Заветът на господството
Съдържание
Общо
въведение

Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д

Библиография

   

Заветът на господството
  Home    от Гари Норт  

 

За мен самия, както без съмнение за повечето от моите съвременници, философията на безсмислието беше по същество средство за освобождение. Освобождението, което желаехме, беше едновременно освобождение от определена политическа и икономическа система, и освобождение от определена морална система. Ние се противопоставяхме на морала, защото той пречеше на нашата сексуална свобода; ние се противопоставяхме на политическата и икономическа система, защото тя беше несправедлива. Защитниците на тези система твърдяха, че по някакъв начин те въплъщават смисъла (християнски смисъл, настояваха те) в света. Имаше един възхитително прост начин да объркаме тези хора и в същото време да оправдаем нас в своя политически и еротичен бунт: ние можехме да отречем, че светът има въобще някакъв смисъл.

Олдъс Хъксли*

 

Приложение А

ОТ КОСМИЧЕСКАТА БЕЗЦЕЛНОСТ КЪМ ВЪРХОВЕНСТВОТО НА ЧОВЕКА

В продължение на милиони години на слепи мутации, тласкайки движещите се стени на своята среда, микробите в крайна сметка се превръщат в човек. Ние вече не сме слепи; поне започваме да осъзнаваме какво е станало и какво може да стане. От сега нататък еволюцията е това, което я направим ние. . . .

Така пише д-р Херман Мюлер, носител на Нобелова награда по медицина през 1946.[1] Мюлер заявява доста ясно своята позиция. Неговата изповед на вярата е почти повсеместно приета в научните и интелектуалните кръгове в последните години на двадесети век. Идеята е вече баналност, част от “конвенционалната мъдрост” на епохата. Теодосиус Добжански, зоолог в Колумбийския университет и влиятелен учен в Съединените Щати от 30-те до 70-те години, заключава своята статия, “The Present Evolution of Man” (“Настоящата еволюция на човека”), излязла в много известния Scientific American (September, 1960), с тези думи: “И все пак човекът е единственият продукт на биологичната еволюция, който знае, че е еволюирал и продължава да еволюира. Той трябва да може да замени сляпата сила на естествения подбор със съзнателно направляване на основата на своето естество и на своите ценности. Сигурно е, че такова направляване е необходимо, както е спорно дали човекът е готов да го направи. Той не е готов, защото неговото познание за собственото му естество и еволюция е недостатъчно; защото голямото мнозинство от хората не осъзнават необходимостта от справяне с този проблем; и защото има такова голямо несъответствие между начина, по който хората действително живеят, и ценностите и идеалите, които изповядват.” Човекът трябва да направлява еволюционния процес, но мнозинството от хората няма да поемат отговорността си в това отношение. Той не продължава, но изводът е достатъчно ясен: едно малцинство от хора, които ще поемат своята отговорност за направляване на еволюционния процес, трябва да се намесят и да поемат ръководството.

В една по-късна книга Добжански разглежда ролята на масите. Масите съществуват за да осигурят бройката човешки същества, от които ще се появи елитът. “Дали тълпите са излишни? Те може да изглеждат излишни, като се има предвид фактът, че интелектуалният и духовният напредък е предимно дело на елита. До голяма степен той се дължи дори на още по-малко малцинство от гениални индивиди. Съдбата на огромното мнозинство от човешки същества е смърт и забрава. Дали това мнозинство играе някаква роля в еволюционния напредък на човечеството?” той признава, че елитът се нуждае от мнозинството, ако иска да оцелее. И масите осигуряват повече от просто “тор в почвата, в която трябва да порастнат прекрасните цветя на елитното общество. Само една малка част от онези, които се опитват да се изкачат до височините на човешките постижения, пристигат някъде близо до върха. Задължително е да има множество катерачи. Иначе никой не може да се изкачи до върха. Индивидуално изгубените и забравени множества може да не са живели напразно, ако и те също са положили усилие да се катерят.”[2] Центърът на неговата загриженост е човечеството като колективно цяло, но е очевидно, че членовете на елита са направляващите гении на прогреса на човека, докато човечеството се бори да се изкачи до върха, каквото и да е този връх. “Човекът е способен или скоро ще бъде способен да управлява успешно своята среда. Изчезването на човечеството може да стане само поради някаква самоубийствена лудост, като атомна война, или чрез космическа катастрофа.”[3] Човекът, богът, направляващ еволюцията, може да се страхува само от себе си, новия космически владетел, или от някакво напълно безличностно събитие, като например избухване на свръхнова звезда. Доколкото става въпрос за личностност, човекът е върховен.

Вече трябва да е станало ясно, че еволюционистът не е смирен. Той не гледа на човека като безпомощен, оцеляващ продукт на хаоса. Станал е прелом в битието. Добжански говори за две преломни събития в историята на естествените процеси. Човекът е вторият велик прелом. “Само веднъж преди това, когато животът се е зародил от неорганична материя, се е случило подобно по величина събитие.”[4] Както той пише, “Произходът на живота и произходът на човека са, очевидно, са сред най-предизвикателните и също най-трудни проблеми в еволюционната история.”[5] Очевидно, когато тези огромни “преломи в битието” стават, продължителността на бавния еволюционен процес не е приложим закон. Всъщност, тези забележителни преломи са забележителни само заради величината си; имало е и други преломи, като появата на земните гръбначни от техните рибоподобни предшественици.[6] Въпреки това появата на човека е истинска революция: “Биологичната еволюция преминава в човешка ‘революция.’ Достигнато е ново измерение. Започва да свети светлината на човешкия дух. Това е раждането на humanum.”[7] Неговият език е явно религиозен, както и трябва да бъде, като се има предвид неговото представяне на конкретна религиозна космология. Постдарвиновият еволюционист е не по-малко религиозен от християнския креационист. Еволюционистите просто обръщат реда на сътворението. Християнинът твърди, че вселената е създадена от върховен, автономен, всемогъщ личностен Бог. Еволюционистът настоява, че върховната, автономна, всемогъща безличностна вселена е довела до създаването (еволюцията) на сега върховния личностен бог, човечеството.

Съществени за задачата за премахване на Бога от вселената и времето са две важни интелектуални нововъведения. Първото е увеличаването на пространството. Второ е увеличаването на времето, напред и назад. Късносредновековният и съвременният свят виждат разтърсването на възгледа на досъвременния свят за размера на вселената. Един от стандартните аргументи в учебниците по история на науката е, че когато Коперник разчупва заклинанието на старата Птоломеева вселена, която си е представяла слънцето и небесните тела обикалящи около земята, той по някакъв начин е смалил значимостта на човека. Астрономът Уилиам Саслоу повтаря този стандартен анализ в една статия от 1972. Той пише, “като смали земята, Коперник също смали нашата значимост за Вселената.”[8] Това така наречено смаляване на човека е съпътствувано от възхода на хуманизма, и всъщност теорията на Коперник е основна за растежа на хуманизма. Смаленият възглед за човека по някакъв начин води до издигнат възглед за човека. Как е възможно това.

Артър Лавджой, специалист по история на идеите, дава ясен, разбираем отговор. Той твърди, че традиционното обяснение за значимостта на Коперниковата теория е било погрешно. То не разбира добре мястото на земята в средновековната космология. “Често се казва, се старото разбиране за света в пространството е специално пригодено да даде на човека издигнато усещане за неговата значимост и достойнство; и някои съвременни автори разчитат много на това въображаемо следствие от пред-Коперниковата астрономия. Казват ни, че човекът е заемал централното място във вселената и около планетата, на която той обитава, раболепно обикалят всички големи, ненаселени кълба. Но за средновековния ум действителният смисъл на геоцентричната система е бил точно обратният. Защото центърът на света не е бил почетно положение; той е бил място, което е най-отдалечено от Небето, дъното на създанието, на което се отлагат всички утайки и нисши елементи. Всъщност, действителният център е бил Адът (който е под земята, т.е. в центъра на планетата. бел. прев.); в пространствен смисъл средновековният свят е бил буквално дяволоцентричен. И, разбира се, цялата област под Луната е била несравнимо по-нисша спрямо блестящите и нетленни небса над Луната. . . . От тези думи е достатъчно очевидно, че геоцентричната космография е служела по-скоро за смиряване на човека, а не за неговото превъзнасяне, и че Коперниковата теория е било атакувана отчасти поради това, че е приписвала твърде издигнато и превъзвишено положение за обиталището на човека.”[9] За да разчупят интелектуалната схватка на стария средновековен възглед за вселената и мястото на човека на проклетата земя, хуманистите намират за удобно да насърчават Коперниковата космография. Основната стъпка в създаването на нова, автономна вселена, не е намалила космологичната значимост на човека, защото тя е била ключ към започването на многовековен процес на изтикване на Бога от вселената. Необходимо е било да се намали значимостта на Бога, за да се даде на човечеството монопол върху космическата значимост. Централната земя трябва да бъде заместена с безкрайната вселена като арена на човешката драма. Но една безличностна вселена, кокото и голяма да е, не може да даде смисъл. Следователно сега човекът може да стане източник на смисъл във (и за) вселената, чрез своята изключителна претенция за космически персонализъм – единственият източник на личностен смисъл в тази безкрайна вселена. И тази съвременна вселена не предава човека на ямата на греха и духовното воюване, както прави това средновековният възглед за вселената.

Това, което Коперниковата революция прави за чувството на човека за автономия и монопол върху властта в пространството, Дарвиновата революция прави за чувството на човека за времева автономия. Една подобна грешка в обясненията в учебниците по история на науката и история на съвременната мисъл е, че Дарвин прави човека потомък на маймуните (или пред-маймуните).[10] Това предполагаемо понижава възгледа на човека за себе си и за своята важност в историята. Но обратното е вярно. Това, което Дарвин прави, е той освобождава бунтовния Западен човек от християнската теология на моралното престъпление и нейното учение за вечното проклятие.

В една статия от 1925, “Религиозното въздействие на идеята за еволюцията,” преп. Джеймс Морис Уилсън, каноник на Устър, представя превъзходен анализ на въздействието, което дарвинисткото мислене има върху религиозната мисъл в края на деветнадесети век. Човекът става централна точка в религията,, защото “само чрез изследване на човешката природа можем да се надяваме да открием ключа към Божието Предназначение в Сътворението. В това лежи, както аз мисля, най-големият принос на идеята за еволюцията към теологията.”[11] Дарвин освобождава човека от библейския Бог, заключава преп. Уилсън, и същото правят и неговите съвременници. “Еволюцията на човека от по-нисши форми на живот е сама по себе си нов и изненадващ факт, който разчупва старата теология. Аз и моите съвременници, обаче, я възприехме като истина. Първият и очевиден резултат от това възприемане е, че сме принудени да смятаме библейския разказ за Падението не като исторически, за какъвто е бил смятан дълго време. Принудени сме да да гледаме на този разказ като на първобитен опит да се обясни присъствието на греха и злото в света. . . . Но сега, в светлината на истината на еволюцията, Падението като историческо събитие, вече оспорвано на друга ооснова, е изключено и отречено от науката.”[12] Разбира се, отхвърлянето на учението за етичния бунт на човека против Бога в конкретен момент от човешката история, задължително променя от основа тълкуването на това поколение за християнството. “Изоставянето на вярата в историческото ‘Падение’ на някаква първоначална двойка човешки същества премахва едно от най-големите препятствия за възприемането от нашето поколение на християнската вяра, която изисква това вярване. Но само по себе си то премахва една трудност, но създава нова трудност. Защото ако няма историческо Падение, какво става с Изкуплението, Спасението чрез Христос, което цялостният опит на християнството доказва като неоспорим факт? Как Исус спасява Своите хора от техните грехове? Той прави хората по-добри.”[13] Сега човекът става съработник с един неясен, неопределим Бог, който не съди. “Като ни прави по-добри, Този, Който умря на Кръста отнема нашите грехове и греховете на света. Така спасението не се смята за избавяне от ада; но като издигане, за да не живеем недостоен живот. Така разбирана, религията не е изкуство за спечелване на небето, а усилие да станем по-добри и да работим с Бога.”[14]

Сега човекът става част от Бога, Който от Своя страна е част от вселената. Чрез еволюцията има последователност на живота. “Идеята за еволюцията засяга христологията, защото тя предполага и означава последователност заедно с напредък в създанието. И именно тази идея и фактът на последователността, налагани ни от всички страни, е това, което сега определя какво хората могат да вярват относно Божественото действие във всяка област. Свидетелството за последователността навсякъде е изобилно. Няевното или явното признаване на този факт сред образованите хора, и общото усещане за него стават повсеместни и аксиоматични. . . . Каква последователност е това! Започнете от където искате: с вашия разум като четете, или моя като пиша. Първо слезте надолу по веригата. Разумът не е ограничен да онези, които могат да четат и да пишат. Той присъствува във всяко човешко същество. Присъствува в животните. Не е ограничен само до животните. Не може да се отрече частица от него и в растенията. Намира се в корените и листата и в цветовете. Слезте още по-надоли; и още. Не можете да откриете края на последователността. А след това се изкачете нагоре. . . . За нас разумът, съзнанието, духът, сега са една дълга непрекъсната последователност, на която не виждаме нито края, нито началото. Може би сме също толкова далеч от върха, както сме от дъното.”[15] Това, разбира се, е съвременна разновидност на древната религия, известна като пантеизъм. Тя определено е логично следствие от дарвинизма. Това е още една причина едно поколение от посветени еволюционисти в края на 60-те да се обърне към пантеизма и след това към различни разновидности на анимизма. Популярната книга, Тайният живот на растенията (The Secret Life of Plants, 1974), е по същество защита на анимистката космология, където духове и личностни “сили” населяват растения и специални области на земята.

Това учение за последователността на битието е основно за древното езичество, най-забележително в египетската теология за божествения Фараон и неговата божествена държава. Това е най-старата ерес, изкушаваща човека “да бъде като бог” (Бит. 3:5).

Преп. Уилсън е твърде скромен. Човекът не само е по-близо до върха, отколкото до дъното на последователността, той в действителност е върхът. Добжански показва това съвсем ясно. Той показва колко погрешни са обясненията на учебника; той знае, че Дарвин издига човечеството като го прави да произхожда от маймуноподобни същества, които от своя страна произхождат от безличностни случайни сили, управлявани само от законите на естествения подбор. Той пише: “Стана почти общоприето да се смята, че откриването от Дарвин на биологичната еволюция завършва принизяването и отчуждаването на човека, започнато от Коперник и Галилей. Не мога да си представя по-погрешно схващане. Може би централното твърдение в тази книга е, че е вярно обратното. Еволюцията е източник на надежда за човека. Вярно е, съвременната еволюция не възстановява земята до положението на център във вселената. Обаче, макар вселената със сигурност да не е геоцентрична, тя може да се приеме за антропоцентрична. Човекът, този тайнствен продукт на еволюцията на света, може да бъде неин главен герой, а в крайна сметка и неин ръководител. Във всеки случай, светът не е постоянен, не е завършен, не е непроменим. Всичко в него участвува в еволюционната промяна и развитие.”[16] Най-после променящият се, еволюиращ свят е свободен от Божието провидение. “Тъй като светът еволюира, с времето той може да стане различен от това, което е сега. И ако е така, човекът може да направлява промените в посока, която той смята за желателна и добра. . . . Конкретно, не е вярно, че човешкото естество не се променя; това ‘естество’ не състояни, а процес. Нереализираните възможности на развитието на човека въобще не са изчерпани, нито биологично, нито обществено. Човекът трябва да се развива като носител на дух и на върховна загриженост. Заедно с Ницше трябва да кажем: ‘Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.’”[17] Накратко, човекът трябва да надмине себе си. Той трябва да еволюира в ръководител на вселената. Той може да направи това, защото само той е напълно осъзнат, напълно разумен. “Следователно, самоосъзнатостта е едно от основните, може би най-основното качество на човешкия вид. Това качество е нововъведение на еволюцията. . . . Значимостта на самоосъзнатостта за еволюционната приспособимост е в това, че тя служи да се организират и обединят физическите и умствени способности на човека, чрез които той управлява своята среда.”[18]

Разбира се, Добжански презире протестантския фундаментализъм. Преди всичко той трябва да отхвърли идеята на креационизма. Да възприеме такова верую означава да събори човека от неговия пиедестал, да го премахне от положението на ръководител. Всъщност учените фундаменталисти го разяряват. “Все още има много хора, които на които е приятно и удобно да се придържат към фундаменталистките вярвания. Това не трябва да ни изненадва, тъй като голямото мнозинство от тези вярващи са така незапознати с научните открития, както са били и хората преди векове. Но наистина странното явление е продължаващото съществуване на незначително малцинство от научно образовани фундаменталисти, които знаят, че техните вярвания са в крайно, явно, крещящо противоречие с твърдо установените научни открития. . . . Дискусиите и дебатите с такива хора са [забележете!] загуба на време; предполагам, че те са нещастни хора, завиждащи на другите вярващи, чието просто невежество им помага да запазят своите вярвания.”[19]

Каква е същността на религията на еволюциониста? Добжански е съвършено ясен: “Човек може да изследва фактите без да се занимава да изследва тяхното значение. Но има един изумителен факт, с който хората се срещат на всяко стъпало на своето фактологично просвещение, значението на който те непрекъснато се опитват да открият. Този факт е Човекът.”[20] Това е общото между всички човешки религии, казва той. Човекът с главно “Ч” е същността на религията; и на тази основа еволюционизмът определено трябва да стане първостепенната хуманистична религия на света. Затова не е изненадващо, че книгата на Добжански е издадена като част серия книги с редактор Рут Нанда Аншен: “Перспективи в хуманизма” (“Perspective in Humanism”).

Това, което трябва да разберем от самото начало, е, че космологията на еволюционизма включва интелектуално жонгльорство. Първоначално тя като че ли принизява положението на човека в една вселена на безкрайно (или почти безкрайно) пространство и време, само за постави след това човека на върха на тази несътворена действителност. Човекът се задоволява да бъде дете на безсмислена слуз, за да може след това да изиска своето законно върховенство на мястото, което преди това е било заето от Бога. По презумпция – изчезването на Бога Създател – човекът постига своята еволюираща божественост.

Константи, хронология и предназначение

Библията категорично твърди, че звездите, слънцето и луната са сътворени след земята. Следователно, Библията категорично отхвърля учението за униформизма, а именно, че темповете на промяна, които наблюдаваме днес, са били същите от самото начало. Казано по друг начин, униформизмът учи, че процесите, които са действували в еволюцията на вселената и земята, са били същите като тези, които действуват днес. (Някои еволюционни учени в крайна сметка изоставят тази крайна версия на униформизма,[21] но тя е тази, която дълго време е била приемлива за повечето учени, особено геолозите, астрономите и биолозите.) Науката се нуждае от константа, дори и теорията на Айнщайн за относителността. Там константата е скоростта на светлината. Като отрича валидността на такава константа, Библията задължително отрича учението за униформизма по отношение на произхода на вселената. Или излъчването на светлина от най-далечните звезди е започнало в същия ден, в който е започнало излъчването на светлина от Луната, като като светлинните лъчи от всички източници са осветили земята веднага в същия ден, в който са били създадени небесните тела, или описанието на Битие за Сътворението е лъжливо. Описанието на Библията за хронологията на Сътворението излага на показ една илюзия, създадена от съвременното учение за униформизма. Видимата възраст на звездите е илюзия. Събитията, които изглежда, че наблюдаваме, като нови звезди (експлодиращи звезди), не са станали преди милиарди години. Ако те са се случили, това е било наскоро, и следователно скоростта на светлината не е надеждна константа; ако скоростта на светлината е постоянна от сътворението на земята, тогава светлинните блясъци, които обясняваме като експлодиращи звезди, по никакъв начин не са свързани с действителни истарически събития като експлозии, освен ако вселената не е относително малка. Или постоянността на скоростта на светлината е илюзия, или размерът на вселената е илюзия, или физическите събития, с които хипотетично обясняваме видимите промени в светлината или радиацията са лъжливи заключения. Скоростта на светлината не може да се използва за изчисляване на възрастта и размера на вселената.[22]

Битие 1:14-16 има приложение и извън областта на астрономията. Тези стихове са изключително важни за биологичните и обществените науки. Първо, те ни учат, че произходът на живота е извън причинно-следствената последователност на съвременната среда. Растителният живот се е появил преди сътворението на слънцето. Ако биологичните процеси тогава са били същите както сега, тогава хлорофилът се е появил преди слънцето. Светлината не е “родила растението” – поне не слънчевата светлина. Биологичните процеси на растителния живот са действували преди съществуването на звездата, която днес поддържа целия растителен живот. В този смисъл слънцето е било създадено заради растенията. Бибелйското описание на сътворението е обратно на тълкуването на причинно-следствените връзки на съвременната биологична наука. Растенията са имали способност за възпроизводство и оцеляване преди да е била създадено съвременната основа за растителния живот. Нищо не може да бъде по-чуждо на хипотезите на съвременната биология. Такъв креационистки възглед за действителността показва ориентирана към бъдещето причинно-следствена връзка, като че ли растенията са породили слънцето. Бог, разбира се, е създал и растенията, и слънцето, но от гледна точка на хронологията библейското описание отрича ориентацията към миналото на светските теории за причината и следствието. Науката заявява, че всяко събитие има някаква съвкупност от предшествуващи причини. Поне по отношение на сътворението на света, Библията отрича, че такива причини са по някакъв начин определени от средата на съществуващите материя и енергия.

