4

ВЪВЕДЕНИЕ В ПОСТМИЛЕНИАЛИЗМА

Иеова рече на моя Господ: седи от дясно ми, докле положа враговете ти за твое подножие” (Псалм 110:1)

Не споделяме философията на лингвистичния анализ, според която проблемите на дефинирането стоят в сърцето на всяка неяснота.[1] И все пак доста често внимателното дефиниране на дадена теологична позиция ще помогне да се поправят много излишни недоразумения. Може би повече от всеки от трите други евангелски възгледа постмилениализмът страда от изопачаване поради неправилни дефиниции от своите противници. В тази глава ще се опитам да изложа кратко теологично обяснение на постмилениализма, както и кратко разглеждане на въпроса за историческите корени на постмилениализма.

Объркването по отношение на постмилениализма

Струва си да отбележим, че има някои известни теолози, които изглежда нямат правилно определение за постмилениализма. Това ги кара да грешат в класификацията на определени постмилениални учени. Например, диспенсационалистичните теолози са прочути заради определянето на водещите постмилениални учени Бенджамин Уорфийлд и О. Т. Алис като амилениалисти. Дори един определя погрешно и У. Шед като амилениалист.[2] В случая с Уорфийлд това погрешно разбиране се основава до голяма степен на неговия възглед за Откровение 20 глава, въпреки многото му ясни твърдения навсякъде в полза на постмилениализма. (Това отново показва извънредната роля на Откровение 20 в есхатологичния дебат.) В случая с Алис неговото мълчание по отношение на есхатологичните му убеждения в класическата му книга Пророчеството и църквата (O. T. Allis, Prophecy and the Church), изглежда е частично отговорно за объркването. Той е приеман от много хора за амилениалист, тъй като постмилениализмът, който някои критици не разбират, се приема за мъртъв.

Уолвурд пише в това отношение: “Но се е появил нов вид амилениализъм, от който Уорфийлд може да се посочи като пример, който всъщност е напълно нов тип амилениализъм.”[3] Чафър (1948), Райри (1953), Пентекост (1958), Кълвър (1977), Файнбърг (1980), Джонсън (1983) и Лайтнер (1990) продължават същата грешка относно Уорфийлд като амилениалист.[4] Райри продължава ранната си грешка, когато коментира (1986): “Макар че Августинският амилениализъм е като цяло следван в настоящето . . . появява се друг вид амилениализъм. Б. Б. Уорфийлд . . . учи, че Милениумът е настоящето състояние на светиите в небето.”[5]

Пентекост пише за Алис: “Амилениализмът днес е разделен на два лагера. (1) Първият, на който Алис и Беркхоф са привърженици. . . .”[6] Уолвурд следва модела: “Все пак, предвид доказателствата, които се следват от много амилениалисти, като Алис. . . .”[7] Кълвър (1977), Ч. Файнберг (1980), Райри (1986), Дж. Файнберг (1988) и Лайтнcр (1990) са на същото мнение.[8]

Ясно е от самия Уорфийлд,[9] както и от други есхатологичи автори,[10] че той е бил постмилениалист. Докато накратко разглежда “премилениалните” и “постмилениалните” възгледи, Уорфийлд пише за собствения си възглед: “Писанията обещават на църквата ‘златна епоха,’ когато борбата със силите на злото, с която тя се занимава, ще премине в победа. . . . ‘Златната епоха’ на църквата е приготвянето на невястата за нейния младоженец и подготовката за Неговото идване. . . . Това, което възкръсналият Господ, Който е бил направен глава над всичко за църквата, прави през тези години, които се простират между Неговото първо и второ идване, е именно покоряването на света за Себе Си; и светът няма да бъде нещо друго освен новороден свят.” “Служението, което Павел вършеше, и което всеки, който го последва в прогласяването на благовестието, върши с него, определено е служение на примирение, не само на свидетелствуване, но на примирение. То има като своя цел и самото то е правилното средство за действително примиряване на целия свят.”[11]

Интересно, в своята книга, която е широко цитирана от диспенсационалистите, Алис дори нарича Уорфийлд “постмилениалист, който се надява за бъдеща златна епоха за Църквата на земята.”[12] По-интересно е съпротивата на един диспенсационалист да признае това, което подозира. Говорейки за “съвременен амилениализъм – школата на Б. Б. Уорфийлд,” Кълвър пише: “Наричам Уорфийлд амилениалист, защото той отрича всяка връзка между ‘хилядата години’ и царуването на Христос или светиите Му на земята, или след Второто пришествие на Христа, или преди него. Може да е вярно, както са ми казвали негови предишни ученици, че той счита себе си за постмилениалист.”[13]

Това, че Алис е постмилениалист, също е очевидно. В своя Предговор към постмилениалния труд на Родерик Кемпбъл Израел и Новия завет, Алис пише: “Собствените ми изследвания в тази област и свързани с нея области са ме убедили, че най-сериозната грешка в голяма част от съвременното ‘пророческо’ учение е твърдението, че бъдещето на християнството не трябва да се разбира като Съживление и Победа, но като нарастващо безсилие и отстъпление. . . . Езикът на Великото поръчение е всеобхватен; и той е подкрепен от властта и силата на Един, Който казва: ‘Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи.’ Задачата на църквата е да се насочи към постигането на тази задача в очакване на завръщането на нейния Господ, а не да очаква Той да я повика в слава, преди задачата й да е изпълнена.”[14] Въпреки че неговият постмилениализъм не е ясно изразен в класическото му изследване Пророчеството и църквата (Prophecy and the Church), той е в неговото Предисловие и на други места.[15]

Едно внимателно определение на дадена есхатологична система ще ни помогне да я предпазим от такива погрешни класификации. Оттук идва и важността на тази глава.