Едно второ приложение, свързано с първото, има значение в обществените науки, както е в биологичните науки. Звездите, слънцето и луната са създадени за да служат на нуждите на растенията, животните и хората. Съвременната не позволява използването на думите “за да,” освено когато човешко същество или мислещо животно се стремят да постигнат някаква цел. Идеята за космическото предназначение не е позволена в съвременната наука, освен във връзка с човека. Съвременната наука обяснява процесите на въображаемо автономната природа изключително на основата на безцелни предшествуващи събития. Произходът на вселената е изцяло случаен и следователно изцяло безцелен. Това, което цялата съвременна наука отрича безусловно, е старото християнско учение за телеологията.

“Телеология” вече не е широко разпространена дума. Тя е свързана с целевата причинност. Съвременната наука се интересува само от предшествуващата причинност. Космическият имперсонализъм трябва да изключи всяко схващане за целева причинност, тъй като не може да има личностен направляващ субект, който е създал нашия свят, за да постигне определени цели. Без направляващ субект – съзнателен, могъщ плановик – идеята за целта е безсмислена. Съвременната наука отрича учението за трансцендентния космически персонализъм, така че тя също трябва да отрече телеологията, освен по отношение на целите на човека или хората. Човекът, и само човекът, е този, който внася предназначение във вселената на рационалиста. Преди човека причинността трябва да бъде безцелна причинност. Целевата причинност предполага личностен субект, който направлява създанието към цел, която е определена преди появата на човека. Именно това е, което Библията твърди (Еф. 1). Именно това е, което съвременната рационалистична наука отрича.

Телеологията, учението за целевата причинност, е използвана от от Тома Аквински като едно от петте доказателства за Бога. “Рационалната” защита на вярата става популярно апологетично средство за протестантите, особено след появата на книгите на Уилиам Пейли, Поглед върху доказателствата на християнството (A View of the Evidences of Christianity, 1794) и Естествена теология (Natural Theology, 1802). Белезите на предназначение в създанието сочат към Божия план за вековете, твърди Пейли. Той използва известната аналогия на часовника и вселената: и в двата случая трябва да се предположи творец. (Радикалният деист, чиято вселена е механистична, може да използва тази аналогия, за да докаже оттеглянето на Бога от човешките дела, като по този начин отрича учението за провидението, поради което Пейли също разчита на свидетелството на чудесата – провиденчески преломни събития – за да защити позицията на християнството.) Точно преди Първата световна война Доказателствата на Пейли все още са задължително четене за студентите в университета в Кембридж, макар че е съмнително дали много от тях са ги вземали на сериозно. Мъгридж определено не е бил впечатлен.[23]

Дали вселената е подредена защото Бог има конкретни цели за нея и следователно направлява цялото й действие? Ако вселената е подредена, може ли да се даде някакво друго обяснение освен съзнателното предназначение? Това е целта на съвременния еволюционист от Дарвин до днес, да намери подходящо алтернативно обяснение. Отговорът на Дарвин е еволюция чрез естествен отбор. Джордж Бърнард Шоу уверено заявява, че Дарвин е изхвърлил часовника на Пейли в океана. Марджори Грийн добавя: “Той всъщност не изхвърля часовника, а часовникаря. Дарвинизмът е телеологично обезглавен; всичко в природата се обяснява според нейното предназначение, но непланирано предназначение, в което организмът е едновременно инструмент, работник и получател. И измислената аналогия е също така съществена за стария и новия дарвинизъм, както е за естествената теология: не само че възгледът за естествения отбор е основан на аналогията със скотовъдеца, но и самите организми се приемат според принципите на Пейли за средства, съвкупности от характери и функции за добро – за какво? За оцеляването, тоест да продължават и стават все по-добри, да продължават и да стават все по-добри – и така до безкрайност.”[24] Дарвинистът замества вечността с безкрайно продължаване (поне докато цялата енергия се разсее в крайния студ на ентропията). Той замества безсмъртието с оцеляването на вида. Или поне старият, по-последователен дарвинист прави тези неща. Новите дарвинисти стават все по-неуверени относно оцеляването на човека, като стават все по-последователни относно автономната власт на човека.

Чии цели?

Големият враг на съвременната наука е целта извън човешките цели. Както съпрузите Медауър заявяват така ясно, “Именно на основата на възгледа за случайността генетиците поставят своята атака срещу идеята за някакво добронамерено или злонамерено божество и срещу съществуването на каквато и да е цялостна цел или предназначение в природата.”[25] Старомодната версия на дарвинизма наистина включва елемент на предназначение, поне в начина си на говорене. Така нареченото “оцеляване на приспособените” показва, че в процесите на еволюцията има вграден възходящ прогрес. Този израз е измислен от Хърбърт Спенсър, социолог от деветнадесети век, в неговата статия от 1852, “Теория за населението, изведена от Общия закон за животинската плодовитост” (“A Theory of Population, deduced from the General Law of Animal Fertility”), и Дарвин вмъква израза в петото издание на Произход на видовете. Начинът на говорене на Спенсър е етичен и телеологичен: “От самото начало демографският натиск е приблизителна причина за прогреса.” И отново, “онези, които остават за да продължат вида, са онези, в които силата за самозапазване е най-голяма – те са избраните на своето поколение.”[26] Думите “прогрес” и “избрани” са издайнически. Обикновената биологична промяна се отъждествява с прогреса, с всички нюанси, свързани с “прогрес,” и най-добрите са “избрани” по природа, като така случайният, безличностен процес се превръща в нещо, което прилича на целенасочено действие. Една причина дарвинизмът да се наложи в мисленето на деветнадесети век, е поради видимо телеологичните изводи на езика на дарвинизма. Обществото още не е било готово да изостави телеологията така бързо, както са били готови по-последователните учени, и дори днес говоренето на еволюционистите все още е примесено с езика на целевата причинност и предназначение. Мансър пише: “Обикновено се твърди, че теорията на Дарвин е нетелеологична. Но самият критерий за успех в ‘борбата за съществуване,’ оцеляването и/или разпространението, изглежда отново поставя телеологично усещане в центъра на еволюционистката мисъл. Това обяснява защо като цяло се приема, че еволюцията е във ‘възходяща’ посока, че новите видове са подобрение на старите. . . . Аз не твърдя, че този антропоморфизъм задължително присъствува в теорията на самия Дарвин, или че Дарвин е мислел по този начин; всичко, което твърдя, е, че това е бил един от елементите, които са направили теория приемлива и за учените, и за непосветените. . . . От историческа гледна точка изглежда вероятно, че много от ненаучните поддръжници на Дарвин биха били по-неохотни да възприемат теорията, ако я нямаше тази презумпция.”[27] Нещо повече, той посочва, “дори сега е явно, че много биолози трябва да полагат съзнателни усилия, за да не изпаднат в такъв начин на мислене или изразяване.”

От самото начало Дарвин използва аналогията на професионалния скотовъдец, за да защити идеята за естествения отбор, и това води до нарастващо объркване от страна на читателите, и учени, и аматьори, които възприемат неговото обяснение за така наречения механизъм на еволюцията. Популяризаторите (включително влиятелният биолог от Харвард през деветнадесети век, Ейса Грей), непрекъснато се опитват да съчетаят някаква версия на Естествената теология на Пейли с активистка версия на естествения отбор. Дарвин непрекъснато е трябвало да обяснява, че този начин на изразяване не трябва да се възприема буквално, че Природата не е планиращо, съзнателно същество, което избира за оцеляване един или друг вид. Но в своето първо издание на Произход на видовете той пише, че “Естественият Отбор, както ще видим тук, е сила непрекъснато готова за действие, и е така неизмеримо превъзхождаща немощните усилия на човека, както са делата на Природата спрямо Изкуството.”[28] Не е чудно, че е трябвало непрекъснато да ревизира всяко ново издание, за да премахне такъв език! (Шестото издание е било така различно от първото, че в крайното издание около 75 процента от първото издание са били променени – като някои изречения са променяни по пет пъти. Шестото издание е с около една трета по-дълго от първото.[29])

В резултата на постоянната критика, той постепенно изоставя естествения отбор като единствена причина за еволюцията. Той възприема елементи от идеята на Ламарк, “наследяването на придобитите качества,” идея, която се отхвърля от съвременните дарвинисти. В заключението към шестото издание той се връща към едно по-ранно твърдение в първото издание: “Убеден съм, че естественият отбор е главното, но не единствено средство за промени.”[30] Онези, които са свидетели на тържеството на дарвинизма, забравят, че за половин век след издаването на Произход на видовете идеите на еволюцията и униформизма биват възприети повсеместно, но идеята за естествения отбор като механизъм (обяснение) запада. Както коментира Робърт Янг: “В резултат на последователни теоретични и експериментални открития в биологията, които изглеждат несъвместими с Дарвиновия механизъм на естествения отбор, тази част теорията запада все повече, до такава степен, че стандартната История на биологията на Норденскьолд (Nordenskiold, History of Biology, написана през 1920-24 и все още се преиздава – Г. Н.), включва дълги глави, проследяващи западането на дарвинизма за същото време, през което еволюцията бива все повече възприета. ‘Да се издигне теорията за отбора, както често е правено, до нивото на “природен закон,” сравним по стойност със закона за гравитацията, открит от Нютон, е, разбира се, доста ирационално, както времето вече показа; Дарвиновата теория за произхода на видовете е отдавна изоставена.’ В продължение на десет години, обаче, биолозите като цяло са били убедени, че Дарвин по начало е бил прав. . . .”[31] Но “по начало” всъщност означава в първото издание, преди да започне да така грубо да прави компромиси с теорията за естествения отбор. Това, което Дарвин постига, е впечатляващо: представянето на видим механизъм, който може да обясни еволюцията, но неговата книга е била оцветена в телеологични елементи в своето изразяване, което е направило далеч по-лесно разпространяването на идеята за еволюцията сред хора, които все още искат да вярват във вселена, управлявана от полупровидение. Обществото не е разбирало важността на естествения отбор, въпреки факта, това е бил предполагаемият механизъм на Дарвин, който оправдава вярата в еволюцията, и дори Дарвин го изоставя като цялостно обяснение. Той изглежда изоставя увереността си в случайността като смислено обяснение за произхода в пъследните си години. В последното си писмо, което пише към Алфред Ръсел Уолъс, съоткривател на “еволюцията чрез естествен отбор,” Дарвин коментира една книга от Уилиам Греъм, Научното верую (William Graham, The Creed of Science), която е откровено телеологична по своя подход. Греъм пише: “Ние сме принудени да тълкуваме така хода на еволюцията, като че ли е ръководен; да вярваме, че има целенасоченост към крайни резултати; че Природата не се натъкнала на своите най-добри дела по случайност, . . . Случайността, като обяснение – и ако отречем предназначението, трябва да предложим като обяснение случайността – е дума, която не изразява нищо, дума, която под претенцията за обяснение не обяснява въобще нищо. Тя е именно това; но е и нещо много по-сериозно; защото тя е явно отричане на Бога и следователно истински атеизъм.”[32] Дарвин пише на Греъм, че “вие изразявате моето вътрешно убеждение, макар и далеч по-живо и ясно отколкото аз бих го направил, че ‘вселената не е резултат от случайност.’”[33]

Но ако не е случайност, тогава какво? Съвременната наука не може да приеме обяснения за явленията, които са извън самата природа. Съвременната наука неможе да приеме целева причинност. Следователно съвременната наука трябва да изостави Дарвин в името на Дарвиновите презумпции. По-добре беззаконните закони на случайността, отколкото Бога; по-добре хаос, отколкото провидение, казва светският учен. В биологията, и особено в генетиката, елементът на случайността е още в самото начало на живота. Ученият не знае никакъв начин за предсказване нито на хромозомните комбинации, нито на генетичните мутации. Нещо повече, той не знае кои условия на средата ще се окажат решителни в развитието на съответния вид. Той може да говори за “оцеляване на приспособените,” но единственият начин да провери кои са най-приспособените е да види в ретроспекция кой вид действително е оцелял. Така нареченото оцеляване на най-приспособените е тавтология; то означава просто оцеляване на оцелелите. Днес няма механизъм, който генетиците да могат да използват, който да може да им даде способност предварително да предсказват кой вид ще оцелее и кой няма да оцелее. Следователно теорията на Дарвин е описателна теория, а не теория, полезна за научно предсказване. Самото значение на “оцеляването на приспособените,” следователно, не е научно, а историческо.[34] Нещо повече, то е по-религиозно от кое да е друго понятие. То е твърдение относно Бога и Неговото отношение към създанието. “Всичко, което твърдението ‘приспособените оцеляват’ може да означава, е, че за някой вид оргенизъм в някои обстоятелства има някакви възможни качества, чието притежаване е по-благоприятно за оцеляването от техните алтернативи. Но изразът ‘оцеляване на приспособените,’ макар да е нещо като лозунг, няма никакъв съществен смисъл. Той показва, че според теорията няма нищо тайнствено в оцеляването на някои форми в сравнение с други; няма нужда да се поставя като предварителна презумпция неизследимото предназначение на божествената воля.”[35] Бог бива премахнат от биологичната наука. Ова е самата същност на цялата съвременна, антителеологична наука. Ето защо науката не трябва да бъде телеологична, твърди светският учен.

Но светският учен всъщност не иска случайност през цялото време. Той иска предсказуема случайност. Той иска действието на закона за големите числа. Иска законите на вероятността. Иска достатъчно ред, който да му даде власт, но обикновено иска и достатъчно случайност, за да се предпази от властта на другите, особено на Бога. Когато биологът говори за случайност, той има предвид ограничената способност на човека да предсказва бъдещето, но никой учен не се придържа към теорията за пълната случайност. Както Баркър пише за приложението на случайността в теорията на Дарвин: “Същностна презумпция на теорията е, че разновидността се получава случайно по отношение на предимствата или недостатъците, които може да придаде на организма в неговите отношения с условията на вътрешната или външната среда.”[36] Както той подчертава, “всяка теория, която не приема като презумпция такава случайност, или поне включва нейното отричане, не може да се смята за научна теория.”[37] Това е същността на аргумента относно телеологията. Всяка следа от телеология трябва да бъде изличена от светската наука. Светските учени дефинират науката така, че да изключва всички форми на целева, телеологична причинност. Дарвин, колкото и объркан да е бил, или колкото и привързан да е бил към телеологичните аргументи на Уилиам Греъм в края на живота си, в последното издание на Произход на видовете изяснява, че не може да приеме никаква следа от определена от Бога благодат в природните процеси: “Предшествуващите забележки ме принуждават да кажа няколко думи за протеста на някои природни учени напоследък срещу утилитарното учение, че всяка подробност от устройството е направена за доброто на притежателя на устройството. Те вярват, че многото устройства са направени заради красотата, за да наслада на човека или Създателя (но последното е извън обсега на научното разглеждане), или просто заради самото разнообразие, един възглед, който вече разгледахме. Такива учения, ако са верни, биха били абсолютно смъртоносни за моята теория.”[38] Наистина; те биха абсолютно смъртоносни за всички форми на съвременната светска наука. Или, трябва да кажа, биха били досега смъртоносни за съвременната светска наука.

Човекът: Новият владетел

Има едно изключение в презумптивното отричане на телеологичната причинност във вселената. Това изключение е Човекът. Секуларистът отрича, че някъде в произхода на природата или в плодовете на природата може да има дори следа на целева причинност, тоест причинност, обусловена от някакви крайни цели. Но когато стигаме до разглеждане на човека, вече освободен от Бога или от каквато и да е друга форма на разумна причинност, външна за човека, секуларистът променя възгледите си. Сега човекът е новият владетел над природата. Иначе лишените от разум природни процеси сега са произвели едно мислещо, действуващо създание, човека. Човекът може да научи законите на природата – законите на вероятността – и да подчини природата на своите нужди. Човекът предполага и човекът разполага, да цитираме съдружника на Карл Маркс, Фридрих Енгелс.[39] Следователно природата е надминала своите собствени закони. Една последователност от несътворени случайни събития е довела до създаването на планиращо същество. В света навлиза телеологията. Човекът, новият ръководител, може да поеме направляването на еволюцията, както избирателните животновъди, които така са вдъхновили Дарвин, започват сами вместо растенията и животните да създават нови видове растения и животни. Това, което съвременната наука забранява на Бога и природата, тя сега го позволява на човека.

Библията твърди, че звездите са били създадени от Бога за доброто на Неговите създания на земята. Билбията абсолютно отрича първия принцип на цялата светска природна наука, а именно, че в природата не може да има телеология преди човека. Но Библията също подчинява човека и създанието на Бога Създател. Тогава съвременната светска наука стига до ново заключение: има телеология, но източникът на тази целева причинност е човекът – обобщеното, колективно човечество. Библията отрича това. Библията твърди, че Бог предполага и Бог разполага, и че човекът е отговорен пред Бога (Рим. 9). Божиите цели владеят над човека и природата. Войната между първите принципи на на библейското описание на сътворението и светската наука е абсолютна. Не е възможен никакъв компромис. Християните, които по някакъв начин са придобили високи степени по биология и геология, може да си мислят, че е възможен някакъв практически компромис, но хуманистите го отричат. Джордж Гейлорд Симпсън нарича телеологията “висше суеверие”: “Друго по-изтънчено и дори още по-изкривено схващане на висшето суеверие е, че светът е създаден за човека. Другите организми нямат свое отделно предназначение в схемата на сътворението. Било вредни или полезни, те трябва да се разглеждат сериозно само в тяхното отношение към висшето творение, Божия образ.”[40] Симпсън е непреклонен: “В историята на живота няма факт, който да изисква презумпция за предназначение, което да е извън самите организми.”[41] Това очевидно е заявление на религиозна вяра. След това Симпсън задава въпрос: “Това означава ли, че религията е просто невалидна от научна гледна точка, че конфликтът е нерешим и човек трябва да избере едната страна или другата? Не мисля така. Науката може да отрече и наистина отрича някои възгледи, смятани за религиозни. Какъвто и да е Бог, Той определено е напълно съвместим със света на наблюдаваните явления, в който живеем. Бог, чието средство за сътворение не е еволюцията, е лъжлив бог.”[42] Той смята, че светът на наблюдаваните събития – наблюдавани от нас днес – автоматично ни учи на историческа еволюция. Той наистина ни учи на нея, ако приемете като презумпция, а приори, че еволюцията винаги е вярна, и че всеки факт във вселената е съобразен с тази догма.

Това, което светската наука се опитва да прави, е измама. Като отричат какво да е трансцендентно съзнателно предназначение, и като отричат дори научното допускане на такова трансцендентно съзнателно предзназначение, светските учени заслючават, че няма власт над човека, която да пречи на съзнателните цели на човека. Не можеш да бъдеш уважаван учен и да допускаш възможността за трансцендентно предназначение, тъй като “допускането на трансцендентното винаги обезсмисля изследването.”[43] Природата първо трябва да бъде деперсонализирана. “Както астрономията направи вселената огромна, самата физика и свързаните с нея физически науки я направиха законова. Физическите последствия имат физически причини, и взаимоотношението е такова, че когато познаваме достатъчно добре причините, последствията могат надеждно да се предвидят. Ние вече не живеем в един капризен свят. Можем да очакваме вселената да се отнася смислено, дори честно, към нас. Ако се случи нещо необикновено, вече няма нужда да обвиняваме канайма** (или някакъв капризен бог или дявол), но можем уверено да търсим необикновена или досега неизвестна физическа причина. Това може би е действие на вяра, но не е суеверие. За разлика от позоваването на свръхестественото, то се доказва от хиляди успешни търсения на причини, които могат да се потвърдят. Този възглед деперсонализира вселената и я прави по-сурова, но също я прави по-зависима.”[44] Деперсонализирането на вселената първоначално е заявено на основата на философия, която прогласява автономията на природата; тази автономия вече няма да бъде позволена. Веднъж като човекът постигне своята свобода от несъздадената природа чрез своето познание за природните закони, той може да заяви своята автономна власт над природата (включително, разбира се, над другите хора). Във вселената няма съзнателно предназначение, което да попречи на съзнателното предназначение на планиращия елит. Няма по-висша инстанция. Р. Дж. Ръшдуни много добре обобщава тази нова космология: “Нещо повече, хуманистичното право е неизбежно тоталитарно право. Хуманизмът, като логическо следствие от еволюционната теория, в основата си се придържа към възгледа за еволюиращата вселена това се смята за ‘отворена вселена,’ докато библейското християнство, поради вярата си в триединния Бог и Неговия вечен план, се смята за вяра в ‘затворена вселена.’ Тази терминология не само е предназначена да изкривява истината; тя обръща действителността наопаки. Вселената на еволюционизма и хуманизма е затворена вселена. Няма закон, няма по-висша инстанция, по-висш ред извън и над вселената. Отгоре, вместо отворен прозорец, има затворен космос. Следователно няма върховен закон и план над човека и вселената. Следователно човешкият закон е извън всякаква критика освен от самия човек. На практика това означава, че позитивният закон на държавата е абсолютен закон. Държавата е най-могъщата и най-високо организирана изява на хуманистичния човек, а държавата е форма и изява на хуманистичния закон. Тъй като няма по-висш закон на Бога като Съдия на вселената над всеки човешки ред, държавният закон е затворена правна система. Няма по-висша инстанция от него. Човекът няма ‘права,’ няма справедливост, няма източник на закон извън държавата, на който човекът да се позове срещу държавата. Следователно хуманизмът затваря човека в затворения свят на държавата и затворената вселена на еволюционната схема.”[45]

Джордж Гейлорд Симпсън, един от най-изявените палеонтолози от средата на двадесети век, ни дава това тълкуване за човека като нов владетел: “Човекът наистина е най-видшето животно. Фактът, че той единствен е способен да прави такава оценка, е сам по себе си част от доказателството, че това решение е правилно. . . . Той също е същностно нов вид животно, в което, макар че органичната еволюция продължава по своя път, също се появява същностно нов вид еволюция. Основата на този нов вид еволюция е един нов вид наследственост, наследяването на познанието.”[46] Симпсън противопоставя органичната еволюция, природната нетелеологична, случайна поява на нечовешките видове, с новата обществена еволюция на човечеството. “Органичната еволюция отхвърля придобитите качества в наследствеността и чрез приспособяване насочва по същество случайното, необусловено от средата взаимодействие на генетичните системи. Новата еволюция, характерна за човека, действува пряко чрез наследяване на придобити качества, на познание и научни дейности, които възникват и непрекъснато са част от системата организъм-среда, тази на обществената организация.”[47] Възниква нов ламаркизъм със своя наследственост на придобити качества; той носи със себе си законна телеология. Човекът, продукт на природата, може най-после да да даде онова, което автономната природа не може: съзнателно управление. “Поради тази много важна разлика между старата и новата еволюция, новата еволюция е подвластна на съзнателно управление. Човекът, единствен сред всички организми, знае, че еволюира, и той единствен е способен сам да направлява своята еволюция. За него еволюцията вече не е нещо, което се случва на организма независимо от неговите действия и желания, но е нещо, в кото организмът може и трябва да бъде действуващата сила.”[48] Контролът на човека над бъдещата еволюция е ограничен, разбира се. Той не може да избере какво да е направление за новата еволюция, нито пък скоростта на промяна. “При органичната еволюция не можем да решаваме какъв вид мутация бихме искали да имаме,”[49] но той има власт и следователно трябва да взема отговорни решения. “Съзнателното познание, цел, избор, предвиждане и ценности носят със себе си отговорност като неизбежно следствие.”[50] Разбира се, ние знаем, че всяка етика е относителна, всъщност, “много относителна.”[51] “Търсенето на абсолютна етика, била тя интуитивна или натуралистична, се е оказало провал.”[52] Няма непроменими етични принципи. “Те стават етични приципи само ако човекът избере да ги направи такива.”[53] Човекът, съзидателната сила в основата на днешната еволюция, в същото време става създател и съдия на своята собствена етика. “Човекът не може да избегне отговорността на избора.”[54] Какъвто и да е резултатът от нашето търсене на етични принципи, поне това е сигурно: “Целите и плановете са наши, а не на вселената, която показва убедително доказателство за тяхното отсъствие.”[55] Ние сме новите владетели, източник на новата телеология на вселената. “Определено човекът не е бил целта на еволюцията, която очевидно няма цел. Той не е бил планиран, защото действието е било напълно безпланово. . . . Неговата поява не е нито незначителна, нито неизбежна. Човекът наистина се появява след една изключително дълга последователност от събития, в които и случайността, и целенасочеността играят роля. Не всички случайностти са били благоприятни за неговата поява, може и никои да не са били, но достатъчно са били благоприятни. Не цялата целенасоченост е била в неговата посока, тя не е водела безпогрешно към човека, но част от нея е била насочена към него. Резултатът е най-високо надарената организация на материята, която някога се е появявала на земята – и ние определено нямаме някакво основание да вярваме, че има по-висша от тази във вселената.”[56] Човекът предполага, ичовекът, работещ върху природата, също и разполага.

Фокусничеството на еволюционизма

Хуманистичната философия на Дарвин е едно изключително успешно фокусническо действие. То има две основни стъпки. Първо, човекът трябва да бъде дефиниран като нищо повече от животно, продукт на същите безцелеви, безличностни, непланирани сили, които са създали всички форми на живот. Тази аксиома е необходима, за да се освободи човекът напълно от идеята за крайния съд. Човекът не трябва да се разглежда като създадено същество по Божия образ, и следователно напълно отговорен пред Бога. Човекът не е по-уникален от амебата и следователно не е по-отговорен. Второ, човекът, веднъж освободен от идеята за Създателя, незабавно бива редефиниран като единствената уникална форма на живот във вселената. Накратко, той е специален и не е специален, в зависимост на кой етап от аргумента се намирате.

Симпсън дава аргументацията и за двете стъпки. Първо човекът е просто форма на живот. “Този свят, в който Дарвин ни доведе, определено е много различен от света на висшето суеверие. В света на Дарвин човекът няма специално положение освен своето определение като конкретен животински вид. Той е в най-пълния смисъл част от природата и не е отделен от нея. Той е роднина, не образно, а буквално, на всяко живо същество, било то амеба, плосък червей, бълха, водорасли, дъб или маймуна – макар и степените на роднинство да са различни и да чувствуваме по-малко съпричастие към четиридесет и втори братовчеди като плоските червеи, отколкото, за сравнение, към братя като маймуните. Това е в пълния смисъл на думата единство и братство, отвъд най-смелите мечти на преписвачите или теолозите.”[57] Човекът по никакъв начин не е бил привилегирован от безличностния и лишен от посока процес на еволюция чрез естествен отбор. “Нещо повече, тъй като човекът е един от многото милиони видове, произведени от един и същ велик процес, в най-висша степен е невероятно нещо в света да съществува за негово добро или зло. . . . Рационалният свят не е телеологичен в стария смисъл.”[58]

Въпреки това човекът е безспорно телеологичен в новия смисъл – пост-Дарвиновия смисъл. Нищо не е било направено от Бога за задоволяване на нуждите на човека, но тъй като сега човекът е ръководителят на еволюцията, той може да поеме контрола над всичко. Нещо повече, той няма нужда да смирява себе си като настойник пред Бога. Сега всички плодове на безсмислената вселена принадлежат на човека, защото той е върхът, но не на сътворението, а на еволюцията. Десетина страници по-нататък Симпсън преминава към втората стъпка в аргумента. “Човекът е един от милионите резултати от този материален процес. Той е просто още един животински вид, но не е просто животно. Той е уникален по особен и извънредно значим начин. Той вероятно е най-самоосъзнатият от организмите и напълно сигурно е единственият, който осъзнава своя произход, своето биологично естество. Той е развил символи до уникална степен и е единственият организъм с истинска реч. Това също го прави единственото животно, което може да натрупва познание отвъд индивидуалните способности и да го предава извън индивидуалната памет. Въобще той е най-приспособимият от всички организми, защото е развил обществото като биологично приспособяване. Сега неговото общество еволюира не отделно от биологичната еволюция, нито замествайки я, а в допълнение към билогичната еволюция, която също продължава.[59] С други думи, “Еволюционният процес не е морален – думата просто е неприложима в това отношение – но той в крайна сметка произвежда морално животно. Най-изявеното от неговите морални качества е чувството за отговорност. . . . В пост-Дарвиновия свят друг отговор изглежда напълно очевиден: човекът е отговорен към себе си и за себе си. ‘Себе си’ тук означава целият човешки вид, не само индивидът или определено не само хората с определен цвят на косата или определена съвкупност от качества.”[60] Човекът, тоест колективният човек или видът човек, е владетелят. Индивидите са отговорни пред това колективно единство.

Симпсън кристално изяснява своята позиция. “Човекът е славен и уникален животински вид. Видът е произлязъл от еволюцията, все още активно еволюира, и ще продължава да еволюира. Бъдещата еволюция може да издигне човека до превъзходни висоти, които сега едва ли можем да си представим, но тя няма да го направи автоматично. Доколкото можем да предвидим, в нашето бъдеще еволюционното деградиране е също толкова възможно, както и по-нататъшният прогрес. Единственият начин да се осигури прогресивно еволюционно бъдеще за човечеството е самият човек да се заеме с процеса. Макар че е необходимо все още много познание, безспорно е възможно за човека да направлява своята еволюция (в определени граници) в желаната посока. Но голямата тежест на най-разпространените вярвания и институции е против опитите за такова направляване. Ако има някаква надежда, тя е в следното: да има все повече хора, които открито се заемат с тази дилема и честно търсят решение.”[61] С тези думи Симпсън завършва книгата си.

Дали Симпсън и Добжански са представители на пост-Дарвиновия еволюционизъм? Да. Трудно е да се намерят биолози, които не възприемат този подход, когато се занимават с тези проблеми. Разбира се, мнозина си мълчат, доволни да изпълняват най-прозаичните задачи на това, което Томас Кун нарича “нормална наука.”[62] Когато, обаче, говорят за големите въпроси на космологията, техните думи са по същество същите като тези на Симпсън.

Томас Хъксли е един от тези, които започват да защитават втората стъпка. През повечето време Дарвин се е задоволявал да се занимава с първата стъпка, посвещавайки себе си на защита на антителеологичната вселена, с нейния произвеждащ ред процес на естествения отбор. Хъксли, негов съвременник и защитник от началото, е бил готов да постави човека на върха на еволюционния процес. В своята известна Ромейнсова лекция*** от 1893, “Еволюция и етика,” Хъксли заявява: “Историята на цивилизацията описва в подробности стъпките, чрез които хората са успели да построят един изкуствен свят в космоса. Човекът, казва Паскал, колкото и чуплива тръстика да е, е мислеща тръстика: в него има запас от енерги, действуваща разумно и толкова сродна с тази, която присъствува в цялата вселена, че е способна да влияе и да променя космическия процес. Чрез своя разум джуджето може да принуди титана да върши неговата воля.”[63] Хъксли не е бил оптимист. Той е бил убеден, че в крайна сметка ще тържествува законът за ентропията. “Ако в продължение на милиони години нашата планета е вървяла по възходящия път, все пак в даден момент ще стигне върха и ще започне слизането надолу. И най-смелото въображение едва ли ще се впусне в предположението, че силата и разума на човека могат някога да спрат идването на последния миг. . . . Но, от друга страна, не виждам граница за обсега, до който разумът и волята, ръководени от надеждните принципи на изследванията и организирани в общи усилия, могат да променят условията на съществуване за период по-дълъг от досегашната история. И много може да се направи за промяна на естеството на самия човек.”[64] Когато Хъксли говори за човека, той има предвид колективния човек: “Освен това, върхът не е достигнат в човека като обикновено животно; нито в човека, напълно или наполовина дивак; а само в човека, член на организираната общност. И това е задължително следствие от неговите опити да живее по този начин; тоест, при такива условия, които са съществени за пълното развиване на неговите най-благородни способности. Всъщност, човекът животно е успял да заеме главното място в живия свят и е станал превъзходното животно, каквото е, поради успеха си в борбата си за съществуване. При определените условия организацията на човека се е приспособила към тях по-добре от организацията на неговите конкуренти в космическата борба.”[65] Хъксли силно се противопоставя на социалния дарвинизъм с неговата етика на индивидуализъм и личностна конкуренция на свободния пазар, която той нарича “фанатичен индивидуализъм.”[66] Той напомня на своите слушатели за “задълженията на индивида към държавата. . . .”[67] Ние не можем да гледаме, казва той, към процесите на конкуренция в природата (тоест сред другите видове) като на ръководство за човешка обществена етика и обществена организация, тъй като “етичният прогрес на обществото зависи не от подражанието на космическия процес, още по-малко от бягството от него, а в борбата срещу него.”[68] Тази теза е същността на неговата лекция: космическият процес на борбата за съществуване е победен от човека.[69] Природното Състояние се противопоставя на Изкуственото Състояние на човека.[70] И отново, това е познатата тема: човекът надминава природата и природния закон за борбата за оцеляване. В този смисъл човекът е над природата, макар че човекът е продукт на природата. Човекът е различен.

Теологията на себетрансцендентност

Внукът на Хъксли, биологът сър Джулиън Хъксли, изнася Ромейнсова лекция точно половин след своя дядо, през 1943. Той се опитва да разреши видимото противоречие, което неговият дядо представя, а именно, конфликта между космическата еволюция и човешката етика. Той прави това като се съсредоточава върху прелома в битието, който човекът представлява, нова еволюционна сила, която може да направлява космическите процеси чрез своята наука и ценности. С други думи, той защитава непрекъснатостта на еволюционните процеси – отричане на какъвто и да било конфликт между етиката и еволюцията – като подчертава на радикалния прелом, представен в човека. Първият голям прелом е появата на живота (това е също твърдение на Добжански[71]). С развитието на живота “се увеличават също възможностите за контрол, за независимост, за вътрешна хармония и саморегулиране, за натрупване на опит.”[72] Появява се животинският мозък. И накрая идва увенчаващата слава на природата, човекът, тоест колективният човек. Както той пише, “през последния половин милион години възниква един нов и по-цялостен вид или ред на организация; и на това ново ниво материята бива доведена до напълно нови възможности и има напълно нови методи за еволюционно действие на свое разположение. Биологичната и органична еволюция в горния си край се влива и до голяма степен бива продължена в съзнателната обществена еволюция.”[73] Това, разбира се, е вторият велик прелом в историята на еволюцията.

По-горе твърдя, че еволюционистите обръщат реда на сътворението. Вместо да твърдят, че вселената е създадена от върховен, автономен, всемогъщ личностен Бог, те твърдят, че върховната, автономна, всемогъща и безличностна вселена е създала сегашния върховен личностен бог, човечеството. Джулиън Хъксли продължава този аргумент с още една стъпка. Той също изоставя униформизма, средството, чрез което Бог бива предполагаемо изтикан от вселената. Бавният ход на времето на космическата еволюция сега се ускорява, защото сега има планиращ субект, който я направлява. Новият бог, човечеството, има силата да ускорява еволюционните процеси, точно както християните твърдят, че Бог е показа Своята власт над времето като е създал света за шест дена. “Така се появява нов тип организация – този на самовъзпроизвеждащото се общество. Докато човекът оцелява като вид (и няма причина да смятаме, че той няма да оцелее) изглежда няма възможност някоя друга форма на живот да си пробие път до това ново ниво на организация. Наистина има основания да предполагаме, че биологичната еволюция е завършила, доколкото става въпрос някакъв значителен напредък. Така бъдещата едромащабна еволюция отново е значително ограничена по обхват, като сега изглежда е ограничена единствено до човешкия вид; но в същото време изключително ускорена по своята скорост, чрез действието на достъпните нови механизми.”[74] Защо трябва да вярваме, че това е вярно? Защото човекът е заместил генетичните мутации (наредени от естествения отбор) с реч, символи и писменост. “Бавните методи на разновидността и наследствеността биват изпреварени от по-бързите процеси на придобиването и предаването на опит.”[75] Следователно, “тъй като механизмът на еволюцията престава да бъде сляп и автоматичен и става съзнателен, в еволюционния процес може да се вмъкне етиката.”[76]

Разбира се, Хъксли защитава етичния релативизъм. Не може да има “абсолютна” етика.[77] ”Теологът и моралистът грешат винаги когато се придържат към каквато и да е абсолютна или безкомпромисна увереност.”[78] (Можем да зададем очевидния въпрос: Дали “абсолютизиращият” теолог или моралист винаги греши? Може ли Хъксли да бъде абсолютно уверен в това?) В една по-късна статия Хъксли критикува възгледа на своя дядо за етиката като твърде статичен. “Сега можем да кажем, че антитезата на Т. Хъксли между етиката и еволюцията е лъжлива, защото е основана върху ограничена дефиниция на еволюцията и статичен възглед за етиката. . . . Нещо повече, ние осъзнаваме, че самата етика е орган на еволюцията и самата тя еволюира. И накрая, като приемаме този диномичен или еволюционен възглед за етиката като нещо с времеви измерения, процес, а не система, ние получаваме обяснение за един от най-трудните, но и най-централните проблеми на етиката – отношението между индивида и обществената етика, и осъзнаваме, че можем да решим и антитезата между индивида и обществото.”[79] Еволюция преди всичко означава процес – етиката на историческия релативизъм.

Как могат да се примирят тези две форми на етиката? В една лекция от 1943 Хъксли защитава върховенството на индивидуалистичната етика, тъй като “на еволюционна основа е ясно, че индивидът в истинския смисъл е по-висш от държавата или обществения организъм. . . . Всички твърдения, че държавата има присъща по-видша стойност от индивида, са лъжливи. При по-внимателно разглеждане те се оказват идеологии или митове, насочени към осигуряване на по-голяма власт или привилегии за ограничена група, която контролира държавната машина.”[80] Той изнася тази лекция по време на Втората световна война и се старае да осведоми своите слушатели за своята позиция. “Нацистката етика поставя държавата над индивида.”[81] Нацистките методи са против еволюцията “единствено от гледна точка на ефективността.”[82] Изведнъж еволюционистката етика на релативизма става абсолютно твърда като скала: “Нещо повече, нейните принципи са противни на онези, подкрепени от универсалистката еволюционна етика. . . .”[83] Нацистите са обречени на провал, заключава той.

Четири години по-късно, през 1947, Хъксли призовава за световна държава. Появила се е атомната бомба и сега цивилизацията има възможността да унищожи сама себе си. (Макар еволюционистите никога да не наричат термоядреното унищожение “теоцид,” те имат предвид именно това: богът сега може да се самоубие.) Накратко, “за първи път в историята отделните региони на света се свиват политически в едно общо цяло, но засега то е хеотично, а не подредено: и сега атомната бомба виси еднакво зловещо над всички всички части на тази новородена човешка общност. . . . Заплахата от атомната бомба е проста – обединете се или ще загинете.”[84] Той продължава: “Докато човешкият вид е организиран в множество от съревноваващи се независими национални държави, не само е лесно за една група да определи друга група за свой враг, но е в тесния и краткосрочен интерес на групата да го направи. . . . Конкретните стъпки, които трябва да се предприемат преди да може да достигнем този следващ етап на етичната еволюция, са доста разнообразни. Първо е практическата стъпка да открием как да прехвърлим част от независимата власт на няколко национални държави в света на една централна организация. Това има своите последствия в моралния свят: най-малкото, всеки практически успех в тази задача ще направи по-лесно за хората да изоставят племенната етика (защото те все още са племенни шовинисти, макар и в увеличен мащаб), свързана със съвместното съществуване на съревноваващи се обществени групи.”[85] Дори по-подчертано: “Това е основният етичен проблем на нашето време – постигането на глобално единство на човека. . . . Съвременните хора и народи ще бъдат съдени от историята като морални или неморални според това дали са помагали или са пречели на обединението.”[86] Хъксли предоставя доказателства за оценката на Ръшдуни, че “истинският бог на Просвещението и на френската революционна мисъл е човечеството. Във всички религиозни вярвания едно от неизбежните изисквания на логичното мислене се състои в изискването за единство на божеството. Следователно, тъй като човечеството е бог, не може да има разделение в това божество, човечеството. Следователно човечеството трябва да бъде принудено да обедини.”[87] Това е друга причина Ръшдуни да нарича Обединените Нации “религиозна мечта.”[88] Хъксли потвърждава това подозрение. Единството ще придвижи човечеството до следващия етап на еволюцията. “Бих намекнал, че второто важно стъпало в човешката еволюция ще бъде белязано от съюз на всички отделни традиции в единно цяло, подреждането на човешкото разнообразие от конкурентен хаос към хармонично съгласие. Кой може да каже за какви бъдещи възможности това може да бъде първата основа? Но поне за първи път то ще даде пълен поглед върху особения метод на еволюция на човека и ще отвори път за много човешки възможности, които още не сме и сънували.”[89] А кой ще ръководи подреждането?

Хъксли завършва тази книга върху еволюционната етика с твърдение, което е доста подобно на това, с което започнахме това приложение: “Човекът, осъзнатият микрокосмос, е бил създаден от слепите и механични сили на неосъзнатия микросвят. Но сега тази осъзнатост може да започне да играе активна роля и да влияе върху развитието на макрокосмоса, като го ръководи и действува като отправна точка на неговата еволюция. Сега етиката и моралните стремежи на човека стават неделима част от бъдещото еволюционно развитие.”[90]

Тази тема се повтаря в по-късните книги на Хъксли. Но никое твърдение не е по-откровено от началната глава на неговата книга от 1957, Познание, морал и съдба, която той е озаглавил “Трансхуманизъм”: “В резултат на хиляди милиони години еволюция вселената започва да осъзнава сама себе си, способна да разбере нещо от своята минала история и възможното бъдеще. Тази космическа самоосъзнатост се осъществява в една много малка част от вселената – в няколко човешки същества.”[91] Ето го съчетанието между “населената с животни Земя” и “човекът, новият предопределител.” Няма нищо смирено в това да обитаваш една малка частица прах в огромната вселена, независимо дали си християнин или еволюционист. Хъксли повтаря вече известните теми: “Защото да не забравяме, че човешкият вид е толкова коренно различен от микроскопичните едноклетъчни животни, живели преди милиарди години, колкото те са били от парче камък или метал.”[92] И отново, двата големи преломни момента в униформистката вселена са били появата на живота и появата на човека. Еволюционистите използват униформизма, за да изтикат Бога назад в безкрайното минало или в безкрайното бъдеще, и за да отрекат шестдневното сътворение. Те не използват униформизма, за да опревергаят тези два големи преломни момента.