Определение за постмилениализъм

Диспенсационалистичната грешка в определянето на не-премилениалните есхатологически системи се дължи на съсредоточаването върху Откровение 20, в презумпцията, че този текст е основен за тези системи (както е очевидно от цитата на Кълвър по-горе).[16] Постмилениалистът, обаче, не желае да започва определението на една система с една от последните и най-символичните книги в Библията. Следователно, толкова много обсъжданият текст от Откровение 20, откровено казано, просто не е определящ за постмилениализма.[17]

Правилното, систематично определение на постмилениализма би включвало редица ключови елементи. Трябва да се разбере, естествено, че древните бащи на Църквата, които са имали оптимистични очаквания за развитието на християнството и които могат да бъдат наречени “постмилениални,” не се придържат към цялостния систематичен постмилениализъм, очертан по-долу. Това е вярно както за постмилениализма, така и за премилениализма. “Трябва да се признае, че развитата и подробна теология на пре-трибулационизма не може да се намери при Бащите на Църквата, но същото важи и за какво да е друго подробно и ‘установено’ изложение на премилениализма. Развиването на най-важните учения е отнело векове.”[18] Имайки това предвид, нека да разгледаме естеството на постмилениализма.

Първо, постмилениализъм е тази есхатологична система, която смята, че Месианското царство е основано на земята по време на земното служение и чрез изкупителното дело на Господ Исус Христос. Това установяване на “небесното царство” е изпълнение на старозаветните пророчески очаквания. Царството, което Христос проповядва и представя, не е нещо друго, освен това, което е било очаквано от старозаветните светии. При постмилениализма Църквата става преобразения Израел, наречен “Божия Израел” (Гал. 6:16).[19]

Второ, фундаменталното естество на това царство е по същество изкупително и духовно, а не политическо и плътско. Въпреки че то има приложения в политическата област, постмилениализмът не е същностно политически, съревновавайки се със съвременните народи за държавна власт. Христос управлява царството Си духовно и в и чрез Своите хора в света (представителност), както и чрез общото Си провидение.

Трето, поради вътрешната сила и намерение на Христовото изкупление, Неговото Царство ще упражнява преобразяващо обществено-културно влияние в историята. Това ще става, когато все повече хора се обръщат към Христос, не чрез бунт на малцинството и завземане на политическата власт. “Същностната отличителна черта на постмилениализма е извлеченото му от Писанията сигурно очакване за евангелски успех на църквата през настоящата епоха.”[20]

Четвърто, постмилениализмът, следователно, очаква постепенно, развиващо се разширяване на царството на Христос във времето и на земята. Това разширяване ще става чрез пълното служение на Словото, пламенна и изпълнена с вяра молитва и посветения труд на Неговите изпълнени с Духа хора. Христовото лично присъствие на земята не е необходимо за разширението на Неговото царство. Цялото това разширение на царството ще се насочва и благославя от всеприсъстващия Христос, Който сега е издигнат като Цар от дясната страна на Бога, управляващ и царуващ над земята.

Пето, постмилениализмът уверено очаква време в земната история (продължение на настоящето), в което самото благовестие, вече действуващо в света, ще е спечелило победата по цялата земя в изпълнение на Великото поръчение. “Следователно това, което различава библейския постмилениалист от амилениалиста и премилениалиста, е неговата вяра, че Писанието поучава успеха на великото поръчение в тази епоха на църквата.”[21] През това време преобладаващото мнозинство от хора и народи ще бъде християнизирано, правдата ще изобилства, войните ще престанат а благосъстоянието и сигурността ще процъфтяват. Дейвид Браун пише за постмилениалното царство в неговия пълен разцвет: “То бъде белязано от всеобщо приемане на истинската религия и неограничено покоряване под жезъла на Христос.” “Ще е време на световен мир.” “Ще се характеризира от голям времеви просперитет.”[22]

Трябва да се отбележи на това място, че има някои важни разлики между двата вида постмилениализъм днес: пиетисткия и теономичния постмилениализъм. “Между съвременните постмилениалисти, със сигурност има някои, които не са реконструкционисти. . . . Нереконструкционистките постмилениалисти естествено биха отрекли някаква връзка” между теономичната етика и постмилениализма.[23] Пиетисткият постмилениализъм (какъвто се намира в кръговете около Banner of Truth)[24] отрича, че постмилениалният растеж на царството включва пълно преобразяване на обществото чрез прилагането на библейския закон. Теономичният постмилениализъм твърди именно това.

Седмо, можем “да очакваме велика ‘златна епоха’ на духовен успех, продължаващ с векове или дори хилядолетия, през което време християнството ще тържествува над цялата земя.”[25] След този продължителен период на успех за благовестието ще се сложи край на земната история чрез личното, видимо, физическо завръщане на Исус Христос (придружено от буквално възкресение и общ съд), за да въведе изкупените с кръвта Си хора в окончателната и вечна форма на царството. И така ще сме винаги с Господа.