Сега се намираме в друг велик период на еволюционен прелом. Скоро ще започне нова епоха. “Новото разбиране за вселената дойде чрез новото познание, натрупано в последните сто години – от психолози, биолози и други учени, от археолози, антрополози и историци. То дава определение за отговорността и предназначението на човека – да бъде действуващо лице от името на останалия свят в пълното осъществяване на неговите скрити възможности.”[93] Удивителен късмет за всички нас, нали? Нужни са били 15 милиарда години (или може би 6 милиарда, според това каква стойност приемате за константата на Хъбъл), за да се стигне от “големия взрив” до появата на живота в слънчевата система. След това са били нужни 3.497 (или може би 3.498) милиарда години от появата на живота (3.5 милиарда до преди около 2 или 3 милиона години) до този втори велик космологичен прелом, човека. И ето сега сме готови за третия етап, възходът на човека до неговото положение на универсална – буквално универсална (вселенска) – власт. Ако сте бил роден неандерталец (да не говорим за бронтозавър), или дори философ от осемнадесети век, сте пропуснали това. Пропуснали какво? Това: “Като че ли човекът изведнъж е назначен за изпълнителен директор на най-големия бизнес, бизнеса на еволюцията – назначен без да бъде питан дали го иска и без съответното предупреждение или подготовка. Нещо повече, той не може да откаже работата. Дали иска или не, дали осъзнава какво прави или не, той в действителност определя бъдещата посока на еволюцията на тази земя. Това е неговата неизбежна съдба, и колкото по-скоро той осъзнае това и започне да го вярва, толкова по-добре за всички участници.”[94] Задава се ново човечество: “Човешкият вид може, ако желае, да надскочи себе си – не просто случайно, един човек тук по един начин, друг човек там по друг начин, а цялостно, като човечество. Ние се нуждаем от име за тази нова вяра. Може би трансхуманизъм е добре: човекът остава човек, но надминава себе си като осъществява нови възможности на и за своето човешко естество.”[95]

В случай, че читателите не успеят да разпознаят тази древна ерес, тя се нарича гностицизъм. Той от своя страна е разновидност на първоначалния грях, желанието на човека да бъде Бог, да превъзмогне ограниченията на човека като създание чрез търсене на специално познание. Адам искаше познание за доброто и злото. През втори и трети век гностиците в Мала Азия и Северна Африка са търсели мистично просветление. През средните векове алхимиците са търсели трансцендентност чрез повтарящи се химически ритуали – търсене на така наречения “философски камък,” който не е бил просто средство за превръщане на оловото в злато, а средство за алхимика да превъзмогне своите ограничения като създание. Затова не е изненада, че с възхода на светския хуманизъм – в късносредновековния и ранния съвременен периоди, както и днес – идват окултизмът, магьосничеството, демонизмът и стремежът към мистична утопия, особено чрез техниките на източните религии, чиято философия винаги е била еволюционна.[96] Хуманизмът, бил той хуманизъм на Ренесанса или постдарвинов хуманизъм, е в съюз с окултизма.[97]

Няма смисъл да продължавам да давам многобройни цитати за измамата на еволюционистите. Идеята е ясна. Дарвинистите използват догмата на космическата безцелност за да освободят човека от ограниченията на библейския закон и заплахата на вечния съд. Веднъж освободен от Бога, човекът става новият предопределител. Добжански, двамата Хъксли, Симпсън и други с подобни възгледи представят на светския човек хуманистичната версия на завета за господството. Човекът трябва да завладява. Един стар филмов сериал на Бъстър Краб през 30-те примами в киносалоните децата на Америка с 12 серии на “Флаш Гордън завладява вселената.” Всъщност Флаш се задоволяваше с преодоляване на злите заговори на своя стар враг, Безмилостния Минг. Но съвременният човек не се задоволява с такива незначителни цели. Той има своите военни цели. С откриването от Уотсън и Крик на устройството на молекулата на ДНК, сега учените са в процес на създаване на нови форми на живот. Компанията Дженерал Електрик дори патентова една нова форма на живот и апелативен съд през 1979 потвърди правото на собственост на фирмата върху този нов вид. “Тъкачите на гени” вече са тук. Вече са написани няколко книги, обикновено от хора, които не са учени, основани върху публикувани научни данни, които предупреждават за опасностите от такива изследвания. Тези предупреждения едва ли ще спрат експерименталната мания на съвременните биолози. Технологичният нагон е твърде силен: “Ако може да бъде направено, то трябва да бъде направено.”[98] Надеждата за печалби също привлича фирми в тази област. Фармацевтичните фирми финансират многобройни проекти в областта на изследванията на ДНК.[99] Финансовият успех, който вероятно ще последва поне за кратък период от време, ще създаде още конкуренция. Рекомбинантната ДНК, инструментът на “тъкачите на гени,” открит през 1973, отвори една истинска кутия на Пандора, пълна с морални, интелектуални, медицински и правни проблеми.[100] Както една популярна книга по този тема предупреждава: “‘Човекът-конструктор’ може скоро да стане ‘конструиран човек.’”[101] Книгата продължава, като цитира изказвания на биолози, които са в съгласие с всичко, което е казано от времето на Томас Хъксли: “В продължение на тези три милиарда години на тази планета са съществували сто милиона видове. От тях са изчезнали деветдесет и осем милиона. От двата милиона, които остават днес, само един, Homo Sapiens (‘разумен човек’) е еволюирал до степента да може да управлява и насочва своето еволюционно бъдеще. Много биолози приветствуват тази възможност, виждайки в нея голямо предизвикателство, което ще облагороди и запази нашия вид. ‘Съвременният прогрес в микробиологията и генетиката подсказва, че човекът може да надхитри изчезването чрез генетично инженерство,’ твърди Джеймс Бонър, биолог от Кал Тек. ‘Генетичната промяна не е по естество неморална. Тя естествено става през цялото време. Но това, което човекът може да направи, е да направи така, че тези промени вече да не са случайни в гигантската лотария в природата. . . . Вместо това, той може да управлява промените, за да произвежда по-добри индивиди.’ Гледната точка на Бонър се споделя от д-р Джоузеф Флетчър, професор по медицинска етика в Медицинския факултет към Вирджинския Университет, който вижда в генетичното инженерство изпълнение на нашата космическа роля на земята. ‘За да бъдем хора,’ вярва той, ‘трябва да владеем. В това се състои цялата етика.’ Трети учен обещава, че нашият новоразвит евгеничен потенциал ще доведе човечеството до ‘растеж на обществената мъдрост и славно оцеляване – към еволюцията на някакъв вид свръхчовек.’”[102] Заглавието на книгата е много подходящо: Кой трябва да играе Бог?

Революцията на Дарвин

Каква забележителна измама са извършили защитниците на еволюцията и хуманизма! Първо, вселената бива обезличена. Дарвин казва това много ясно: “Казват, че говоря за естествения отбор като действуваща сила на Божеството; но кой би възразил на автор, който казва, че привличането на гравитацията управлява движението на планетите? Всеки знае какво се има предвид чрез такива метафорични изрази; и те са почти необходими за краткостта на изразяването. И така, трудно е да се избегне да се говори за Природата като личност; но под Природа имам предвид само съвкупното действие и резултата от много естествени закони, а под закони последователността от събития, както е установена от нас.”[103] Бог е изтикан от вселената, оставяйки само смирения човек, чиято власт изглежда е ограничена само до “установяване на закони,” които са последователност от събития, установена от нас. Второ, човекът е сведен до обикновено зъбно колело в могъща машина, а не представител на един неограничен Бог, управляващ земята като подчинен според условията на завета за господство. Няколко абзаца по-долу Дарвин пише: “Колко мимолетни са желанията и усилията на човека! Колко е кратко времето му! И в крайна сметка колко нещастни ще са плодовете му в сравнение с натрупаните от Природата през цели геологични периоди! Чудно ли е тогава, че плодовете на Природата са далеч ‘по-истински’ по характер от плодовете на човека; че те са безкрайно по-добре приспособени към най-сложните житейски условия и ясно носят печата на висше майсторство?”[104] Не висшето майсторство на Бога на Библията, нито дори на деистичния бог на Естествена теология на Пейли, а “висшето майсторство” безцелния, безсмислен, “случаен, и все пак управляван от причина и следствие” геологичен и биологичен процес. Трето, еволюционистите добавят целенасочен, даващ смисъл, съзнателен участник в този “случаен, и все пак управляван от причина и следствие,” преди това безличностен процес. Дарвин предава интелектуалната игра в заключителния абзац на Произход на човека (2 издание, 1874): “Човекът може да бъде извинен, че чувствува някаква гордост, че се е издигнал, макар и не чрез своите усилия, до самия връх на житейската стълбица; и фактът, че се е издигнал така, вместо да е бил първоначално поставен там, може да му даде надежда за още по-висша съдба в далечното бъдеще.”[105] Но в крайна сметка това бъдеще не е толкова далечно! През 1957 сър Джулиън Хъксли заключава: “Със сигурност възгледът за човека като инструмент и действуващо лице в еволюционния процес ще стане главна централна точка за всички идеи за бъдещето на човека и ще определи основата на нашето общо отношение към живота. Той ще замени идеята за човека като Господар над Създанието, като марионетка на сляпата съдба, или като покорен или непокорен слуга на Божествен Господар.”[106]

Човекът има нисш произход, но сега човекът е източник на посоката и смисъла на еволюционния процес. Това е интелектуалното наследство на Дарвин. Както той заключава в Произход на човека, “Ние обаче трябва да признаем, както ми изглежда, че човекът, с всички негови благородни качества, със съчувствието, което има към най-нисшите, с добрата воля, която показва не само към другите хора, но и към най-малкото живо създание, със своя богоподобен разум, който прониква в движението и устройството на слънчевата система – с всички тези възвишени сили – Човекът все още носи в своята телесна рамка неизличимия печат на своя нисш произход.”[107] Той вече не е Божий образ, а образ на маймуни, пред-маймуни, амеби и на безсмисления космически процес. Все пак той има този “богоподобен разум,” който показва съчувствие и добра воля. Следователно той е “възвишен.” Но нисш, винаги плод на скромен произход. Всъщност, именно нисшия, безличностен произход на човека му дава пълномощно да стане единствен източник на смисъл във вселената. В края на краищата няма никой по-висш от човека, защото няма никой – никакъв съзнателен Създател – преди човека. (Забелязахте ли, че Дарвин решава да напише с главна буква в думата “човек” в своето последно описание на това възвишено същество, както подобава на божество?)

Никой, който не е запознат с тази монументална измама, няма да успее да схване най-важната интелектуална промяна в същността на религията на хуманизма. Марксизмът е важно слдствие в тази интелектуална промяна, но в края на двадесети век малко хора освен шепа западни интелектуалци действително вярват в догмите на първоначалния марксизъм. Те може и да вярват в упражняването на власт в името на марксисткото интелектуално наследство, но свещениците, не по-малко от миряните, са изгубили вяра в старата догма. Те не са изоставили вярата в догмата на Дарвин. През 1959 Херман Мюлер пише, че Произход на видовете “е несъмнено най-великата научна книга на всички времена. . . . Резултатът е, че този революционен възглед за живота сега представлява едно от най-здраво установените обобщения на науката. . . .”[108] Тя е религия, както показват думите на Мюлер: “Ние не трябва да позволяваме само Съветите да дават на своето подрастващо поколение вдъхновението, което се придобива от чудесния мироглед, разкрит от Дарвин и други западни биолози.”[109] От двете страни на Желязната Завеса свещениците събират верните, предлагайки им спасение чрез еволюция. Това е религия, която предполагаемо ще даде смисъл, а възраженията на антиеволюционистите трябва да бъдат задушени заради масите: “Историята на живите същества и нейното тълкуване могат да бъдат направени вълнуващ разказ, който ще даде на нашите младежи силно чувство за смисъла на живота, не само за растенията и животните като цяло, но и за човечеството конкретно, и за самите тях. . . . Също както нямаме право да позволяваме на хората да държат своите деца неваксинирани и така да застрашават физически цялото общество, така нямаме право да принуждаваме множествата млади хора да гладуват интелектуално и емоционално поради възраженията на неучените хора.”[110] (Многобройни твърдения като това могат да бъдат открити в изключително откровената книга, Darwin: A Norton Critical Edition, edited by Philip Appleman, издадена от W. W. Norton Company през 1970.)

Смирението на постдарвиновите хуманисти е мит – мит, разпространяван от тях, мит, който има своите корени в измамата на самия Дарвин. Всеки, който смята, че човекът бива смирен от дарвинизма, заблуждава себе си. Той е погълнал само първата стръв, подадена му от дарвинистите. Томас Хъксли, първият голям разпространител на Дарвин и дядо на сър Джулиън Хъксли, е можел да пише относно “прашинката” Земя или за предполагаемия факт, че човекът не е “център на живия свят, а само една от безкрайните разновидности на живота,”[111] но това е било (и сега е) част от огромна измама. Да използваме терминологията на играча, който хвърля топката в бейзбола, това повторение на смирението е част от “дългата, бавна крива,” но след това идва “бързият пробив.” Ако искате да разберете “бързото пробивно подаване” на съвременния еволюционизъм, помислете върху думите на Филип Надлър, който през 1976 е бил президент на Националната академия на науките. Той произнася тази реч към Общото събрание на Международния съвет на научните съюзи, така че тя не е била предназначена да бъде твърде нестандартна, твърде радикална и твърде неудобна за своя автор. В неговия възглед за ролята на човека няма да откриете твърде много смирение. “Колко привилегировани сме ние – ние, които сме живели през последния половин век на науката, тези няколко исторически десетилетия, през които човешкият ум за първи път започна истински да разбира естеството на атомното ядро; за първи път научи историята на нашата планета и определи силите, които продължават да променят нейната повърхност, обиталището на нашия вид; времето, когато умът на човека за първи път обхвана големината и величието на космоса в това, което според нас са неговите истински размери; времето, когато нашият вид започна физическото изследване на слънчевата система. Ние сме щастливото поколение, което първо започна да разбира същностните характеристики на чудното явление на живота, явление, което може да се опише само на езика на химията; започна да разбира механизмите, които са действували през еоните на биологичната еволюция. Накратко, ние може би сме първото поколение, което знае кои сме и къде сме. Това познание позволява придобиването на нови способности, чрез които оползотворяваме едно изключително съчетание от синтетични материали, всеки създаден за конкретна цел, чрез които управляваме нашана околна среда, общуваме, движим се, защитаваме здравето си, избягваме болката и дори разширяваме силата на нашия разум. . . . В исторически план научните занимания са започнали едва вчера, и все пак за такова кратко време сме изминали невероятно разстояние от нашето първобитно невежество. . . .” Това забележително свидетелство за преобладаващата вяра на биолога е пубикувано в The Washington Post (Dec. 22, 1976), най-четеният вестник в политическата столица на Съединените Щати. (Най-забавно е заглавието, “For the Record,” – “За протокола.”)

Еволюцията е религията на съвременния хуманизъм. Тя също е била религия на древния хуманизъм. Обяснението е различно – еволюция чрез естествен отбор – но истинската важна догма на религията не е била сериозно променена след като първоначалната версия е била представена на човечеството от Сатана: Ще бъдете като богове (Бит. 3:5).

Фантазии в науката, научна фантастика

Една от постоянно присъствуващите в окултизма теми е появата на ново създание, някакъв вид положителна човешка мутация.[112] Но дали сериозните учени възприемат много сериозно това видение? Някои го приемат, както показват техните ясни изявления относно рекомбинантната ДНК и генетичното инженерство. Друго доказателство е публикувано в Wall Street Journal (Sept. 10, 1979), на последната страница. Pertec Computer Corporation публикува скъпоструваща реклама, очевидно някаква реклама за “обществени услуги.” Тя показва снимка на най-плодовития писател на Америка, д-р Айзък Азимов, който по времето на рекламата вече е написал над 200 книги.[113] Той има докторска степен по биохимия, но е по-известен със своите научнофантастични разкази и с популяризиране на съвременните естествени науки. През един период от 100 месеца Азимов написва 100 книги. Той сам пише на машина (90 думи в минута) почти всеки ден, през по-голямата част от деня. Един библиотекар посочва, че Азимов има поне по една книга във всяка от десетте класификации по десетичната система на Дюи.[114] Накратко, той не е бълнуващ лунатик. Рекламата казва: “Дали компютрите ще ни изместят?”

Азимов се занимава с въпроса за компютърния разум. Дали компютрите могат да станат по-интелигентни от хората? Отговорът на Азимов: Познанието, складирано в компютъра, не е същото като познанието на човека. Те са два отделни пътя на развитие. “Човешкият мозък е еволюирал чрез случайни удари, чрез случайни мутации, използвайки неуловимите химични промени и с движение напред, подхранвано от естествения отбор и от необходимостта за оцеляване в конкретен свят на конкретни качества и опасности. Мозъкът на компютъра еволюира по съзнателно предназначение като резултат от внимателно човешко мислене, използвайки неуловими електрически сигнали и с движение напред, подхранвано от технологичния напредък и нуждата да се служи на конкретни човешки изисквания.” От случайната еволюция на човешкия мозък, към човека като воюващ и насочен към оцеляване, към движения напред компютър (безличностен, безсмислен механизъм, към целенасочен органичен участник, към личностен механизъм): ето я стандартната, постдарвинова схема. Но Азимов прокарва нови пътеки. Двете форми на разум са твърде различни, за да се сравняват на едни везни. Не можем да правим такива сравнения. Трябва да държим системите отделени една от дрега. Всяка трябва да специализира. “Това би било особено вярно ако генетичното инженерство се използва съзнателно за подобряване на човешкия мозък именно в тези направления, в кото компютърът е слаб.” Трябва да избягваме излишни дублирания, казва той. “Така въобще няма нужда въпросът за ‘изместването’ да възниква. Вместо това можем да видим симбиоза или допълване, съвместно действие на човешкия ум и компютъра, като всеки дава това, което липсва на другия, създавайки разумна двойка, която ще бъде по-велика от всеки от двамата отделно, разумна двойка, която ще отвори нови хоризонти, които сега не могат да бъдат осъзнати, и ще направи възможно постигането на нови висоти, които сега не са и сънувани. Всъщност, съюзът на умовете, човешкия и направения от човек, може да служи като врата, през която човешките същества да порастнат от своето изолирано детство към своята зрялост на съвместното съществуване.”

Рекламата не продава никакъв продукти, не иска нищо от читателя и не го убеждава да си отреже талон или да предприеме някакво действие. Тя просто дава послание – послание на една нова еволюция.

Същата тема се открива във филма на стойност 40 милиона долара, излъчен за първи път през 1979, Стар Трек. Научен съветник към филма е Айзък Азимов. Филмът показва екипаж на космически кораб в бъдещето, който се среща с невъобразимо могъщ разум. Този разум се оказва огромна машина, който от своя страна е изградена от цивилизация, напълно управлявана от машини. Тя знае букмално всичко във вселената, но пътува обратно към земята, за да намери “Създателя” и да се свърже със “Създателя” в метафизичен съюз (източен мистицизъм). Машината е съвършено рационална, напълно лишена от чувства, и е “дете” в самото начало на еволюцията. Оказва се, че център на управлението на машината е една стара с цели векове космическа сонда на САЩ, Воиджър, изпратена в космоса да търси познание и да изпраща това познание обратно на земята. Следователно, “Създателят” е човекът. Филмът завършва, когато един офицер от екипажа се свързва в метафизичен съюз с машината, заедно с един механичен робот, построен от машината – робот, който е копие набившата любовница на офицера. Тогава офицерът, женският робот и огромната машина изчезват. Научният служител (гений човек-Вулкан – мутирал хибрид от два вида), заявява, че сега от съединението на човек, направена от човека машина, направена от машини машина, и направен от машина робот, който е “почти човешки” (всъщност, делтански, каквото и да произвежда планетата Делта; жената беше обръснала главата си за да показва своята клетва за целомъдрие) е еволюирало ново същество. Човешко-вулканския учен, г-н Спок (култова фигура от средата на 60-те и вероятно след пускането на филма), който търси пълен рационализъм (неговата Вулканска страна) с изключване н чувствата (неговата човешка страна), сега се задоволява да остане с хората на борда на Старшип Ентъпрайз, очевидно задоволен в своя доста шизофреничен дуализъм между ума и емоциите. Защо? Той е видял съвършено рационалното (огромната машина), и то е било самотно, търсещо своя “Създател.” За да направи своята следваща еволюционна стъпка, то се нуждае от сливане с човечеството. Спок, с неговите остри уши и подобен на компютър мозък, е по-близо до тази следваща еволюция, отколкото може да се надява всеки вулканско-човешки хибрид. Филмът, основан върху популярен телевизионен сериал от края на 60-те, незабавно привлече зрители сред милионите “трекита,” привърженици на култа. (През 1979 телевизионният сериал все още се показваше в 50 страни на около 47 езика; повторенията на филма определено надживяха актьорите.)

Ако видението на Азимов не се приближава към окултизма, тогава какво е то? Ако посланието на рекламата на тази компютърна компания и филмът Стар Трек не представляват религиозен възглед, тогава как да наречем това послание? Наука? Научна фантастика? “Просто” забавление? Или съчетание от трите, което от своя страна също е религия?

Християнското учение срещу процесната философия

Читателите може би си мислят, че съм прекалено подробен по този въпрос, но този въпрос трябва да бъде разбран. Чарлс Дарвин създаде интелектуална революция. Тази интелектуална революция все още влияе върху нас. Той не просто даде интересни нови доказателства относно историческата геология или биологичното възпроизводство; той създаде нов мироглед. Именно този нов поглед върху произхода на човека, а не действителните данни, направи от Произход на видовете на Дарвин незабавен бестселър.

Свещениците в дните на Дарвин са осъзнали заплахата за библейския мироглед, създадена от Произход на видовете. Както Филип Епълман отбелязва: “Теолозите са били притеснени, защото са виждали, може би по-ясно от останалите, философските следствия от следдарвиновото мислене. Проблемът не е просто в това, че Дарвин направи по-трудно тълкуването на Битие; нито дори че представи внушително научно предизвикателство пред навика от деветнадесети век да се мисли в цялости и непрекъснатости, вместо в конкретни части и постоянни величини; иби че еволюционната насоченост набляга на общите удловия и сложността – макар че всички тези влияния могат да бъдат неприятни, когато се използват от ‘материалистите.’ Най-лошата заплаха беше, че вселената на Дарвин действува не чрез Замисъл, а чрез естествен отбор, саморегулиращ механизъм. . . . Естественият отбор описва света в постоянен процес на промяна, но без някакво предварително намерение да отиде на определено място или да стане определено нещо. За традиционния теолог това е унищожително предположение – може би по-унищожително от теорията на Коперник, защото удря право в сърцето. Затова естественият отбор за мнозина изглежда безнадеждно негативен, изпълнен с богохулство и създаващ отчаяние.[115] Това отчаяние първоначално бива прикрито зад оптимизъм относно силата на човека да поеме ръководството на еволюционния процес, оптимизъм, който все още е жив в края на двадесети век, макар и не без страх и лошо предчувствие от страна на някои учени и философи.

Позицията на Апълман, обаче, е добре обоснована. “Така че имаше значение за философите и теолозите, че човекът не само е еволюирал, но е еволюирал чрез естествен отбор, а не чрез някаква жизнена сила или космически подтик. Дарвинизмът изглеждаше безкомпромисно нетелеологичен, лишен от жизнена сила и безцелен, и тази основна истина не можеше да не повлияе върху работана на философите. ‘Веднъж като човекът беше пометен в еволюционната орбита,’ пише Бърт Джеймс Льовенберг, ‘в западното мислене започна революция. Човекът започна да бъде разглеждан като част от природата, а природата като част от човека. Дарвиновата революция не беше само революция в науката; тя беше революция във възгледа на човека за себе си и във възгледа на човека за всички негови дела.’”[116] Апълман проследява отслабването на съпротивата срещу дарвинизма от страна на римокатолическите и други теолози. “Дейността на науката, безмилостно атакувайки границите на непознатото, всъщност изблъскваше понятието ‘Бог’ в постоянно отстъпление във все още непознатото, и именно в това състояние ‘Бог’ започна да има смисъл за съвременния човек.”[117]

Съвременният еволюционист е защитник на възгледа за процес, който премахва Бога и Неговата власт от вселената, така че предполагаемо несъществуващият Бог да бъде заменен с човека и върховенството на човека. Именно безсмисленият процес е богът създател на еволюциониста. Едва когато смисленият Бог, Който е създал вселената според Своята вечна, непроменима наредба, бъде окончателно премахнат от нашите мисловни процеси, нашите мисловни процеси ще могат да управляват всички останали процеси, твърди съвременният еволюционист. Еволюционният процес е богът създател на хуманиста, бог, чието върховно предназначение за човека е да премахне от въпроса за произхода всяка идея за съзнателна цел. Предполага се, че монополът на човека върху съзнателната цел на космоса може да бъде осигурен само чрез нецеленасочен произход на вселената. Затова Ръшдуни отделя толкова много усилия на противопоставянето между процесната философия и креационизма.[118] Затова е удивително да четем “опровержение” на Ръшдуни, написано от самообявил се ортодоксален християнски геолог (който защитава идеята за земя на възраст 4.6 милиарда години).[119] “Страховете на Ръшдуни са необосновани. Утвърждаването на развитието само по себе си не съставлява война срещу Божието върховенство. Писанието разкрива [забележете!] Божието върховенство в историята, във всекидневните дела, в редовното изгряване и залязване на слънцето. Развитието е навсякъде около нас сега, и Бог е също така върховен, както е бил и при сътворението.”[120] Но какво сътворение има предвид д-р Янг? Сътворение, при което слънцето, луната и звездите са били създадени след земята? Не е задължително.[121] Шестдневно сътворение? Не, защото “няма безгрешно човешко тълкувание на Битие 1.”[122] Възглед върху Битие 1, който казва, че Адам и Ева са били създадени на шестия ден? Не, защото родословията на Библията не ни казват достатъчно, за да заявим, че човекът съществува само от няколко хиляди години.[123] “На основата на тези съображения вероятно е напълно невъзможно за християнина да определи, от свидетелствата на вкаменелостите, времето, когато е станало специалното сътворение.”[124] Накратко, всичко, което Библията казва, е неопределено по отношение на хронологичното време. Затова д-р Янг може да продължи да използва възрастта от 4.6 милиарда години като своя действуваща презумпция, като с това си осигурява пълно приемане в преподавателския състав от светски хуманисти в държавния университет, където работи. Ако вярва нещо друго, той ще трябва да изостави работата, която е избрал за своя професия, а именно, даване на обяснения за скали на въображаемата възраст от един милиард години. Той казва точно това: “Ако Писанието наистина учи недвусмислено, че вселената е била създадена по чуден начин за 144 часа преди няколко хиляди години, тогава аз, като християнски геолог, ще съм готов да прекратя научното тълкуване на скалите в северен Ню Джърси на предполагаемата възраст от един милиард години, които изследвам през последните няколко години. Очевидно моята задача сега е да описвам тези скали и да намирам ценни ресурси в тях. Ако завършеното креационистко тълкуване на Битие 1 е правилно, тогава аз си губя времето, говорейки за магма и метаморфизъм, тъй като тези скали са създадени в един миг на това място.”[125] Тези от нас, които като мен самия вярват в библейския разказ за шестдневното сътворение, трябва да стигнат до извода, че д-р Янг наистина е прахосал времето си като е изследвал тези скали на основата на презумпциите на униформизма. Той също е използвал пари, конфискувани от мен (като бивш жител на Северна Каролина, където д-р Янг преподава) и други креационисти на шестте дни, за да индоктринира студентите с униформизъм. А след това той пише интелектуална защита на своята униформистка вяра, за да убеди в нея и други християни! Конфискуваните данъчни долари помагат за професионалната религия на д-р Янг, униформизма. (Неговата изповядвана религия е компрометирана от неговата професионална, академична религия. Сега той преподава в Калвин Колидж.)

Не трябва да бъдем наивни. Униформисткото тълкуване на геологичните процеси е религия. То е довело до една по-последователна религия, еволюцията чрез естествен отбор. Богът на униформисткия, безсмислен, лишен от посока процес е бил създаден през деветнадесети век от хуманисти и отстъпили християнски геолози – чиито интелектуални и духовни наследници все още пишат книги – за да дадат обяснение за този свят, което не изисква пълно приемане на ясното учение на Битие 1. Богът на униформистката геология, чийто първосвещеник е Чарлс Лайъл, се преобразява (еволюира?) в далеч по-силно божество, бога на еволюцията чрез естествен отбор. Чарлс Дарвин става основател и първосвещеник на този нов бог, чието царство е целият академичен и научен свят в последните десетилетия на двадесети век. Накрая, Дарвиновият бог на безсмисления процес се превръща в съвременния бог, човечеството, което ще поеме ръководството на действието на еволюционния процес. Всеки, който не осъзнава сатанинското естество на процесното божество на униформизма, е безнадеждно наивен, защото именно това божество изхвърля вечните наредби на Бога от презумпциите на съвременния човек, оставяйки човека да се утешава само със случайно движение или с направляван от човека тираничен процес. Християните не могат да си позволят да бъдат безнадеждно наивни, дори ако тази самоналожена наивност е тяхното оправдание за оставане в преподавателския състав във факултета по геология или биология на някой държавен университет. Цената на такава наивност е твърде висока, за тях и за техните също така наивни християнски читатели, които не осъзнават теологичната битка, когато я видят.

Предопределящата държава

Обществените учени в края на деветнадесети век се сблъскват със същите основни интелектуални проблеми, с които се сблъскват и биолозите. Какво е естеството на еволюцията? Дали видът Homo sapiens се управлява от същите закони, които управляват и другите видове? Дали “оцеляването на най-приспособените” е закон, който важи и за човечеството? Ако да, по какъв начин? Дали конкуренцията е предимно индивидуалистична – човек срещу човек, човек срещу околна среда – или предимно колективистична, човечеството като единен вид в стремеж да победи всички други противници за господство над видимия свят?

Няма съмнение относно съществуването на целенасочеността. Икономистите и социолозите в края на деветнадесети век, също като тези от двадесети век, приемат реалността на човешката целенасоченост. Както съвременните професионални обществени учени, водещите защитници на “новия еволюционизъм” често са били атеисти и агностици, определено в своята методология, и обикновено в своите лични вярвания. Те не са разчитали на величествени възгледи за космическа ценеласоченост. Целенасочеността на човека е достатъчна, за да обясни човешките причинно-следствени връзки. Но думата “човек” създава сериозен проблем: Дали източникът на целенасочеността е колективният човек, тоест човечеството, или индивидуалният човек? Дали трябва да говорим за някаква върховна цел на човека като вид, или трябва да се задоволим да обясняваме действието на политическата икономия на основата на многобройните индивидуалистични цели? Дали нашата методология трябва да бъде обобщаваща или индивидуалистична? Дали трябва да прогласяваме върховенството на “човека, целенасочения планиращ индивид,” или “човека, целенасочения планиращ вид”? Дали говорим за оцеляването на най-приспособените видове, или за оцеляването на най-приспособените индивиди вътре в определен вид? Можем ли да говорим за оцеляването на най-приспособените видове без да изявим условията за оцеляването на най-приспособените индивиди вътре във видовете? С други думи, какво се има предвид под “приспособен”?

Обществените дарвинисти от края на деветнадесети век, водени от британския социолог-философ Хърбърт Спенсър и социолога от Йейлския университет Уилиам Греъм Съмнър, се съсредоточават върху индивида. Индивидуалната дейност е първостепенна. Не колективните общности, а индивидите имат цели. Съмнър защитава индивидуалните права в своята книга, Какво обществените класи дължат една на друга (What Social Classes Owe to Each Other, 1883): “Понятието гражданска свобода, което сме наследили, е състояние, създадено за човека от законите и институциите, следствието от което е, че на всеки човек е гарантирана употребата на неговите собствени способности за неговото собствено благосъстояние. Това въобще не е въпрос на избори, или общи избирателни права, или демокрация. Всички институции трябва да бъдат оценявани според степента, до която гарантират свободата. Не трябва дори за миг да се допуска, че свободата е средство за целите на обществото и че тя може да бъде нарушавана по някакви сериозни съображения. Всеки, който твърди това, е изгубил посоката и връзката с всички факти и условия в свободната държава. Човекът има свой живот, и своя кариера, която да следва. Той е център на способността за работа и на способността за страдание.”[126] Неговото заключение е праволинейно: “Въобще не е работа на държавата да прави хората щастливи. Те трябва сами да правят себе си щастливи, по свой собствен начин и на свой собствен риск.”[127]

Като дарвинист, Съмнър вярва в оцеляването на най-приспособените. (Разбира се, този израз е измислен от Спенсър през 1852.) Съмнър критикува обществените реформатори, които вярват, че държавната власт трябва да се намесва, за да помага на слабите и беззащитни членове на обществото. “Нещо повече, те не осъзнават, че ако не харесваме оцеляването на най-приспособените, имаме само една възможна алтернатива, и тя е оцеляването на най-неприспособените. Първото е закон на цивилизацията; второто е закон на анти-цивилизацията. Нашият избор е избор между тези двете, или можем да продължаваме, както сме правили в миналото, да се люшкаме между двете, но трети план – социалистическата илюзия – план за изхранване на най-неприспособените едновременно с развитие на цивилизацията, никой човек никога няма да намери.”[128] Спенсър е толкова притеснен от оцеляването на най-неприспособените, че поставя под въпрос дори частната благотворителност, макар че приема законността на такава благотворителност, защото нейната алтернатива, да позволи на бедните да се възпроизвеждат без ръководство от тези, които дават благотворителността, го плаши. Но, както той казва, “проблемът изглежда е нерешим.”[129] Има само един възможен отговор: страданието. Не можем да облекчим нещастието на бедните. “Всяко ново усилие да облекчим наказанията върху неблагоразумието има неибежното последствие да увеличава броя на неблагоразумните.”[130] Благотворителността води до повече гърла за хранене. “Тъй като, чрез неразумни институции, сме създали голям брой хора, които не са приспособени за изискванията на обществения живот и поради това са източник на бедност за себе си и за другите, ние не можем да намалим това множество от относително лишени от стойност хора без да нанесем много болка. Извършено е зло и трябва да има наказание. Изцелението може да дойде само чрез страдание. Изкуственото облекчаване на страданието от държавните учреждения е някакво поемане на социален наркотик, който дава временно обезболяване, но води в крайна сметка до още по-дълбока бедност.”[131] В крайна сметка ще бъде най-добре да се премахне дори частната благотворителност. “Ако бъде оставен да действува в цялата си строгост, принципът за оцеляване на най-приспособените, който от етична гледна точка определихме като позволение за всеки човек да понася последствията от своята собствена природа и поведение, бързо ще прочисти нисшите хора.”[132]

Чрез конкуренцията на хората на свободния пазар ще се постигне най-голяма производителност, а това ще доведе до по-голямо благосъстояние за онези, които оцелеят, както и по-голяма сила за вида като цяло. Общественият дарвинизъм не твърди, че във вселената няма целенасоченост, или че индивидите не принадлежат към определен вид. Чрез доброволното сътрудничество в производството разделението на труда увеличава благосъстоянието на всеки участник. Но колкото по-висш е видът, толкова повече индивидуалният член трябва да живее от своята собствена производителност и умения.[133] Човекът не може да избегне този природен закон, пише Спенсър. “За човека, както и за всички нисши създания, законът, спазването на който води до запазване на вида, е, че сред възрастните най-много ще преуспяват индивидите, които са най-приспособени към условията на своето съществуване, а най-малко ще преуспяват индивидите, които са най-малко приспособени към условията на своето съществуване – закон, който, ако не бъде нарушаван, ще доведе до оцеляване на най-приспособените и разпространяване на най-приспособените разновидности. И както по-горе, тук също виждаме, че от етична гледна точка този закон означава, че всеки човек трябва да получава ползите и загубите от своята собствена природа и своето поведение: нито да му се пречи да притежава всяко добро, което неговите действия нормално му носят, нито да му се позволява да прехвърля на други хора злото, което неговите действия му носят.”[134] Това е методологичният индивидуализъм на обществения дарвинизъм.

Обществените дарвинисти трябва да приемат, че има връзка между успеха на производителния индивид и успеха на целия вид. С други думи, успехът на ефективният конкурент води до увеличаване на силата на вида. Очевидното и неприятно изключение изглежда са успехите в завоевателни войни, където най-смелите и посветени хора се избиват едни други, оставяйки страхливците и слабите да се върнат у дома и да се възпроизвеждат. Спенсър осъзнава това и изрично отрича, че завоевателните войни са производителна форма на вътрешновидова конкуренция.[135] Като цяло, обаче, индивидите, които имат успех в конкуренцията, ще могат да поведат вида след себе си. Следователно човешкият вид осигурява своето оцеляване като позволи пълната конкуренция на всички свои членове. Единият (обществото) става все по-силен чрез непрекъснатата конкуренция на своите части (индивидите). Това е посланието на Дарвин, в което обществените дарвинисти искат от читателите в края на деветнадесети век да повярват.

Тази вяра включва увереност в способността на свободния пазар да обединява хората. “Безмилостната” конкуренция на индивидите води до обществен напредък. Хората се нуждаят от капитал, който да ги въоръжи за битката срещу природата, казва Съмнър. Капиталът е великото средство за оцеляване на човека. “Несъмнено в борбата за съществуване човекът, който притежава капитал, има голямо предимство пред човека, който няма капитал. . . . Това не означава, че единият има предимство срещу другия, а че когато са съперници в усилията да придобият от Природата средства за съществуване, този, който има капитал, има неизмерими предимства пред другия. Ако не беше така, нямаше да има събиране на капитал. Капиталът се събира чрез себеотрицание, и ако неговото притежаване не даваше по-високи предимства и превъзходства, хората никога не биха се дисциплинирали за да го придобият.”[136] Това звучи правдоподобно, докато осъзнаем, че човекът без предимства наистина е в пряка конкуренция за оскъдни ресурси, и ако един човек взема повече от благата на природата от земята, тогава в някои случаи неговият съсед може да бъде ощетен (напр., при суша, когато само един човек може да купи вода, или при глад, когато само един човек може да купи храна). Тъй като съседът е също част от безличностната природа, тогава една част от борбата на човека с природата е победата над неговия съсед в борбата за оскъдни ресурси. Тогава защо трябва да бъдем толкова уверени в закона за оцеляване на най-приспособените? Можем ли със сигурност да кажем, че наследниците на капитала на богатия ще го използват за оцеляване на вида, както еволюционистите твърдят, че наследниците на успешно мутирала амеба ще имат по-добри възможности за оцеляване? (Всъщност, наистина ли оцелява първоначалният вид, или мутантът е стъпка в ново развитие, което няма да е от полза за немутиралия първоначален вид? Не може ли мутиралият подвид да изличи първоначалния вид в съревнованието за оцеляване? Не е ли именно това оцеляването на най-приспособените – не оцеляване на вида, а оцеляване на мутирали или генетично по-подготвени членове на конкретен вид?)

Нека да разгледаме един въображаем случай. Какво ще стане, ако членовете на някой нисш вид преди един милиард години разберат за появата на мутирал член? Първоначалните членове виждат, че новодошлият притежава определени генетични предимства, които му дават способност да се съревновава по-успешно за ограничените наличности от храна, подслон и място. Той ще подбира най-желаните женски (ако е мъжки). Неговото потомство ще оцелее, докато потомството на старото “изостанало” население ще има по-малка вероятност да оцелее. Новият член, със своите мутирали гени, е първият представител на един доста различен бъдещ вид. В края на краищата, именно това е еволюцията. Членовете на стария вид осъзнават, че каквото и да излезе от “утробата” на мутанта след милион или милиард години на еволюционно развитие, наследниците няма да бъдат от същия вид. Всъщност, ако такъв наследник се появи точно сега, той ще бъде смятан от всички в общността за враг, опасно различен, и ще бъде подходящо да бъде убит в съревнованието. Накратко, каква би била най-разумната реакция на първоначалните членове на вида? Дали най-мъдрото нещо не е незабавното екзекутиране на мутанта, този предвестник на чужда раса от нашественици, този пратеник на бъдещи чужди завоеватели?

Съвременният еволюционист ще каже, че такъв въображаем сценарий е абсурден. Защо? Защото нисшите видове не са разумни. Те не разбират еволюцията. Те не разпознават мутантите. Това е вярно; но човекът е разумен. Хората разбират тези предполагаеми закони на еволюцията. Тогава как да убедим съвременния вид Homo Sapiens да не убива мутантите? Ако днес първостепенната форма на еволюцията е обществена и интелектуална – често срещана тема сред всички еволюционисти – тогава как средният човек да се защити срещу “мутиралия” интелектуалец? Как средният човек да се защити срещу експертите по “изтъкаване на гени,” които заявяват, че са способни да променят хода на еволюцията, които казват, че след известно време в бъдещето ще са способни да създадат нова раса от свръххора? Как средните членове на човечеството могат да избегнат Прекрасният нов свят на Олдъс Хъксли? И ако обществените дарвинисти са прави, как бедният човек без капитал да осигури оцеляването на своето потомство, ако вижда, че успехът на неговия богат съсед е заплаха за успеха на неговото семейство? Ако разпознаем мутантите, ще ги убиваме ли? И ако ги убиваме, дали видът ще оцелее? Но ако не ги убиваме, дали видът – Homo Sapiens – ще оцелее, или някакви мутирали наследници ще спечелят борбата?

Отговорът на съвременните обществени еволюционисти и необществени дарвинисти въобще не е ясен. Като цяло те се противопоставят на обществените дарвинисти в името на по-висш разум, колективния човешки разум. Човекът е върха на един непланиран еволюционен процес. Той е надминал този нецеленасочен процес или поне скоро ще го надмине. Чрез съзнателно планиране елитните членове на вида ще са способни да обединят плановете на всички членове в едно върховно цяло, и това върховно цяло ще осигури оцеляването на всички, включително на “най-неприспособените,” които иначе биха желали да убиват “мутантите.”

Какъв друг подход би бил по-добър? Ако вярвате, че сте “мутант” – експерт, богат човек, член на планиращия елит – няма ли да застанете пред “изоставащите” маси и да им кажете, че сте “просто един от всички,” и “ние сме единни в това,” и че всички ние трябва да се захванем на работа “в името на човечеството”? С други думи, няма ли да измислите обществена философия, която ще обещава на масите достатъчно ползи, за да осигурят тяхното оцеляване в конкуренцията? Дали ще им крещите като на изостанал вид и дали ще им кажете, че тяхната отговорност е да играят играта според вашите жестоки правила или да напуснат игрището, когато напускането на игрището означава смърт? Ако наистина сте мутант, тогава със сигурност нямате едно нещо – числено превъзходство. Това, което не можете да рискувате, е да влезете в пряк сблъсък с “изостаналите” гласоподаватели, войски, или каквото и да е. Ще трябва да залагате на най-голямото добро за най-големия брой хора. И ще кажете на масите, че най-голямото добро за най-големия брой хора означава да играят играта според вашите правила, които външно изглеждат демократични, но всъщност са в основата си елитарни. Ще отричате, че роднинските връзки имат значение или че феодалният принцип важи. Ще им предлагате демокрация, бюрокрация, всеобщо безплатно образование, преразпределение на богатството и така нататък. Тогава ще си избирате само онези членове от масите, които се покажат готови и способни да се съревновават в условията на елитарна система. Ще дадете на няколко от тях образование в най-добрите университети и ще ги вербувате в това, което те смятат (и може би и вие смятате) за “вътрешен кръг.” Ще разширите властта на държавата и след това ще отворите висши длъжности в тази държава само за онези, които са специално избрани от управляващите сили. Накратко, това, което ще направите, е да построите именно тоталната държавна система, която днес съществува във всяка голяма индустриална страна – система, която през 30-те беше наречена фашизъм, но която също може да бъде наречена социализъм, комунизъм, корпоративна държава, финансово-промишлен компекс, нов федерализъм, Система за програмиране, планиране и бюджет (СППБ), или, за да станат ясни вашите цели, Новият Световен Ред. Това, което ще построите, в името на управляваната от човека еволюция, е една нова Вавелова Кула.