Объркване по отношение развитието на милениалните възгледи

За нещастие, сериозни грешки са довели до изопачаване в разбиранията за историческия възход на милениалните възгледи. Един наскорошен труд коментира: “Ранната църква е била силно хилиастична до времето на Августин.”[26] Друг смело твърди, че “църквата от началото е имала премилениална вяра.”[27] Още един твърди, че “премилениалната вяра е била всеобщата вяра на църквата в продължение на двеста и петдесет години след смъртта на Христос.”[28] Това може често да се чуе днес.

Често погрешните исторически сведения се дължат на пълните със сериозни недостатъци, отдавна опровергани твърдения на Джордж Н. Х. Питърс.[29] Той коментира върху премилениализма в историята: “Нека сега студентът да отсъди: това са два века . . . в които не се издига никаква положителна опозиция срещу нашето учение.”[30] Неговите твърдения, макар че все още биват отстоявани и зачитани от някои хора, бяха доказани, че са доста погрешни.[31] Понеже главната ми грижа е да дам сведения за проследяването подема на постмилениализма, само накратко ще разгледам общото историческо объркване по отношение на постмилениализма. Но това заслужава поне бегло разглеждане.

Грешките в анализа на Питърс и на други като него са били показани от редица учени. Тримата водещи, най-подробни и полезни са: Алън Патрик Бойд (диспенсационалист), Д. Х. Кроминга (премилениалист) и Нед Стоунхаус (амилениалист).[32] Внимание заслужават също и трудовете на Луис Беркхоф, Филип Шаф, Албертус Питерс и У. Дж. Гриър.[33] Кроминга внимателно проучва след- апостолските трудове, включително: 1 Климентово послание на Климент от Рим, 2 Климентово послание на псевдо-Климент, Дидахията, посланията на Игнатий, Поликарповите Послание, Писмо на църквата в Смирна за мъченичеството на Поликарп, Варнава, Ерма, Диогнет, Фрагменти от Папий и Реликви на старейшините. Той убедително показва, че само Папий между след-апостолските бащи е премилениален. Той стига до заключението, че “проучването за разпространението на древния хилиализъм ще помогне да се покаже несъстоятелността на твърдението, че това учение е било възприето с практическо единодушие от Църквата през първите няколко века.”[34]

Казано по най-добрия начин, Питърс най-много би могъл да твърди, че: “Изглежда, че много рано в след-апостолската ера милениализмът не се е считал като белег за ортодоксалност, нито като ерес, но като едно допустимо мнение сред другите в общата рамка на допустимите мнения.”[35] Диспенсационалистът Лайтнър признава, че “нито една от големите изповеди на вярата в църквата не включва премилениализма в своите постулати.”[36] Нито дори и Апостолската изповед на вярата от втори век.[37] Всъщност, “ранният милениализъм се е срещал най-често сред юдейските вярващи. Някои от Апостолските бащи го подкрепят като лично мнение, но тези, които не споменават милениума, имат по-голяма тежест на влиянието и властта си: Климент, Игнатий, Поликарп.”[38] Това се поражда поради неуспеха на премилениализма да получи статут на изповед. Дори Тертулиан и Иреней (които са били премилениални) написват кратки изповеди на вярата без споменаване за милениума.[39] Какво стана с доказателствата за “общоприет” премилениализъм?

Тезите на Питърс са дълбоко анализирани и убедително отхвърлени през 1977 в магистърската дисертация на диспенсационалиста Алън Патрик Бойд от Даласката теологична семинария. Според Бойд той “първоначално е започнал дисертацията за да подсили (диспенсационалистическата) система с изследване на бащите на църквата, но доказателствата от оригиналните източници просто не позволяват това.” Той завършва с оплакването, че “този автор вярва, че Църквата бързо е отпаднала от новозаветната истина, и това е много видимо в областта на есхатологията. Едва в настоящето време новозаветната есхатологична истина е била възстановена.”[40] Като следствие от своето проучване Бойд увещава своите диспенсационалистически другари да “избягват позоваването на хора като Дж. Питърс . . . чиито исторически изводи по отношение на премилениализма . . . в ранната църква са се оказали до голяма степен погрешни.”[41]

Бойд продължава като признава, че “ще е мъдро за съвременната [т.е. диспенсационалистическа] система да изостави претенциите си, че е историческата вяра на църквата.”[42] За смелото твърдение на Райри, че “Премилениализмът е историческата вяра на църквата,” той казва: “Заключението на този труд е, че твърдението на д-р Райри е исторически невалидно в хронологичната рамка на настоящата дисертация.”[43] Бойд дори заявява: “Това потвърждава тезата на Л. Беркхоф . . . ‘Не е правилно да се каже, както правят премилениалистите, че той (милениализмът) е бил общоприет през първите три века. Истината е, че привържениците на тази доктрина са по-скоро ограничен брой.’"[44]

Ясно е от четенето на някои от древните защитници на премилениализма, че те са срещали опозиция от ортодоксалните не-милениалисти. Например, вижте отговора на Юстин Мъченик към Трифон относно на надеждата за “хилядата години в Ерусалим, който тогава ще бъде построен.” Юстин отговаря: “Преди ти признах, че аз и много други сме на това мнение, и [вярваме], че такова нещо ще стане, както ти сигурно знаеш; но от друга страна, ти казах, че много хора, които принадлежат на чистата и благочестива вяра, и са истински християни, мислят по друг начин.”[45] Забележете наблягането на “много” и “мислят по друг начин.” Нямало е единодушие по отношение на милениума.