Логиката на обществените дарвинисти е била обречена на неуспех. “Разбойническите барони” (едно неуместно понятие) от края на деветнадесети век може и да са харесвали безмилостната логика на обществения дарвинизъм по времето на своя възход, но веднъж като са установени като господствуваща сила на пазара, те биха изоставили пазарната конкуренция в името на “икономическата стабилност.” Накратко, те биха предпочели монопола пред конкуренцията. Точно това става; до 1900 големите американски конгломерати започват да искат държавна намеса, всичко в името на защита на потребителя, защита срещу новите, изобретателни, “безмилостни” фирми.[137] Почти по същото време в Съединените Щати започва възходът на Прогресивното движение. Това политическо-интелектуално движение е било ръководено от елитисти за елитисти, и е прогласявало философия на държавна намеса в икономиката. Сега държавата трябва да замести свободния пазар като двигател на еволюцията. Пазарът е твърде свободен, твърде неконтролиран, твърде индивидуалистичен за прогресивистите. Те иска да направляват пазарните сили за национални и по-късно за международни цели. Те са изгубили вярата в произвеждащите напредък автоматични сили на пазарната конкуренция. Свободният пазар прилича твърде много на въображаемата конкуренция на еволюционната промяна. Няма начин да се осигури оцеляването на човечеството, ако човечеството се окаже неприспособено. Външната среда трябва да бъде манипулирана, за да бъде съобразена с нуждите на човечеството, като с това се обръща безцелният, антителеологичен процес на естествения отбор. Човекът, новият източник на посока и смисъл, трябва да утвърди своето господство с други средства, а не чрез случайна конкуренция. Случайната конкуренция е била добра за еволюцията преди човека и преди човешките цели, но тя вече не е достатъчна. От сега нататък “оцеляване на най-приспособените” ще означава “оцеляване на приспособяващите.” Планиращият човек (колективният човек) ще приспособява средата (включително другите хора) за своите нужди, стремежи и умения.

Един интелектуалец, повече от всички други, е отговорен за промяната на възгледите на американските еволюционисти от конкуренцията на свободния пазар на обществения дарвинизъм към централното планиране и намесата в пазарните сили на съвременната тотална държава. Това не е Карл Маркс. Това е един отдавна забравен държавен бюрократ, един от основателите на американската социология, Лестър Франк Уорд.

Планираната държава на Лестър Ф. Уорд

Лестър Франк Уорд е написал Динамична социология (Dynamic Sociology, 1883), първият цялостен социологически труд, написан в Съединените Щати.[138] Той е наречен баща на американския възглед за планираното общество.[139] Роден е в Илинойс през 1841. Баща му е пътуващ механик, а майка му е дъщеря на църковен служител. Като млад е бил беден, но е намерил време да изучава латински, френски, немски, биология и медицина. Бил е дисциплиниран. Постъпва на работа в Министерството на Хазната на САЩ през 1865. Продължава своето образование във вечерно училище и за пет години придобива степени по медицина, право и изкуства. В средата на 70-те години на 19 век работи за Бюрото по статистиката и именно по това време стига до извода, че изследването на статистиката може да доведе до формулиране на обществените закони, което от своя страна може да се използва в програма за обществено планиране. Продължава своето самообразование в областта на палеонтологията и през 1883, когато се появява Диманична социология, е назначен за главен палеонтолог на Геоложката Служба на САЩ. Накрая, след като издава пет книги по социология, е назначен през 1906 за декан на социологическия факултет на университета Браун, същата година, в която е избран за първи президент на новосъздадената Американска социологическа асоциация.[140]

В продължение на едно десетилетие след своето издаване Динамична социология на Уорд е пренебрегвана, като има продадени само 500 броя.[141] През 1897 излиза второ издание, а след три години той вече е смятан за един от водещите в тази област. След неговата смърт през 1913 неговата репутация бързо умира. Той полага основите на американския колективизъм в името на прогресивната еволюция, но е забравен от следващите поколения.

Уорд скъсва коренно със Спенсър и Съмнър. От интелектуална гледна точка той има двама големи врагове: движението на обществения дарвинизъм и всяка свръхестесвена религия. Трудно е да се каже кой от двамата е мразел повече, макар че религията получава по-жлъчните атаки. Динамична социология представлява първата и може би най-изчерпателна защита на на държавното планиране в американската интелектуална история. Тя е издадена около 15 години преди своето време, но когато неговите идеи са се хванали, те са се разпространили като пожар. Всъщност, те толкова бързо стават “официална валута” в планиращите кръгове, че източникът на тези идеи е забравен. Тъй като книгата е почти неизвестна днес и тъй като възгледите и езика на Уорд са толкова образни, ще направя разширено обобщение и анализ на неговото мислене. В Динамична социология имаме същността на съвременната, следдарвинова еволюционистка философия. Уорд не работи внимателно. Той не се опитва да избегне цялостните следстдвия от своята позиция съвременните мислители може би не са толкова откровени и настойчиви, но ако се придържат към съвременната разновидност на еволюцията – направлявана от човека еволюция – тогава е малко вероятно те да отхвърлят осноните идеи, които Уорд излага. Ако искате да следвате логиката на направляваната от човека еволюция, трябва да започнете с Динамична социология на Уорд.

Уорд е откровен. Той изяснява, че врагът е свръхестествената религия, което в Съединените Щати в началото на 80-те години на 19 век означава християнството. Във въведението от 82 страници, в което обобщава своята теза, Уорд заявява, че хората, които твърдят, че са получили божествено вдъхновение, и тези, които са установили религиозни системи, са определени от съвременната медицина като не само “патологични,” но и обременени с “истинско разстройство на ума.”[142] Като се има предвид властта, която тези религиозни ръководители са имали в историята, “можем само да оплакваме огромното прахосване на енергия, което се вижда от техния неуспех да постигнат целите си.”[143] (Според Уорд неговата система на обществено планиране ще избегне именно прахосването.) Във втория том той пише, че няма доказателства, че религията носи някакви морални санкции. Всъщност, в напредналите страни откриваме, че именно хората, които не изповядват никаква религия, са истинските морални ръководители. “По-голямата част от тях са сред посветените на точните науки. А няма по-примерна класа граждани в обществото от учените. . . .”[144] Нещо повече, “престъпниците и опасните слоеве в обществото са като цяло вярващи в преобладаващата религия на страната, която населяват. . . .”[145] Във всеки случай, моралът предхожда религията. “Моралът е спасил религията, а не религията морала.”[146] Молитвата е обществено зло, защото тя е “противна на тази независимост и оригиналност на ума, която придружава всички прогресивни движения.”[147] Тя възпира ефективната дейност. След това той посвещава няколко страници на демонстрация на антипрогресивното влияние на всяка религия, но дава примери предимно от анимизма и езичеството.[148] Той казва, че религията води до отстъпление от този свят и разрив между човека и природата.[149] Има два метода за промяна на външния свят, за да бъде той съобразен с нуждите на човека: наука и религия. Има вечна борба между тези два метода и религията ще изгуби тази война.[150]

Вторият интелектуален враг на Уорд е общественият дарвинизъм. Той твърди, че обществените дарвинисти разбират неправилно еволюцията. Пътищата на природата не са като пътищата на човека. Напредъкът на природата е твърде бавен и е толкова неефективен, че земните ресурси няма да могат вечно да издържат такъв бавен напредък. Това, което е нужно, е “нещо по-бързо и по-сигурно от естествения отбор,” а това означава човек.[151] Имаме нужда от нова телеология, твърди той – основният аргумент на всички следдарвинови обществени и дори биологични еволюционисти. Еволюционният процес се нуждае от сигурна ръка, която да го ръководи. Ние трябва да възприемем, казва той в края на втория том, “телеологичния метод.”[152] Трябва да отхвърлим обществения дарвинизъм (макар че той никога не използва това название за своите противници). Ето го познатият и абсолютно централен аргумент на съвременната еволюция, който, както може да се очаква, е формулиран първо от обществен учен, а не от биолог: “Отново, става необходимо да се борим против възгледите на онези учени, които, проникнали достатъчно дълбоко за да осъзнаят как действува природата, мислят, че са намерили ключа за начина, по който човекът трябва да действува, като с това пренебрегват голямата отличителна характеристика на интелектуалния труд. Като намират за необосновани твърденията на онези, които вярват, че природата е плод на целенасочено и външно предназначение, те заключават, че няма целенасоченост или предназначение, и като виждат, че резултатите в органичния свят са плод на ритмични обособявания, стигат до извода, че резултатите в свръхорганичния свят трябва да бъдат оставени на същите влияния. Нищо не може да бъде по-неистинно и по-гибелно. Учените от тази школа, поради репутацията на своите възгледи, всъщност правят повече против истинската посока на обществения прогрес от онези, които открито й се противопоставят. Всеки обществен прогрес е изкуствен. Той е следствие от телеологична проницателност, целенасоченост и интелектуален труд, които са процеси диаметрално противоположни по принцип на природните процеси. Ако с научаването на закона на еволюцията ние трябва да го приложим към обществото, би било по-добре да останем невежи относно този закон.”[153] Тъй като главните противници на обществения дарвинизъм са ортодоксалните християни, това твърдение показва, че Уорд мрази идеите на обществените дарвинисти повече, отколкото мрази християнството. Кого критикува той? Спенсър и Съмнър. Той атакува цялостната методология на Съмнър на изследване на конфликтите, открити в природата, и след това пренасяне на този принцип на конфликтите в човешкото общество. В края на краищата, именно Съмнър пише в Какво обществените класи дължат една на друга, че “Не можем да постигнем промяна на законите на човешкия живот. Ако искаме да се научим да живеем добре, ние сме напълно ограничени до необходимостта и задължението да изследваме законите на Природата и да извличаме правилата за правилен живот в света такъв, какъвто е.”[154] Не е така, заявява Уорд. “Цивилизацията представлява цялостно и безмилостно стъпкване на природните закони, пълното подчиняване на космическата гледна точка на човешката гледна точка. Човекът революционизира вселената. . . . Същностното предназначение на познанието е да му помогне в извършването на тази революция.”[155] Човекът трябва да упражнява господство.

Уорд полага основния конфликт между двете форми на еволюционната мисъл. Въпросът е в правилното тълкуване на понятието приспособяване, централно понятие в дарвиновата еволюция. Никой не заявява по-ясно тези проблеми. “Всеки напредък става чрез приспособяване. Какъвто и възглед да възприемем за причината за напредъка, той трябва да бъде следствие от съответствието между организма и променената външна среда. Това в най-широк смисъл е приспособяване. Но приспособяването бива два вида: Едната форма на приспособяване е пасивна или чрез следване, другата форма е активна или чрез предвиждане. Първата представлява естествения прогрес, втората изкуствения прогрес. Първата води до растеж, втората води до производство. Едната е генетичен процес, другата е телеологичен процес.”[156] Очевидно Уорд е привърженик на активните действия.

Как Уорд опровергава “пасивните” еволюционисти (обществените дарвинисти) в името на Дарвин? Уорд излиза с тази основна идея: природните процеси създават прахосничество.[157] Това е в пълно съгласие с Дарвин и Уолъс. Това е тяхното определение за огромния натиск на умножаващите се популации – умножаване, което притиска границите на средата – който води до оцеляването на определени генетично облагодетелствувани членове на дадени видове. Тяхното внимание е съсредоточено върху неуспешното оцеляване – милиони изчезнали видове, които не са получили предимството на случайни генетични промени, които биха им дали възможност да се съревновават успешно в бавно променящата се среда, както и на огромния брой неоцелели във всяко поколение. Идеята започва с Малтус: твърдението, че населенията нарастват далеч по-бързо от наличностите от храна, необходими за осигуряване на оцеляването на всички членове на умножаващите се видове. През 1858 Дарвин цитира заключението на Малтус в първия абзац от статия, излязла в Journal на Обществото на Линей.[158] Природата действува чрез големи загуби. А загубите са заветният враг на Уорд. “Сега прахосничеството на природата е добре разбирана истина в биологията, която всеки социолог и всеки държавник трябва не само да разбира, но и да може да прилага в обществото, което все още е под пълната власт на същите тези закони на прахосничеството. Не може да се постигне истинска икономия, докато интелектуалната предвидливост не започне да управлява обществените явления. Телеологичното приспособяване е единственото икономическо приспособяване.”[159] Това е бойният вик на Уорд срещу обществения дарвинизъм: единствено държавата е способна да възпре непланираното, природно, нетелеологично прахосничество.

Къде откриваме прахосничество? В природните процеси и на свободния пазар. Свободната търговия е изключително прахосническа. “Свободната търговия е олицетворение на генетичния или постепенен процес в природата.”[160] Той също разбира, че свободната търговия е първообраз на всички процеси на свободния пазар, и че защитниците на свободния пазар, от Дейвид Хюм и Адам Смит до Спенсър и Съмнър, използват свободната търговия за да защитават идеята за пазарната свобода. Следователно, заключава Уорд, пазарната свобода е голямо обществено зло. Хората създават частни училища за да образоват децата? Прекратете това прахосване на образователни ресурси; само държавата трябва да образова децата, защото само държавата е телеологична, наистина телеологична (целенасочена). По-добре никакво образование, отколкото частно образование, тъй като “никоя система на образование, която не е изключително поверена на най-висшата обществена власт, не заслужава да бъде наречена образование.”[161] Ето го ключовият израз: най-висшата обществена власт. Ако в прахосническия свят на природата и свободните пазари трябва да се внесат истинска предвидливост, истинска целенасоченост и истинско планиране, държавата, като най-висшата обществена власт, е тази, която трябва да ги внесе. Следователно, “образованието трябва да бъде поверено изключително на държавата. . . .”[162] В системата на Уорд държавата е най-висшата обществена власт.

Има и други форми на икономическо прахосничество. Да вземем примера с железопътните линии. “Сега можем с увереност да покажем, че на неограниченото частно предприемачество не може да се повери да управлява железопътната система на една бързо развиваща се страна.”[163] Държавата трябва да ги управлява, както това се прави в Европа. Уорд е първият социолог на Америка – макар и едва ли е последният – който призовава за абсолютна власт на държавата в икономическите дела. Това е неговата логика. Неговата логика се приема, до една или друга степен, от съвременните еволюционисти. “Макар че проблемът с железопътната система точно сега е най-належащ пред света и най-добре изобразява и неспособността на частните индивиди да ръководят големи предприятия като това, и превъзхождащата съвкупна мъдрост на държавата в такива неща, той в никакъв случай не е единственият, който може да се разглежда по подобен начин и е подчинен на същата истина.”[164] Следващият абзац на Уорд представя неговия основен извод: “За промишлеността конкуренцията е това, което ‘свободната търговия’ е за търговията. Двете представляват прахосническия генетичен метод, унищожавайки голяма част от това, което се произвежда, и напредвайки само на ритмични вълни, чийто спад е по-голям от възхода.”[165] Но дали държавата е наистина икономична? Безспорно! “И така, от всички предприятия, които държавата е присвоила за себе си по такъв начин, няма нито едно, което да не е управлявано по-добре и по-мъдро отколкото е било управлявано преди от частни лица.”[166] Това включва транспорта, съобщенията и образованието. Колкото по-голяма е рентабилността на едно частно предприятие, толкова по-голяма необходимост от държавен контрол има, заключава той.[167] Всъщност, целта на държавната намеса е да направи бизнеса нерентабилен! Например, управляваните от държавата железопътни компании предлагат по-ниски цени от частните фирми, “което от гледна точка на обществото е същността на нещата. Хората трябва да гледат с подозрение на изключително доходните фирми, тъй като тяхното твърде стабилно финансово положение доказва, че те са управлявани твърде много в интерес на управителите и акционерите, и твърде малко в интерес на обществото.”[168] Тогава Уорд полага ръководния принцип на държавните бюрократи и държавните фирми, от неговите дни до днес: загубите показват ефективност. “Неуспехът на държавата да ги направи доходни също трябва да се тълкува като свидетелство за почтеността и чувството за дълг на държавните служители.”[169] (Да, той наистина е написал това. Не го цитирам извън контекста. Това е краят на абзаца, а в следващия абзац той заявява, че истината е, “всичко, което държавата прави, го прави по-добре, ако не по-икономично, отколкото ако е правено от индивидите.” И само за да е сигурен, че неговите читатели схващат цялата картина, на същата страница той пише: “Също може да се покаже, че всички дейности на държавата обикновено се извършват с далеч по-голяма точност и почтеност от същите дейности, поверени на частните индивиди.”)

Въпреки своята похвала на държавата, той признава, че в неговото време държавата не е напреднала достатъчно, за да стане наистина научна. Във въведението на своята книга той свободно признава, че правителствата винаги се кълнат, че работят за полза на човечеството, но правителството “почти винаги без изключение не осъзнава постигнатите резултати. . . .”[170] Всъщност, Уорд отива дотам да напише този удивителен абзац: “Нека обаче да признаем, както честността изисква, че почти всичко, което е казано от привържениците на laissez faire [свободния пазар – бел. прев.] относно злините на държавата, е вярно, и има още много неща по същата тема, които трябва да бъдат казани, но не са казани. Нека само внимаваме да не признаем принципа в неговата чиста същност, която е единствената възможна надежда за окончателно установяване на телеологичен напредък в обществото.”[171] Откъде идва този неуспех в практиката (поне в том I)? Отговор: неуспехът на законодателите да разберат обществените закони, които са “толкова дълбоки и неясни, че настоящите политически ръководители имат само най-неясно схващане за тях. . . .”[172] Практическото решение е да бъдат обучени законодателите в законите на социологическата наука. “Преди прогресивното законодателство да има успех, всяко законодателство трябва да се превърне в политехническо училище (vol. II, p. 252), лаборатория за философски изследвания на обществените закони и на човешката природа (vol. II, p. 249). Никой законодател не е квалифициран да предлага или да гласува мерки, предназначени да въздействуват върху съдбите на милиони обществени единици, докато не познава добре всичко, което е известно на обществената наука. Всеки истински законодател трябва да бъде социолог и неговото познание за тази най-сложна от всички науки трябва да бъде основано върху органичната и неорганичната наука.”[173] Не философът-цар, както Платон се е надявал, а социологът-законодател, ще внесе истинска целенасоченост в човешките дела.

Това ни води до въпроса за елита. Възгледът на Уорд за телеологията изисква научно планиране и научно закодонателство. Трябва да има експерти, които да осигурямат необходимото телеологично ръководство. В книгата на Уорд откриваме един характерен дуализъм между способностите на елита и способностите на масите. Елитът безспорно превъзхожда масите. Уорд не казва, че той е генетично по-висш, но все пак е по-висш. Но на брой масите са повече от елита. Следователно това, което елитът трябва да направи, за да спечели доверието на масите, чийто живот ще бъде направляван от елита, е да заяви своято грижа за нуждите на масите. Това, което всички привърженици на тоталната държава през двадесети век заявяват като своя върховна цел, Уорд го полага в Динамична социология. Те имат и същото посвещение към елита като класа, както Уорд.

Първата стъпка е да се заяви добронамереността на елита. Тези хора работят за всички нас. Те са истинските алтруисти. “Може да се каже, че такива [алтруистични] чувства съществуват в света само от няколко века. Те сега съществуват в сърцата на сравнително малко хора, но е забележително каква голяма власт са успели да придобият тези малко хора.”[174] Разбирате ли, “Нормалното състояние на голямата маса от човечеството, дори в най-просветените страни, е пълно безразличие към страданията на всички извън кръга на техния непосредствен живот. В моралния прогрес, както и в материалния прогрес, постигането на всички резултати трябва да се припише само на незначително малък брой умове.”[175] Това е мрачната действителност: “Цялото познание на света е било доставено от много малко умове, като общата маса не е допринесла абсолютно нищо.”[176] Но днес няма защо да се притесняваме от този проблем. Държавното образование преодолява това неравномерно разпределение на познанието.[177] Всъщност, държавното образование прави това разпределение на познанието далеч по-лесно, тъй като този процес е “сравнително прост и лесен.”[178] С други думи, плановиците на елита, представлявани най-добре от учени и учители, повишават нивото на познание и осъзнатост на масите. Плановиците на елита всъщност работят за да произведат нова еволюция, и на масите ще бъде позволено да участвуват в това издигане на човечеството. Те няма да загинат в някой нецеленасочен, еволюционен прелом в природата. Има два начина за издигане на човека: 1) научно размножаване на човешки същества (изкуствен отбор) и 2) съзнателна промяна на средата, което означава увеличаване на човешкото познание.[179] “Количеството полезно познание, притежавано от средностатистическия ум, е далеч под неговите интелектуални способности. . . .”[180] Това е ключът към еволюционния напредък: “Действителното количество такова познание, произлизащо от човека, макар без съмнение все още под неговата способност да го оползотворява, е достатъчно, ако е равномерно разпределено, да го издигне на относително високо положение и да събуди обществото към пълна осъзнатост.”[181]

Следователно държавните училища са основополагащи в целенасочения еволюционен процес. Те са двигателите на промяната в новата еволюция. Конкурентните частни училища са зло.[182] Държавата трябва да притежава монопол върху образованието. “Като се имат предвид всички фактори, системата на частно образование не е просто много лоша, но правилно погледната, е абсолютно по-лоша от никаква, защото обикновено увеличава още повече неравнопоставеността на съществуващата интелигентност, което е по-голямо зло от ниска, но равномерна интелигентност.”[183] За щастие, твърди той, частното образование няма академични стандарти, тъй като родителите контролират или поне сериозно влияят върху частното образование. Следователно, по отношение на частното образование, “Колкото по-малко има от него в обществото, толкова по-добре, и следователно неговата неефективност може да бъде определена като благословение.”[184] Радикалният елитизъм трябва вече да е очевиден, но Уорд е достатъчно любезен да изговори и следствията (нещо, което по-късните елитистки еволюционисти рядко са склонни да правят). “Накрая, държавното образование е неизмеримо по-добро за обществото. Това е така, защото то постига целта на образованието, което частното образование не прави. Това, от което обществото има най-голяма нужда, е разпределение на притежаването на познанието. Това е работа, която не може да бъде поверена на индивидите. Нито може да бъде оставена на решението на деца, родители, нито на учители. Никой от тях не може да каже какво познание е най-полезно за обществото. Никой съд, освен този, който обществото в своята върховна власт назначава, не е компетентен да решава този въпрос.”[185] Трябва ли да има учители? Да, но много специален вид учител, а именно, учител, който е напълно независим от “родители, настоятели и ученици. Той трябва да е напълно независим от тях. Тази независимост го прави свободен на практика. Неговите идеи за метода на образование естествено се съгласуват повече или по-малко напълно с идеите на държавата.”[186] Истинската свобода, истинската независимост се определя като да бъдеш в съгласие с държавата. Това, разбира се, е определението за свобода, което християнството използва относно взаимоотношението на човека с Бога.

Дали Уорд е истински егалитарист, истински демократ? Дали наистина вярва, че масите в крайна сметка ще достигнат върха на познанието, ще се изравнят с научния елит? Не, разбира се. Това е вечната двойнственост на обществената теория на съвременните еволюционисти. Обществото се нуждае от планиране и ръководство, а “обществото” е съставено” предимно от индивиди, или “маси.” Така че те се нуждаят от управление. Те се нуждаят от ръководство. Те не могат ефективно да съставят свои планове и да ги изпълняват на свободния пазар. Телеологията е твърде важно нещо за да бъде оставена на некомпетентните маси, действуващи като индивиди на свободния пазар. Те просто не са достатъчно интелигентни. “Нормалното състояние на човешкия интелект е посредственост; блясъкът на гения и силата на таланта са изключение. . . . От масата не може да се очаква да достигне върховните стандарти на превъзходство, които обществото поставя. Истинската необходимост е да се измислят средства, които да направят посредствеността по-удобна.”[187] (Олдъс Хъксли, брат на сър Джулиан Хъксли и внук на Томас Хъксли, вижда това много ясно. Той пише Прекрасният нов свят, за да опише техниките, които една бъдеща държава може да използва, за да “направи посредствеността по-удобна”: наркотици, оргиастична религия и тотална централна власт.)

Тогава всъщност целта за пълното образователно равенство е мит. Тогава защо е това наблягане на държавното образование? Контрол! Учителите трябва да служат като новите предопределители. “Една от най-важните цели на образованието, което е по този начин систематично ръководено, трябва да бъде определянето на естествените качества на индивидуалните умове. Истинското действие на човешкия прогрес може да се удвои чрез спестената енергия, ако на всеки член на обществото може да се възложи увереност относно задълженията, за чието изпълнение той е най-добре пригоден. . . . Повечето хора не са на своето място, защото е нямало систематично ръководство на техните същностни интелектуални сили, и силата на обстоятелствата и натрупаните с времето навици произволно са определили полето на действие за всеки един от тях.”[188] Следващият абзац на Уорд ни казва как можем да преодолеем тази липса на външно ръководство. “Описаната тук образователна система дава средства за регулиране на това важно състояние на основата на строги естествени принципи. . . . Училището трябва да бъде ръководено на основата на научни принципи.” Учителите могат да открият “истинските качества на всеки отделен ум,” и тогава може да се извлече правилен извод “относно това какъв начин на живот ще бъде най-успешен, от гледна точка както на индивида, така и на обществото.”[189]

Има друга важна функция на държавното образование, и всъщност на всички държавни информационни служби: тотален контрол върху информацията и нейното разпределение. Ние не можем да направим прогреса чрез принуда, казва Уорд. “Никакъв закон, никаква физическа принуда, от какъвто и да е правен учебник или източник, не може да принуди ума да открива принципи или да изобретява машини. . . . За да подтикнем към такава дейност, трябва да използваме други средства.”[190] Хората действува на основата на своите възгледи, “и без промяна на тези възгледи е напълно невъзможно да променим видимо такова поведение.”[191] Това е задачата на плановика: “Внушете прогресивни принципи в ума, без значение по какъв начин, и ще последват прогресивни резултати.”[192] Но тук има опасности. “Често са правени опити за промяна на възгледите чрез преки действия. Сега никой не отрича, принудата, използвана за тази цел, се е оказала сериозен провал.”[193] Има ли някакво решение на този проблем? Може ли плановикът да намери начин да промени възгледите на хората без да използва принуда? Да; плановикът трябва да ограничи достъпа до конкурентни идеи – друга форма на нечестива конкуренция. “Има, обаче, един начин, по който принудата може да осигури и наистина осигурява не промяна в съществуващите възгледи, а приемане на одобрени вярвания; но това не отслабва приетата тук позиция, а позволява нейната цялостна защита. Принудителното подтискане на каква да е форма на говорене или публикуване на на нежелани възгледи е равностойно на изтриване от всички нерешителни умове на доказателствата, върху които такива възгледи са основани; и тъй като възгледите са просто плод на данните, които предварително са вложени в ума, такив авъзгледи не могат да съществуват, защото не са били получени данни за тях.”[194] С други думи, друг ключ към обществения прогрес е систематичната цензура. “Просто чрез този метод на изключване могат лесно да се създават истинни възгледи, както и лъжливи, като последните са плод на гледната точка, от която обикновено е наблюдаван някакъв факт. Повече или по-малко принудителното изключване на грешките, тоест на лъжливите данни, е до голяма степен оправдано, особено когато истинските данни се състоят от проверени опитности и всички средства за тяхното повторно проверяване са налични. Но същата цел практически се постига чрез съзнателното предлагане, в голям мащаб и систематично провеждано, на истинни данни без опити да бъдат изключени лъжливите. Това, обаче, е същността на това, което тук се има предвид под образование, което може да се смята за систематичен процес за производство на правилни възгледи. Разбира се, като такова то е силно изобретателно по своя характер, и същото може да се каже за всички начини за производство на желателни вярвания чрез метода на изключването.”[195] Държавните училища осигуряват изключването на конкурентните данни. “Ако приемем, че е дна правилна образователна система вече е в сила, и вече не стои въпросът за количеството и качеството на образованието в обществото.”[196] Какво става със свободата на учителя? Всъщност, няма такава. “На учителя, който е правилно подготвен за своята работа, могат да бъдат оставени за решаване определени въпроси за методите, особено за подробностите; но дори методът в свите основни качества трябва да бъде съчетан с възглед за най-голяма икономия в неговото приложение. Това задължително също трябва да бъде задължение на върховната власт.”[197] Както Уорд казва, “Разбира се, държавното образование, описано в тези бележки, е идеалното държавно образование.”[198] Разбира се, че е, ако си телеологичен еволюционист.

Елитът, който контролира образователната система, е двигател на обществената промяна и прогреса. “Познанието, което дава способност на една малка група хора да въвеждат всички прогресивни промени в цивлизацията, по никакъв начин не прави масата от човечеството способна да допринесе каквото и да е към тези резултати, макар и да притежава същите средни интелектуални способности за такова служение.”[199] Тогава всъщност какво са масите? “В противоположност на тази малка, сериозна класа, виждаме голямата гъмжаща маса на безсмисленото човечество, изпълнена с неясна и объркана смес от назубрени идеи; жадно поглъщаща клюките, слуховете и всекидневните обществени събития, на които силно разчита, всяко само само за себе си и напълно отделено от всички други; имаща най-сигурни възгледи по най-неясни въпроси; никога не виждаща камъчето, цветето или пеперудата, нито звездата, планетата или облака; напълно незапозната с кое да е от преките проявления на природата, . . . преминаваща през полусъзнателно съществуване, за което не пази никакви спомени, и оставяща света в същото състояние, в което го е намерила.”[200]

Уорд е разбирал доста добре, че самопровъзгласеният учен и двигател на промяната ще разгневи масите – поне масите през 1883 – и те ще се подиграват на неговите претенции. “Ненаучният човек гледа на учения като на някаква аномалия или любопитен факт. . . . Човекът на науката е смятан за странен и чудат. Напредничавите възгледи, които той винаги поддържа, обикновено са приписвани на вътрешна извратеност, макар обикновено да се признава, че неговото поведение е примерно.”[201] Как човекът на науката, елитарният двигател на следващия еволюционен обществен напредък, да се избави от вината относно своите чувства? И може би по-важно, как да отклони подозрението относно своите намерения сред тези маси от емоционални некадърници? Един много добър начин е да им каже, че той е на тяхна страна! Уорд го прави. “Ще мине дълго време преди светът да осъзнае основополагащата истина, че целта на истинската цивилизация не е обожествяването на няколко изключителни умове, а удобството на големия пролетариат.”[202] Самоналожената задача на вярващите в тоталното елитарно държавно планиране е да подкупят пролетариата, като направят пролетариите да се чувствуват удобно – или като им обещават скоро да ги направят да се чувствуват удобно, точно когато се извърши еволюционната промяна на общественото битие – през двадесети век.

Уорд, като всички еволюционисти, вярва в завета на господството, или по-скоро, някакъв завет за господство. Този завет за господство е познанието. Човекът се издига чрез познание. Следователно човекът се спасява чрез познание. Това е изкушението на Сатана: ще бъдете като богове, ако ядете от дървото за познание на доброто и злото. Уорд пише: “В това кратко описание виждаме какво господство човекът упражнява върху всички области на природата, и можем със сигурност да заключим, че той още не е достигнал максималните граници на своята власт в това направление. Но тази власт се дължи напълно на неговите интелектуални способности, които ръководят неговата дейност в изобретяването на косвени средства за постигане на цели, които иначе биха били непостижими.”[203] Хората не са по същество зли. “Хората, като цяло, са честни.”[204] Проблемът на човека не е грехът, той е незнанието. “Ако всички хора знаят какви действия са най-добри за техния интерес, те определено ще вършат тези действия.”[205] Чрез образованието ще бъде възможно да се премахне престъпността. “Обитателите в нашите затвори са само жертви на неблагоприятни обстоятелства. Убиецът само прилага на практика своето образование. Ако искате да промените неговото поведение, променете неговото образование.”[206]

Следователно това, което трябва да правим, е да повишаваме осъзнатостта на обществото. Осъзнатостта, а не съвестта, е проблем. “След като са формирани динамични възгледи за вселената, живота и човека, лесно е да се издигнем до положение, от което обществото може да бъде наблюдавано като прогресивно и подлежащо на централно управление. Задълженията на обществото към самото себе си стават достатъчно явни веднага когато бъде разбран неговият истински характер. . . . Сега остава големият проблем обществото да бъде доведено до осъзнатост. Ако приемем, че то е доведено до осъзнатост, динамичните истини, с които то трябва да се справя, са сравнително ясни. Говорителят на осъзнатото общество е законодателната власт.”[207] Накратко, видимият символ на едно напълно осъзнато общество е напълно осъзнатата божественост на държавата. Обществото трябва да се съгласи на някаква посока на действието, но веднъж като се постигне единство във възгледите – и задачата на държавното образование е да го постигне – тогава споровете престават. “Не може да има извинение за някого да спори по въпрос, който в даден момент, или на дадено място, или по някакъв начин, е бил окончателно решен.”[208] Както законите на мидите и персите, веднъж като божественият владетел е обявил някакъв закон, той не може да бъде нарушаван (Дан. 6:8, 12).

Дали това означава, че демокрацията ще позволява на всички хора да имат право на вето върху решенията на владетелите? Не, разбира се. Елитът трябва да продължи да управлява. “Съвещателните органи рядко въвеждат какви да е мерки, които включват косвения метод. Ако индивидуалните членове, които са измислили сами такива схеми, ги предложат в такива събрания, объркването на несъгласуваните умове, съчетано с нормалното числено превъзходство на нисшите умове, почти винаги отхвърля тяхното приемане. Такива органи, наречени неправилно съвещателни, дават възможно най-неефективните средства за достигане на максималната мъдрост на своите индивидуални членове. В целия метод за законодателство трябва да се въведе коренна промяна. При сегашната система не може да се постигне дори средностатистически израз на интелигентността на цялото събрание. Резултатът от такива събрания винаги е далеч под средностатистическия. Никога не може да се постигне истинско обсъждане, докато не се остави всяка партизанщина и всеки член има способността да разглежда всеки проблем на основата на строго научни принципи и чрез научни методи, и докато цялата постигната истина не се въплъти в окончателното решение. Истинската работа не може да се постигне чрез открито обсъждане. Объркването на такива събрания е смъртоносно за всяка интелектуална дейност няма нужда от открито обсъждане. Трудът и мисленето трябва да се извършват в лично уединение, като постигнатите от другите хора резултати трябва да тихо сравнявани от всеки човек с неговите собствени резултати, и в общо и доброволно съгласие, чрез мнозинство, това, което наистина се съобразява с истината във всеки случай, трябва да бъде въплътено като закон. Естеството на политическите органи трябва да бъде съобразено колкото е възможно повече с това на научните органи. . . .”[209] Тогава какво става с единодушието, с откритите договори с открити обсъждания (да цитираме пренебрегвания принцип на дипломацията на президента Удроу Уилсън)? Трябва да е очевидно. Когато Уорд казва, че иска единодушие, той всъщност има предвид научно планиране без противопоставяне. “Следователно, както по-горе твърдя, законодателството трябва да бъде подобно на работилницата на изобретателя.”[210] Трябва а се отбележи, че в работилницата няма противопоставяне срещу изобретателя.

Учените трябва да ръководят законодателите. Хората с правилни възгледи трябва да им казват какво трябва да се направи. Тогава законодателите могат да приемат закони, които ще принудят масите да последват ръководството на учените в новия свят на “удобството.” Уорд е доста откровен относно това: “Проблемът е труден и сложен. Макар законодателите като класа да са далеч зад малкото прогресивни индивиди, чиято динамична дейност движи обществения напредък, също е вярно, че като общо правило те са изпреварили средния избирател, и понякога са доста напред пред него. Това се вижда в много псевдонаучни дейности, които те тайно извършват, които техните избиратели, ако знаят за тях, биха веднага осъдили. Следователно възниква въпросът дали законодателите не биха могли да намерят средства, като действие на свръхзаслуги, да поставят своите избиратели на широкия път към състояние на интелигентност, което като бъде постигнато, ще реши проблема с въвеждането на научна законодателна власт и система на научно законодателство.”[211] С тези думи той завършва глава XI, “Действия.” (Oxford English Dictionary определя “свръхзаслуги” [“supererogation”], като “Вършене на добри дела отвъд това, което Бог заповядва или изисква, за които се смята, че съставляват състояние на заслуги, които Църквата може да разпределя на други хора, за да компенсира техните недостатъци.” Уорд може би е знаел какво пише; държавата, като източник на спасение, има нужда от светии, за да изгради запас от заслуги, които да разпределя на пролетариата, който не може да направи нищо сам за себе си. Учените и законодателите са тези светии.)

Когато Уорд пише “общество,” той има предвид държавата. “Следователно, когато говорим за обществото на практика, ние трябва да ограничим това понятие до някоя единствена нация или държава или най-много до онези няколко водещи нации, чиито търговски връзки до голяма степен определят техните материални интереси и са обединили техните навици на мислене и начин на живот.” Но дори това е твърде свободно определение, пише той. “Само там, където има действително законодателство, може да се каже, че съществува цялостен обществен организъм. Където съществува такъв цялостен обществен организъм, там е възможно да се мисли за истинско научно законодателство.”[212] Следователно там, където няма научно законодателство, там няма истинско общество.

Има една, и то само една област от живота, където laissez faire (свободното предприемачество – бел. прев.) е законно. Това е областта, която наричаме морал. Моралът “е кодекс, който се налага сам по себе си, и следователно не се нуждае от свещеничество или учебник. И доста странно е, че именно тук, където единствено laissez faire е основано учение, ние откриваме, че привържениците на laissez faire призовават открито за ‘регулиране.’”[213] Например (лесно можем да предвидим именно този пример), “Забележителен факт е, че свободното поведение между половете, което обикновено се смята за най-лоша форма на неморалност, изглежда няма никакво влияние върху същностното морално състояние на обществата, в които преобладава.”[214] (Когато изследванията на Дж. Д. Ънуин, показващи конфликта между полигамията и обществения прогрес, бяха публикувани през 20-те и 30-те, те бяха систематично пренебрегвани. Блудниците и прелюбодейците, които са се самопровъзгласили за научен елит, предпочитат да не позволяват тази догма за незначителността на прелюбодейството да бъде срутена от някакво историческо изследване.)[215]

Уорд отхвърля нетелеологичния (лична и индивидуална целенасоченост) дарвинизъм на обществените дарвинисти. Той напълно отхвърля тяхното схващане, че обществения прогрес трябва да включва лична бедност и конкуренция. Това е начинът на действие на природата, а не на човечеството, твърди Уорд. Едно правилно общество, тоест държава, “се стреми да създаде условия, при които не може да съществува страдание.” Това може да означава насилствено преразпределение на богатство от държавата, защото добрият обществен ред “е готов дори да пожертвува временното удоволствие за по-голямо бъдещо удоволствие – удоволствието на малка група хора за удоволствието на масите.”[216] Съмнър е прав, когато описва тази социална политика: “Разбира се, лицата, които трябва да направляват дейността на държавата, са реформатори и филантропи. Следователно, техните схеми могат винаги да се сведат до следния вид – А и В решават какво С ще направи за D. . . . Аз наричам С Забравения човек, защото никога не съм виждал неговото мнение да е искано в някоя от дискусиите.”[217] Уорд нарича гражданина С “богатият,” и така го оставя. Неговите интелектуални наследници не са променили твърде много тази стратегия, особено когато се кандидатират за държавна служба.

Нека правилно да разберем какво Уорд се опитва да създаде: тоталитарна държава. Както той пише, “настоящата емпирична, анти-прогресивна институция, погрешно наречена държавна власт, трябва да се преобразува в централна академия за обществени науки, която се отнася към управлението на хората така, както политехническият институт се отнася към управлението на природата.”[218] Той е защитник на деспотизма.

Тогава изненадващо ли е, че той е избран за първи президент на Американската социологическа асоциация?

Има една последна характеристика в неговата система, която заслужава да бъде спомената. Основата на Дарвиновия анализ на еволюцията чрез естествен отбор е изводът на Малтус, че видовете се размножават твърде бързо за своята среда. Тогава ще оцелеят само малко индивид, заключават Дарвин и Уолъс. Уорд приема това, доколкото то се отнася за природата. Но човекът е нова еволюционна форма, и пътищата на човека не са като пътищата на природата. Успешните наследници на човека не трябва да са онези индивиди, които чрез особени генетични предимства или наследено богатство ще могат да увеличават броя си. Човекът, за разлика от животните, напредва чрез държавно планиране. Ако обществото иска да предотврати страданието, което според Уорд е необходимо, тогава размножаването на онези, които получават социални грижи, трябва да бъде забранено. (Това е същият проблем, който мъчи Спенсър.) “Този факт показва важността на всички средства, които предотвратяват този резултат.”[219] Три деца са вероятно максималният брой, който може да бъде позволен. “В едно невежо общество това не може да бъде наложено, но в достатъчно просветеното общество то може и ще бъде наложено.”[220] Накратко, “Това, от което обществото се нуждае, е ограничаване на населението, особено сред класите и на местата, където сега то се увеличава най-бързо.”[221] Но кои са тези класи? Масите, разбира се, тъй като настоящата морална практика (през 1883) на големи семейства “е мълчаливо нарушавана от интелигентните хора, но налагана от невежите и бедните, едно състояние на нещата, което мощно противодействува на всички усилия за просвещаване на масите.”[222] Държавата трябва да осигури всеобщо образование за масите, за да ги възвиси, но те са толкова много, че ресурсите на държавата биват изчерпани докрай. Решението: контрол върху населението. Накратко, във версията на Уорд за завета за господството заповедта “плодете се и се размножавайте” трябва да бъде премахната, и не индивидите действуващи в доброволно сътрудничество, а държавата трябва да упражнява господство над природата. Възходът на движението за семейно планиране във времето на Уорд и появата на защитници на нулевия прираст в средата на 60-те могат да се обяснят чрез същите аргументи, използвани в разбирането на хуманистичната версия на Уорд за завета на господството.