Друг премилениалист, Иреней (ок. 180 от Хр.), отбелязва, че “някои, които са считани между ортодоксалните” не приемат неговите милениални възгледи.[46] Евсевий (ок. 325 от Хр.) посочва премилениалиста Папий (60-130 от Хр.) обяснявайки разпространението на премилениализма: “Но благодарение на него, толкова много [не “всички!”] от църковните бащи след него приеха сходна позиция, привеждайки в своя подкрепа авторитета на този човек.”[47] Фактът, че премилениализмът по никакъв начин не е станал “общоприет,” е ясен също и от това, че Дионисий (190-264 от Хр.) успешно се противопоставя на “това учение” в една област, където тя е преобладава и е разцепила “цели църкви.” Той печели битката в този египетски район и обръща мнозинството от премилениализма.[48] По-късно Епифаний (315-403 от Хр.) пише: “Наистина има милениум, който се споменава от Св. Йоан; но повечето, и онези благочестиви човеци, наистина приемат тези думи за верни, но разбрани в духовен смисъл.”[49]

Корените на постмилениализма

Заедно с объркването по отношение на правилната идентичност на определени съвременни постмилениалисти и необоснования възглед за ранното влияние на премилениализма е широко разпространено объркването по отношение произхода на постмилениализма. Един диспенсационалист заявява за постмилениализма: “Неговите защитници признават, че за пръв път той се проповядва през седемнадесети век.”[50] Има също и такива, които погрешно възприемат, че постмилениализмът може да се проследи най-рано само до Даниъл Уитби през 1703. Често Уитби се сочи за “основателя на това, което е познато като постмилениализъм.”[51] Това е аргументът на Уейн Хаус (по онова време професор в Даласката семинария) и Томас Айс:

Даниел Уитби излага за първи път своя възглед в популярен труд озаглавен Преразказ и Коментар на Новия завет (1703). В края на творбата си той за първи път излага това, което нарича по собствените си думи ‘Нова хипотеза’ за милениалното царуване на Христос. По този начин системата, наречена постмилениализъм, се ражда в началото на 18 век като хипотеза. Уитби и съвременните му последователи представят аргументите и обясненията си въз основа на недоказани предположения – предположения водещи до хипотеза, а не нещо, което е плод на изследване на Писанието или дори на ученията на църквата.[52]

Трябва да се отбележи, че Уитби не е основателят на постмилениализма – дори и на по-систематичното му, съвременно изложение. Родни Питърсън пише, че “този възглед преминава през много промени, особено след Томас Брайтмън (1562-1607).”[53] Брайтман, който умира през 1607, е един от бащите на презвитерианството в Англия. Неговите постмилениални възгледи са подробно изложени в книгата му Откровение върху Откровение. Всъщност този труд е считан за “най-важната и влиятелна английска версия на реформисткото, августинско схващане за милениума.”[54] Това е един век преди статията на Уитби от 1703.

Уитби е бил полезен в “популяризирането”[55] на постмилениализма, защото той представя “най-влиятелното определение”[56] на постмилениализма. Бол категорично отрича основателската роля на Уитби.[57] Уитби просто не е “основателят” на постмилениализма; той е негов съвременен систематизатор. Вече е време диспенсационалистическите автори да оттеглят своите предишни твърдения по отношение на Уитби като основател на постмилениализма.

Ранни корени на постмилениализма

Ясно е, че постмилениализмът преминава през голяма систематизация през епохата след Реформацията. В най-простата форма, обаче, в античността се появяват негови предвестници. Просто казано, постмилениализмът е възгледът, че Христос ще се върне на земята след като благословеното от Духа благовестие има преобладаващ успех в довеждането на света към приемане на християнството. Очевидно, систематизацията се развива, изхождайки от прилежния труд на много умове с течение на времето, докато те строят върху изследванията на тези преди тях. Не трябва да има проблем с бавната, развиваща се систематизация, защото дори диспенсационалистите могат да напишат: “Футуристичното тълкуване е подходът, използван от най-ранните църковни бащи. Не твърдим, че те са имали сложна система, но още тогава са съществували ясни футуристични елементи.”[58] Същото казвам и аз за постмилениализма. Все пак, нали Райри твърди относно “новостта” на диспенсационализма: “Осведомените диспенсационалисти . . . признават, че като система диспенсационализмът е бил в голяма степен формулиран от Дарби, но основните линии на диспенсационалистическия подход към Писанията се откриват много по-рано”?[59]

Има свидетелства в древността за истинска надежда за прогрес на благовестието в историята. Премилениалистът Кроминга отбелязва, че макар повечето монтанисти да са били премилениалисти, “други най-малко са съдържали зародишите на по-късния цялостен постмилениализъм.”[60] Този зачатъчен постмилениализъм е бил плод на надеждата (основана върху Писанието), че ще има период на господство на Святия Дух в историческите събития.[61] Този възглед за бъдещето на Църквата е имал значително влияние в мисленето на другите Църковни бащи.

Ориген (185-254 от Хр.)

Макар че много от нещата на Ориген не са приемливи, той е достоен за уважение баща на Църквата със значително влияние. Както отбелязва Филип Шаф по отношение на възгледите на Ориген, в тях е имало място за голямо свидетелствуване за силата на благовестието: “Такава могъща революция като обръщането на езически император не е била мечтана дори и като далечна възможност, освен може би от далече виждащия Ориген.” “Ориген изглежда е бил единственият, който в епохата на яростни гонения е очаквал християнството чрез постоянен растеж да спечели господство над света.”[62]

Ориген коментира:

Очевидно е, че дори и варварите, когато се предадат на покорство към Божието слово, ще станат най-покорни на закона, и най-човечни; и всяка форма на поклонение ще бъде разрушена, освен религията на Христос, единствената, която ще надделее. И наистина един ден тя ще тържествува, когато нейните принципи с всеки ден все повече ще завземат умовете на хората всеки ден.”[63]

Такова твърдение носи същността на постмилениалния оптимизъм.

Евсевий (260-340 от Хр.)

В Евсевий има дори още по-пълно очевидно изразяване на надеждата. В Книга 10 на неговата Църковна история той е убеден, че е свидетел на зората на изпълнението на старозаветните пророчества за царството. За Псалми 108:1, 2 и 46:8, 9, които конкретно цитира, той пише, че “се радва в тези неща, които ясно се изпълняват в нашите дни.”[64] По-късно, от 4 до 7 глава в Книга 10, той цитира десетки други такива текстове като приближаващи до изпълнението си. Той пише: “Понеже бе необходимо и подходящо, след като нейният [на църквата] пастир и Господ веднъж е вкусил смърт заради нея, и след Неговото страдание порочното тяло, което Той прие заради нея, се промени в прекрасно и прославено тяло, водейки самата плът, която бе избавена от тленност в нетленност, тя също трябва да се радва на даровете на Спасителя.”[65]

След като цитира няколко текста от Исая, Евсевий пише: “Тези са нещата, които Исая предсказа; и които са били записани от древността за нас в свещени книги; и бе необходимо ние да познаем някога тяхната истинност чрез изпълнението им.”[66]

За Христос той пише:

Кой бог или герой, както Той е направил, е отстранил всички богове и герои сред цивилизованите и варварските народи; определил да се отнемат от всички божествените почести и изисква покорство към тази заповед: и след това, дори сам против всички сили, напълно е унищожил противниковите войски; победител над боговете и героите на всяка епоха, и направил Себе Си да бъде признат от всички хора във всяка област от обитаемия свят като единствения Божий Син?. . . Кой бог или герой, изложен, както бе нашият Спасител, на такова тежко противопоставяне, е издигал тържеството на победата над всеки враг?[67]

След като разглежда Псалм 110:1 и как “дори и до днес [Христос] се почита като Цар от Своите последователи по целия свят”[68], той пише:

Всепризнато е, че когато наскоро явлението на нашия Спасител Исус Христос стана познато на всички хора, незабавно се появи нов народ; народ, който съвсем не е малък и който не обитава някой ъгъл на земята, но е най-многобройният и най-благочестивият от всички народи, неунищожим и непобедим, защото винаги получава помощ от Бога. Този народ, който внезапно се появи във времето, определено от неизследимата Божия воля, е този, който се почита от всички с името на Христос.[69]

Следвайки това, той цитира Битие 12:3 относно Авраамовото обещание за това, че Христос ще благослови всички народи.[70] Евсевий по-късно заявява:

От много отдавна Неговото страдание, както и Неговото пришествие в плът, е било пророкувано от пророците. Също, времето на Неговото въплъщение е било предсказано, и начинът, по който плодовете на неправдата и безпътството, толкова разрушителни за делата и пътищата на правдата, ще бъдат разрушени, и целият свят ще съучаствува в добродетелите на мъдростта и здравия разум, чрез почти всеобщото преобладаване на тези принципи на поведение, които Спасителят щеше да провъзгласи над умовете на хората; с което поклонението пред Бога ще бъде утвърдено, а обредите на суеверието забранени.[71]

Атанасий (296-372 от Хр.)

Атанасий е наричан “светецът покровител на постмилениализма.”[72] Той е бил сигурен за победата на Христос защото сега “Спасителят върши толкова велики неща между хората и ден след ден невидимо убеждава толкова голямо мнозинство от всяка страна, сред тези, които живеят и в Гърция, и в чужди земи, да дойдат до вярата Му, и да се покорят на учението Му. . . .”[73] “Защото където се изповядва Христос и Неговата вяра, там всяко идолопоклонство бива съборено и всяка измама на злите духове се излага на показ, и никой дух не е способен да издържи дори на името, защото дори само при чуването му той бяга и изчезва. Но това дело не е на един, който е мъртъв, но на Един, Който живее – и особено на Бога.”[74] Всъщност, относно идолите, Христос “ги изгонва и чрез Своята сила им пречи отново да се появяват, да, и от всички се изповядва като Божий Син.”[75] Атанасий продължава като превъзнася продължаващата победа на Христос:

Спасителят върши всеки ден толкова много неща, привличайки хората към религията, убеждавайки ги да са добродетелни, учейки ги за безсмъртието, водейки ги към желание за небесните неща, откривайки знанието за Бащата, вдъхвайки им сила да срещнат смъртта, откривайки Себе Си на всеки един, и премахвайки безбожието на идолопоклонството, а боговете и духовете на невярващите не могат да направят нито едно от тези неща, но показват себе си мъртви в Христовото присъствие, и великолепието им се смалява до безсилие и суета; навсякъде със знака на Кръста всяка магия се спира и всяко магьосничество се унищожава, всички идоли са изоставени и напуснати, и всяко необуздано удоволствие се възпира, и всеки гледа от земята към небето. . . . Защото Божият Син е ‘жив и действен,’ и работи всекидневно и донася спасение на всички. Но всекидневно се доказва, че смъртта е загубила цялата си власт, и не Христос, а идолите и духовете се оказват мъртви.[76]

Атанасий прилага пророчествата за тържеството на Христос към епохата на Църквата и дори риторично пита: “Но кога е съществувал друг цар, който преди да има сили да призове баща си или майка си, е царувал и възтържествувал над враговете си?”[77] След това той пише: “Всички езичници от всяко съсловие и всяка област, отричайки се от наследственото си предание и нечистотата на идолите, сега полагат надеждата си в Христос и се покоряват под Него.”[78] Той продължава:

Но ако езичниците почитат същия Бог, Който даде закона на Мойсей и даде обещанието на Авраам, и Чието слово юдеите презряха, - защо евреите са невежи, или по-скоро, защо избраха да пренебрегнат това, че Господ, предсказан в Писанията, се яви на света и се появи в телесна форма, както Писанието казва. . . . Тогава какво още не се е изпълнило, което юдеите не трябва безнаказано да не вярват? Защото ако кажа – както просто се вижда – че вече няма цар, нито пророк, нито Ерусалим, нито жертвоприношение, нито видение между тях, но пак цялата земя е изпълнена със знанието за Бога и езичниците, изоставяйки своето безбожие, сега прибягват към Бога на Авраам чрез Словото, нашия Господ Исус Христос, тогава трябва да е ясно дори на тези, които са извънредно упорити, че Христос е дошъл и че Той е осветил напълно всички със Своята светлина. . . . Така че можем наистина да опровергаем юдеите чрез тези и други аргументи от Божествените Писания.[79]

За вас е правилно да осъзнаете и да осъзнаете като обобщение на това, което вече заявихме, и извънредно да се чудите; а именно, че след като Спасителят дойде между нас, идолопоклонството не само не се увеличи, но където го имаше, намалява и постепенно изчезва: и не само мъдростта на гърците вече не напредва, но и това, което съществува, отминава. . . . И за да обобщим: вижте как учението на Спасителя расте навсякъде, докато идолопоклонството и всичко, което се противопоставя на вярата на Христос, всекидневно намалява, загубва сила и запада. . . . Защото когато слънцето е дошло, тъмнината вече не побеждава, но и там, където все още е останала, тя бива отблъсната; така сега, когато божественото Явление на Божието Слово е дошло, тъмнината на идолите вече не надделява, и всички части на света във всяка посока са просветени от Неговото учение.[80]

Този велик напредък на благовестието е очакван, според Атанасиевия възглед за Писанията (Ис. 11:9; Мат. 28:19; Йоан 6:45): “И тогава, от Дан до Вирсавее Законът бе прогласяван, и Бог бе познат само в Юдея; а сега по цялата земя е излязъл техния глас, и цялата земя е изпълнена с познание за Бога, и учениците правят ученици от всички народи, и сега се изпълни това, което е писано, ‘Всички ще бъдат научени от Бога.’”[81]

Предвестниците за пълното примиряващо влияние на благовестието се усещали още тогава:

Кой е направил това, или Кой е този, Който е обединил в мир хора, които са се мразили един друг, освен възлюбеният Син на Бащата, общият Спасител на всички, а именно Исус Христос, Който чрез собствената Си любов изтърпя всички неща за нашето спасение. Защото дори от старо време бе пророкувано за мира, който Той щеше да въведе, където Писанието казва: ‘И те ще изковат мечовете си на палешници, и копията си на сърпове, и народ няма да се подига срещу народ, нито вече ще се учат на война.’ И това никак не е невероятно, защото и сега онези варвари, които имат присъща жестокост на обичаите докато още жертвуват на идолите в своята страна се гневят един срещу друг и не могат да изтърпят и един час, без да са с оръжие: но когато чуят учението на Исус Христос, веднага вместо да се бият, те се обръщат към стопанисване на земята, и вместо да въоръжават ръцете си с оръжия, те ги издигат в молитва, и с една дума, вместо да се бият един с друг, те се въоръжават срещу дявола и злите духове, подчинявайки ги чрез себевъздържане и душевни добродетели.[82]

Могат да се цитират още много такива откъси от Атанасий.[83] Няма достатъчно място в момента да го направим.

Най-влиятелният теолог сред древните църковни бащи предстои тепърва да бъде разгледан: Августин. Той не е бил премилениалист.

Августин (354-430 от Хр.)

Августин блести като най-великият християнски мислител в ранната църква. Макар че често за него се е смятало, че възприема възгледи, по-близки до амилениализма, има доказателство за постмилениален начин на мислене в неговите трудове, както учените отбелязват.[84] Историческият премилениалист Ериксън признава Августин за постмилениалист и че “всичките три милениални възгледи са били възприети през цялата църковна история.”[85] Той цитира като доказателство за Августиновия постмилениализъм Проповед 259:2 на Августин.

Редица твърдения в Книга 18 от Божият град със сигурност изявяват постмилениален оптимизъм. За Наум 1:14 и 2:1 Августин казва: “Нещо повече, ние вече виждаме издяланите и излятите неща, т.е. идолите на лъжливите богове, изтребени чрез благовестието и предадени на забвение в гроба, и знаем, че именно в това нещо се изпълнява това пророчество” (Божият град 18:31). “‘Шатрите на Етиопия силно ще се зарадват, шатрите в земята на Мадиам’; т.е. дори и онези народи, които не са под Римска власт, изплашени изведнъж от известията за Твоите чудесни дела, ще станат Христови хора. ‘Към реките ли бе гневът Ти, Господи? Или яростта Ти срещу реките? Или негодуванието Ти срещу морето?’ Това се казва, защото Той не дойде сега да осъди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (18:32).

Той разглежда Агей 2:6: “‘Така казва Господ на силите, още малко, и Аз ще разтърся небето и земята, и морето и сушата; и ще разтърся всичките народи, и отбраните неща на всички народи ще дойдат,’ изпълнението на това пророчество отчасти се вижда и сега и отчасти остава в надежда за края. . . . така че виждаме как всички народи биват движени към вярата; и изпълнението на това, което следва, ‘и отбраното на всички народи ще дойде,’ се очаква при последното Му идване. Понеже, ако хората може да Го очакват и желаят, те трябва да Му вярват, и да Го обичат” (Божият град, 18:35). Коментарите му върху Псалм 2 също могат да бъдат цитирани.

Средновековни постмилениалисти

Доста по-късно в историята, но все още преди Уитби, е случаят със средновековният римокатолик Йоаким Флорски (1145-1202). Няколко не-постмилениални учени го цитират като постмилениалист[86] заради възгледа му за идващото изливане на Святия Дух, даващо началото на Епохата на Духа.[87] Както се изразява Кроминга: “Всъщност, съвременният постмилениализъм от ортодоксален тип, с очакването си за славна завършваща Църковна епоха, доведена чрез обичайното действие на Словото и Духа, въплъщава не друго, но идеала на Чистата Църква, лишен от очакването на Йоаким за бъдещо изливане на Святия дух.”[88] Странно, Уолвурд сочи Йоаким като постмилениалист и след това говори за постмилениализма, “започнал в трудовете на Даниъл Уитби,” макар че Уитби пише пет века по-късно![89]

Други постмилениалисти много преди Уитби са: францисканците Пиер Жан Оливи (поч. ок. 1297), и Абертино де Касале (ок. 1305); доминиканците Гехардинус де Бурго (ок. 1254), Мехтхилд от Магдебург (поч. 1280), Фра Долчино (ок. 1330); друг римокатолически учен Арналдус от Виланова (ок. 1298); и предшественикът на Ян Хус, Ян Милич от Кромежиш (ок. 1367).[90]

Век и половина преди Уитби Жан Калвин (1509-1564) ясно е поддържал оптимистични пророчески възгледи, които обикновено се свързват с постмилениализма. Такива постмилениални очаквания могат да се намерят на различни места в неговите коментари, като при тези върху Исая 2:2-4; 65:17; Матея 24:26; 28:18-20; Римляни 11:24. “Коментарите на Жан Калвин дават на някои учени причина за заключението, че той очаква разпространяването на благовестието и истинската религия до края на земята.”[91] Всъщност, в своето Уводно Обръщение към френския крал Франсоа I, Калвин пише: “Нашето учение трябва да се издигне непобедимо над славата и над цялата мощ на света, понеже не е наше, но на живия Бог и Неговия Христос, Когото Бащата издигна за Цар за да ‘царува от море до море, и от реките до краищата на земята’. . . . И той ще царува за да смаже цялата земя с желязната и бронзовата й сила, със златните и сребърните й украшения, като я порази с жезъла от устата Си като пръстен съд, както пророците са пророкували относно величието на Неговото царуване’”[92] Това не е езикът, който обикновено се свързва с есхатологичен песимизъм, и той е бил възприет от Калвиновите пуритански и постмилениални наследници. Те са имали сериозни основания да виждат в Калвин постмилениален оптимизъм.

Вече споменах най-важния систематизатор на английския постмилениализъм, Томас Брайтмън (1562-1607). Заедно с него е имало нарастващ и влиятелен брой от английски пуритани, които възприемат постмилениални възгледи много преди Уитби, което се доказва умело от голям брой важни исторически трудове.[93] Говорим за Томас Гудуин (1600-1679), Джон Оуен (1616-1683), Уилиям Годж (1575-1653), Джон Котън (1585-1652), Томас Брукс (ок. 1662), Джеймз Ренуик (поч. 1688), Джон Хауи (1678), Уилиям Пъркинс (1558-1602) и други. Възкресението на Църквата, или Тълкувание на петия и шестия стих от двадесета глава на Откровение [забележете!] на Джон Котън (John Cotton, The Churches Rersurrection, or the Opening of the Fift and Sixt Verses of the 20th. Chap. Of the Revelation), написана през 1642, е доста влиятелна и показва видимо влияние от страна на Брайтман.[94]

Уестминстърските Стандарти (1640) представят постмилениалната надежда. Казва се, че царуването на Христос се засвидетелствува на Божиите хора чрез Христовата “победа над всички техни врагове и могъщото нареждане на всички неща за Неговата слава” (Голям Катехизис, 45). Всъщност, “Христос упражнява служението на Цар, като ни покорява на Себе Си, като ни управлява и защитава и като възпира и побеждава всички Негови и наши врагове” (Кратък Катехизис, 26). Доказателството за Неговото възвишаване е направено видимо за Неговата Църква когато Той “събира и защитава църквата Си и покорява нейните врагове” (Голям Катехизис, 54).

В Уестминстърските Стандарти Господната молитва нарича втората молба обръщане с вяра към Бога, “така че царството на греха и Сатана да бъде унищожено, благовестието да се разпространява из целия свят, юдеите да се призоват. . . [и] пълното число на езичниците да се спаси.”[95] Това следва първата молба, в която се праведно се отправя молитва, “така че Той да предотврати и премахне атеизма, невежеството, идолопоклонството, мръсотията и всичко, което е нечестно пред Него; и, чрез Своето властващо провидение, да насочва и нарежда всички неща за Своя слава.”[96]

Савойската декларация на конгрешанството от 1658 е силен и ясен постмилениален документ, обещаващ, че “в последните дни антихристът ще бъде унищожен, юдеите ще бъдат призвани и противниците на Царството на Неговия възлюбен Син поразени, църквите на Христос, разширени и назидавани чрез свободното и изобилно общение на светлината и благодатта, ще се радват в този свят на по-спокойно, мирно, и славно съществуване, отколкото са били някога.”[97]

След една дълго и поучително разглеждане на цяло множество от имена премилениалистът Кроминга стига до заключението: “Действително, има доста силна следа от постмилениализма в реформистката теология от Коцеус (1603-1669) нататък. . . . Така предвид тези факти, реформистката теология не може спокойно да се определи като изцяло амилениална, както често е възприемано.”[98] И както бе показано в предишната глава, някои от великите реформистки учени от последните сто години са били постмилениалисти.

Накратко: Даниел Уитби не е “основателят” на постмилениализма. Отличителната постмилениална тема за победата на благовестието в историята е увенчана с почетна възраст.

Представители на постмилениализма

Както в предишната глава тук ще дам общ списък на някои известни привърженици на постмилениализма. В древната църква: Евсевий (260-340 от Хр.), Атанасий (296-372 от Хр.), и Августин (354-430 от Хр.). В съвременната църква: Дж. А. Алекзандър, О. Т. Алис, Грег Бансен, Албърт Барнс, Дейвид Браун, Жан Калвин, Родерик Кембъл, Робърт Л. Дабни, Джон Джеферсън Дейвис, Джонатан Едуардс, Матю Хенри, А. А. Ходж, Чарлз Ходж, Еръл Хълс, Франсис Найджъл Лий, Марселъс Кик, Дж. Грешъм Мейкен, Джордж Миладин, Ян Мъри, Джон Мъри, Гари Норт, Джон Оуен, Р. Дж. Рашдуни, Стив Шлисел, У. Г. Т. Шед, Норман Шепърд, Огъстъс Стронг, Дж. Х. Торнуел, Ричард Тренч, Б. Б. Уорфийлд, и много от пуританите.[99]

Заключение

Систематизацията на различните теологични позиции се е развила естествено с течение на времето, занимавайки дарбите и умовете на духовно чувствителните християнски водачи. Повечето библейски теолози биха се съгласили, че есхатологията със сигурност е била една от системите, които са претърпели най-голямо развитие в историята. Както посочих по-рано, есхатологията е крайно дълбока и обвързана, преплетена със самата същност на християнството. Поради това древността на една есхатологична система сама по себе си не е абсолютно определяща за нейната ортодоксалност. Въпреки това, есхатологичните фактори в Писанието не могат да са били без някакво видимо влияние върху началното развитие на ранното християнско разбиране за хода на историята. Есхатология, на която й липсва какъв да е исторически корен в древността, е силно подозрителна.

Голяма част от популярната литература оставя впечатлението, че постмилениализмът е вчерашно нововъведение. Аз показах, че постмилениализмът не е без исторически прецеденти в ранните векове на християнската Църква. Всъщност той е бил мисловната рамка на някои от бележитите умове на Църквата. Същественият елемент на постмилениализма – наличието на библейски обоснована, исторически приложима и изцяло оптимистична времева надежда – е ясно представен в древността.

Нещо повече, постмилениалната позиция е била поддържана през последните векове от бележити и посветени защитници на вярата. Постмилениализмът не е незначителна есхатология. Той е бил особено влиятелен в реформистките кръгове, както показва списъкът на предишната страница.

Когато постмилениализмът се дефинира правилно, той изразява славната надежда на цялото Писание. Когато неговите защитници са четени внимателно, неговата древност и влияние могат да бъдат разбрани по-добре. Широко разпространеното объркване относно естеството, произхода и защитниците на постмилениализма е за съжаление. Съвременната Църква, лишена от силата на надеждата, до голяма степен поради слаба екзегетика и липса на разбиране за църковната история, е по-слаба заради това.