Това, което Уорд програсява в името на направляваната от човека еволюция, е което Ръшдуни описва като обществото на Сатана. Четирите точки на Ръшдуни се прилагат доста точно към описанието на обществото, очертано от Уорд. “Първо, твърди се, че човекът не е виновен за своя грях, нито е отговорен за своето беззаконие, защото причините за неговата вина не са лични, а обществени и природни. . . . Второ, изисква се общество, в което не е необходимо човекът да е добър. Всичко ще бъде осигурено, така че човекът да постигне истинско благословение, живот без проблеми. . . . Трето, изисква се общество, в което за човека е невъзможно да бъде лош. Това е логическо следствие от второто изискване. Това е изискване да няма изпитания. . . . Четвърто, изисква се общество, в което за хората е невъзможно да се провалят. Не трябва да има никакви неуспехи нито на небето, нито на земята. Всички хора трябва да се спасят, всички ученици трябва да преминат изпитите, всички хора трябва да получат работа, всички хора имат права. Както Сатана заявява неприкрито в пустинята, давайки в кратка форма програмата за ‘добра’ държава, ‘Ако си Божий Син, заповядай на тези камъни да станат хляб.’ Направи за човека ненужно да работи, ненужно да бъде добър, невъзможно да бъде лош. Дай на човека такава закрила на обществено планиране, искат изкушенията, че човекът да може никога не да гладува, да не е жаден, да не е нужно да работи или да страда, да вярва или да не вярва, да успява или да не успява, да бъде добър или зъл. Нека всяка негова нужда да бъде задоволена и неговият свят да бъде подреден според неговите желания. Нека това да бъде един свят без проблеми, сигурност от люлката до гроба; нека да няма неуспехи. Никой провал не може да бъде търпян, и никой провал не може да бъде признаван, освен един, провалът на Бога, че се е осмелил да създаде свят, в който да страдаме за своите грехове, в който можем да бъдем изпитвани и съдени, в който можем да бъдем добри или лоши, в който можем и трябва да бъдем хора. Нека чрез комунизъм, социализъм или социална държава да построим свят, който е по-добър от Божия; свят, в който провалът е невъзможен и човекът е над доброто и злото.”[223]

Кои са някои от основните особености на обществото на Сатана, новия рай на еволюциониста, както е описан от Уорд? Какви са принципите – космологичните принципи – на които се основава такова общество? Ето едно кратко обобщение:

Никаква телеология (целенасоченост) в света на природата (I, 57; II, 32)
Човешкото съзнание е телеологично (II, 9)
Човешката телеология е противна на laissez faire (I, 55)
Сега човекът направлява природата и еволюцията (I, 29; II, 89)
Държавата направлява обществената еволюция (I, 37)
Държавата е обществото (II, 397)
Държавата е основа на прогреса (II, 497, 507)
Научният елит направлява прогреса (II, 504, 535)
Масите са несмислени (II, 506, 600)
Масите могат да бъдат обучавани (II, 598, 602)
Държавата трябва да монополизира образованието (II, 572, 589, 602)
Цензурата е задължителна (II, 547)
Природата прахосва; човекът не трябва да прахосва (II, 494)
Конкуренцията е прахосничество (I, 74; II, 576, 584)
Конкуренцията е laissez faire (I, 74)
Човекът е честен (II, 508)
Проблемът на човека е липса на познание (II, 238)
Незнанието произвежда престъпност (II, 241)
Господството е чрез интелекта (II, 385)
Управлението трябва да бъде тайно (II, 395)
Несъгласието може да бъде обявено извън закона (II, 407)
Моралът е строго индивидуален въпрос (II, 373)
Учените са себеотрицателни (II, 583)
Вярващите в Божията телеология са неморални (II, 508)
Държавното управление почти винаги е по-добро (II, 579)
Управлението без печалби е честното управление (II, 582)
Контролът върху прираста на населението е задължителен (II, 307, 465)
На масите трябва да бъде осигурено удобство (II, 368)
Целта на обществото е липса на страдание (II, 468)

Обществото на Сатана е царството на автономния човек. Това е постоянната тема на следдарвиновите еволюционисти. И отново, нека видим какво Уорд има да ни каже: “В своето търсене на информация относно естеството на вселената и своето положение в нея, той не трябва да бъде възпиран от никакви страхове. Ако може да избегне действието на природните закони, той няма причина за опасения. Природата няма нито чувства, нито воля, нито съзнание, нито разум. Той може да разкрие широко нейните недра и да изследва нейните най-нежни тъкани с пълна безнаказаност. Освен като голяма съзидателна майка на всички неща, тя е абсолютно пасивна към всички разумни същества. Правото на човека да изследва и прониква в най-дълбоките тайни на вселената е абсолютно и безспорно. Той е единственият, който го оспорва сам за себе си. . . . Твърде дълго той е бил слуга на Природата. Всеки истински прогрес се измерва с неговото нарастващо господство над нея, което от своя страна е право пропорционално на неговото познание за нейните истини.”[224] Човекът е автономен, пълноправен господар над природата. Това е заветът за господство, който автономният човек възлага сам на себе си: “Затова, на второ място, човекът трябва да възприеме отношение на господар, на владетел спрямо Природата.”[225] Човекът може да се стреми към изчерпателно познание и следователно към тотална власт. Той може да си присвои правото да застане на мястото на Бога.

Вселената не е създадена от Бога. Тя не е предназначена за човека. Човекът трябва да бъде хвърлен в калта на незначителността само за един миг – за да бъде освободен от идеята за личностния Бог – и тогава може да стане господар на земята. Сатана също изкушаваше Исус по този начин: Поклони ми се, и целият този свят ще бъде Твой (Лука 4:7). Уорд позволява на човека да пълзи в калта на незначителността само за един кратък абзац: “Антропоцентичните идеи са по същество неморални. Те изпълват своите привърженици със самонадеяност и надменност и водят до низки, егоистични злоупотреби с властта, изкривени от лични интереси и страсти. Старата геоцентрична теория прави същото. Всички тесни възгледи относно природата не само заразяват ума, но и смаляват и обезобразяват моралното естество на човека. Едва когато очите започнат да се отварят за истинските огромни размери на вселената и за относителната незначителност на човешките постижения, човекът започва да смята за недостойно да се хвали, да подтиска или да преследва.”[226] И веднъж като е освободен от Бога и от смисъла – лична значимост, която е основана върху Божия заповед и положението на човека като носител на Божия образ – тогава той става от калта и тръгва към звездите. (В научната фантастика е популярна да се разсъждава, че чрез технологиите човекът ще преодолее последната останала преграда в природата, скоростта на светлината, за да осигури своето господство над цялата вселена, а не просто над слънчевата система или над онези звезди, които са достатъчно близо, за да бъде възможно пътуването с подсветлинна скорост. Човекът ще победи последната останала униформистка граница, тъй като е достигнал своята цел: изтикал е Бога от вселената на времето и пространството. Човекът ще направлява времевите процеси.)

Заключение

Човекът не може да избегне завета на господството. Той е вграден в неговото естество. Той може само да го променя. Еволюционистите също действуват на основата на Битие 1:28. Нека прочетем отново тези думи: “И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и я завладейте, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.” Цялата схема на съвременната следдарвинова еволюция е изградена върху презумпцията, че всъщност животните се размножават до границите на своята среда. И следдарвиновите учени също твърдят, че чрез познаване на научните закони на еволюцията човекът може да упражнява господство над създанието, включително над другите хора. Когато хората започнат да говорят за “човекът да управлява човека,” както предупреждава героят на К. С. Луис в Тази зловеща сила (C. S. Lewis, That Hideous Strength), внимавайте: някои хора замислят да владеят над други хора. Но сега, когато човекът е постигнал господство или скоро ще го постигне, той трябва да спре да се възпроизвежда толкова бързо, да престане да се размножава, за да може да докаже сам на себе си, че вече не е управляван, както животните, от Малтусовия закон за прираста на населението. Човекът не трябва да изпълнява тази част от завета за господство, защото процесът на съставен демографски растеж неизбежно сочи към границите на средата, която е ограничена. Това означава, че човекът ще се сблъска или с границите на прираста на населението – белег за неговата ограниченост – или с границата на времето, а именно, деня на съда. И двете граници пречат на автономния, направляващ еволюцията човек. Затова човекът трябва доброволно да ограничи своето население, тоесто някои хора – елитът – трябва да приемат закони, ограничаващи прираста на населението на тъпите, традиционни, необразовани маси. Човекът трябва да упражнява господство чрез генетично инженерство, силова политика, централизирано икономическо планиране, държавно образование и други техники за управление. Той трябва да действува като Бог, не като се размножава, а като направлява, не като притиска границите на ограничената среда, а като я управлява за своите цели. И, да перифразираме Луис, когато чуете хората да говорят за управление на средата в полза на човека, внимавайте: това ще бъде конфискуване на производителността на средата за употреба от елитарните плановици.

Повсеместният интелектуален успех на философията на държавната намеса до голяма степен се дължи на по-голямата последователност на логиката на държавната намеса със следдарвиновата еволюция. Икономистите на свободния пазар, като фон Мизес и Хайек, които все още се придържат към еволюционизма, страдат от същата академична съдба, както и обществените дарвинисти, а именно, тяхната защита на надеждността на спонтанните пазарни сили не може да се съревновава със защитата на направляващата ръка на човека чрез държавната власт. Хората искат смисъл, цел и увереност в своето оцеляване. Макар Мизес и Хайек да отхвърлят старата философия на обществения дарвинизъм, “кучетата ядат кучета, хората ядат хора,” те не успавят да убедят съвременните еволюционисти в надеждността на конкурентния, свободен пазар. Тази институционална наредба не изглежда да се съвместява добре с видението на съвременните еволюционисти за направлявана от човека, направлявана от елита, целенасочена еволюция. Изреъл Кирцнер, ученик на Мизес, може да пише своята теория за капитала на основата на телеологията. Той може да казва, че “Главната идея, която трябва да се подчертае, е, че така дефинираните капиталови ресурси се отличават с това, че много точно се съвместяват в телеологична рамка.”[227] Но той говори за телеологичната рамка на хората, не за телеологичната рамка на Човека.

Съвременните икономисти, включително Кирцнер и икономистите от “Австрийската школа,” искат разкоша да използват статистически съвкупности в своята работа, но Кирцнер показва, че методологичната презумпция в основата на всички икономически съвкупности е вярата, явна или неявна, че съществува единна планираща институция, с единен цялостен план. Търсенето на такава единствена планираща институция с единен цялостен план се засилва, когато действуваме на основата на допускането, явно или неявно, че такава планираща институция наистина трябва да съществува. Съчетайте това търсене, било то явно или неявно, с копнежа на съвременния еволюционизъм за нова еволюция – появата на нов личностен владетел, който може да предложи на тази безличностна, лишена от смисъл вселена цялостен план с цялостен смисъл – и сте създали сериозни проблеми за защитниците на свободния пазар. Защитата на свободния пазар като безличностна, спонтанна, непланирана институция, която въпреки всичко може да успешно да съчетае многобройните планове на действуващите хора, като цяло противоречи на интелектуалния дух на двадесети век. Когато хората търсят космическа целенасоченост, и когато им е казано, че колективното човечество е способно да наложи такава целенасоченост чрез научно планиране и дори генетично инженерство, много е малка вероятността те да изоставят този стремеж заради механизма на децентрализирано планиране на свободния пазар, неговата свободно плаваща ценова система и неговата система на икономически изчисления за частните индивиди. От религиозна гледна точка, това е твърде висока цена за следдарвиновите еволюционисти. Накратко, защитниците на свободния пазар излизат с неприемливо високи цени на пазара за идеи на светския хуманизъм.

Това не означава, че всеки съвременен икономист е съзнателен защитник на планирането, очертано от Лестър Франк Уорд. Няма много икономисти, които да са толкова уверени относно централизираното икономическо планиране. Това също не означава, че мнозинството от хората, или дори мнозинството от обучените обществени учени, разбират напълно измамата на съвременния еволюционизъм, с неговия скок от нецеленасочен произход към направляван от човека еволюционен процес. Въпреки това, общото мнение през двадесети век е силно повлияно от тази измама, и нейните изводи относно властта на планирането върху колективното човечество са проникнали в мисленето на хората, които вероятно не разбират напълно епистемологичните и метофизически презумпции зад тези изводи. Истината е, че автономните хора искат тяхното божество да е единно, а многоглавата, безличностна, спонтанна институция, която наричаме свободен пазар, не е достатъчно осъзната и целенасочена, за да задоволи копнежите на съвременните хора за космическа личностност, тоест хуманистичната разновидност на космическата личностност, тоест обожествения Човек.

В заключение, не можем да се надяваме на успех за успешна защита на свободния пазар като използваме логиката на Кант, логиката на Дарвин, или логиката на Мизес, Хайек, Фридман и други кантиански дарвинисти. Не можем да се надяваме, че ще обърнем съвременните еволюционисти към свободния пазар, ако основаваме тази защита на върху една по-малко последователна разновидност на еволюционизма. Старото дарвинистко наследство просто не печели голям брой привърженици, именно защото съвременните еволюционисти са въвлечени в религиозно търсене на направлявана от човека космическа еволюция, а това търсене противоречи на логиката на децентрализирания пазар. Ако искаме защитата на свободния пазар да бъде успешна в дълъг период от време, тя трябва да бъде основана върху напълно последователната философия на креационизма и теоцентричния космически персонализъм. Защитата на свободния пазар трябва да бъде основана върху ученията за божественото провидение, библейското откровение, Божия образ в човека и завета за господство. Макар тази интелектуална защита да не впечатли съвременните хуманистични еволюционисти, включително християнските учени, чиято методология все още е основана върху хуманистичния еволюционизъм, тя ще даде на християните основа, която ще надживее предсказуемите сривове в икономическата, политическата, интелектуалната и обществената вселена на съвременните еволюционисти. Ние не трябва да се опитваме да основаваме интелектуалните основи на Божието царство върху презумпциите на умиращата еволюционистка религия. Можем да използваме някои заключения на определени светски икономисти, когато тези заключения са в съгласие с библейските основи, но не те, а ние трябва да сме тези, които избират и пресяват, и то на основата на Библията. Трябва да изоставим еволюционните презумпции във всяка област на човешкото мислене, включително икономиката


* Aldous Huxley, Ends and Means: An Inquiry into the Nature of Ideals and into the Methods employed for their Realization (New York: Harper & Bros., 1937), p. 316.

[1] Hermann J. Muller, “One Hundred Years Without Darwinism Are Enough,” The Humanist, XIX (1959); reprinted in Philip Appleman (ed.), Darwin: A Norton Critical Edition (New York: Norton, 1970), p. 570. За първи път видях непълна версия на този цитат в една статия от Елизабет Ман Боргезе, Elisabeth Mann Borghese, “Human Nature Is Still Evolving,” in The Center Magazine (March/April, 1973), издание на вече покойния Център за изследване на демократичните институции, хуманистична интелектуална група в Санта Барбара, която беше влиятелна през 50-те и 60-те. Той беше основан от Робърт Мейнард Хътчинс. Искам да отбележа: това е стандартното мислене на либералите и хуманистите.

[2] Theodosius Dobzhansky, The Biology of Ultimate Concern (New York: New American Library, 1967), p. 132.

[3] Ibid., p. 129.

[4] Dobzhansky, Scientific American (Sept., 1960), p. 206.

[5] Dobzhansky, Biology of Ultimate Concern, p. 45.

[6] Ibid., p. 50.

[7] Ibid., p. 58.

[8] William C. Saslaw, “An Intoduction to the Emerging Universe,” in Saslaw and Kenneth C. Jacobs, (eds.), The Emerging Universe (Charlottesville: University of Virginia, 1972), без номер на страницата, само уводен абзац. Това мислене датира от ранните години на Дарвиновите спорове. Томас Хъксли, един от най-ранните защитници на Дарвин и най-влиятелният деец на Дарвиновото благовестие в Англия през деветнадесети век, пише следните думи: “Защото, както астрономите откриват в земята не центъра на вселената, а само незначително петънце, така и природните учени намират човека не като център на живия свят, а само една форма от безкрайния брой живи форми; и както в подредбата на слънчевата система астрономът наблюдава белезите на практически безкрайно време, така изследователят на живота открива свидетелства на древни форми на живот, населявали земята в продължение на цели епохи, които в сравнение с човешкия опит са безкрайни. . . . Хората стигат до представата за практически безкрайния размер на вселената и за нейната практическа вечност; те са запознати с възгледа, че нашата земя е само безкрайно малка частица от тази част на вселената, която може да се види; и че въпреки това нейната продължителност, в сравнение с нашите стандарти за време, е безкрайна. . . . Дали тези представи са обосновани или не, не е важно. Никой не може да отрече, че те съществуват и са неизбежно следствие от развитието на природните науки. И ако е така, не може да има съмнение, че те променят формата на най-любимите и най-важните убеждения на хората.” Thomas H. Huxley, “On Improving Knowledge” (1886), in Essays, edited by Frederik Barry (New York: Macmillan, 1929), pp. 227-29.

[9] Arthur O. Lovejoy, The Great Chain of Being: A Study of the History of an Idea (New York: Harper Torchbook, [1936] 1965), pp. 101-2.

[10] Може да се очаква, че някой чувствителен еволюционист, като чете това наричане на предците на човека маймуни, ще бъде ужасен. “Дарвин никога не е казвал, че човекът е произлязъл от маймуните!” По този въпрос нека цитирам Джордж Гейлорд Симпсън, престижен палеонтолог в Харвард: “Никой не се съмнява, че човекът е член на ред Примати заедно с лемурите, маймуните и човекоподобните маймуни. Малцина се съмняват, че неговите най-близки живи роднини са човекоподобните маймуни. Между другото, по този въпрос има твърде много предпазливост. Спорещите настояват, че човекът не може да бъде потомък на никоя жива човекоподобна маймуна – твърдение, което очевидно е на ръба на слабоумието – и продължават като заявяват или намекват, че човекът всъщност въобще не е произлязъл от маймуна, а от по-ранен общ прародител. Всъщност, всеки, който види този общ прародител, определено в разговорната реч би го нарекъл маймуна. Тъй като понятието маймуна се определя от разговорната му употреба, тогава родителите на човека наистина са били маймуни или човекоподобни маймуни (или последователно и двете). За един осведомен изследовател да каже нещо друго е проява на малодушие, ако не и на нечестност.” George Gaylord Simpson, This View of Life: The World of an Evolutionist (New York: Harcourt, Brace & World, 1964), p. 12.

[11] James Maurice Wilson, “The Religious Effect of the Idea of Evolution,” in Evolution in the Light of Modern Knowledge: A Collective Work (London: Blackie & Son, 1925), p. 492.

[12] Ibid., pp. 497-98.

[13] Ibid., pp. 498-99.

[14] Ibid., p. 501.

[15] Ibid., pp. 501-2.

[16] Dobzhansky, Biology of Ultimate Concern, p. 7.

[17] Ibid., pp. 8-9.

[18] Ibid., pp. 68-69.

[19] Ibid., pp. 95-96.

[20] Ibid., p. 96.

[21] Виж например George Gaylord Simpson, This View of Life, p. 132. Симпсън отрича, че темповете на геологична промяна, които наблюдаваме днес, са били винаги същите. “Някои процеси (тези на вулканичната дейност и на заледяването, например), очевидно са действували в миналото в мащаби и темпове, които по никакъв начин не могат да бъдат наречени ‘същите’ или дори ‘приблизително същите’ като тези днес.” Обаче, той продължава да се придържа към униформизма като принцип, макар и недоказуем, защото е научно необходимо да се приеме неговото съществуване като аксиома: “Гравитацията съществува (същностна характеристика на материята сега), дори ако законът за гравитацията се е променил, а е невъзможно да се докаже, че той не се е променял. В този смисъл униформизмът е недоказуема презумпция, оправдавана, или дори необходима, поради две причини. Първо, нищо в нашето непълно, но обширно познание за историята не й противоречи. Второ, само на основата на тази предварителна презумпция е възможно разумно тълкуване на историята, и ние имаме основание да се стремим – като учени ние сме длъжни да се стремим – такова разумно тълкуване” (p. 133). Сравни Stephen Jay Gould, “Evolution: Explosion, Not Ascent,” New York Times (Jan. 22, 1978); Ever Since Darwin (1977), и The Panda’s Thumb (1980), издадени от Norton, New York. Гоулд е професор по палеонтология в Харвард, както и Симпсън. Виж също Steven N. Stanley, The New Evolutionary Timetable (New York: Basic Books, 1982).

[22] Един доклад на Асошиейтид Прес в средата на ноември 1979 обяви, че трима астрономи, двама от които в Харвард, са открили доказателства, че вселената е два пъти по-млада от това, което предишните изчисления са показали. Константата на Хъбъл, измерителната линийка, която астрономите използват, за да изчисляват междугалактичните пространства, очевидно е надценила размера на вселената със 100%. Следователно вселената е наполовина по-млада, или е на около девет милиарда години, заявяват астрономите. Това показва, че преди това те са се придържали към много стара вселена, почти 20 милиарда години. Астрономите са Джон Хъчра, Марк Еърънсън и Джеръми Молд. Един репортаж в New York Times (Dec. 20, 1978), написан от Уолтър Съливан, съобщава за четири квазара, които изглежда се движат в пространството със скорости, които далеч надхвърлят скоростта на светлината. Учените трескаво се опитват да намерят някакво обяснение на това явление, тъй като то отправя предизвикателство към единствената приета константа на съвременния свят, а именно, скоростта на светлината. Въпреки това, Джон Колена, асистент преподавател по астрономия в университета Дюк в Дърхам, Северна Каролина, пише с пълна увереност в писмо към редакцията: “Възрастта на земята не се основава нито върху ‘допускания,’ нито върху ‘вяра,’ а върху природен закон, експериментално проверен буквално милиони пъти с един и същи резултати без изключение.” Той има предвид радиоактивното разпадане на урановите атоми. Той завършва писмото си с позоваване на Бога на деистите от осемнадесети век: “Онези от нас, които все още имат нужда да вярват в Бог, всъщност трябва да бъдат дори още по-впечатлени от неговото или нейното решение да направи само няколко природни закона, и с тях вселената да работи така добре в продължение на милиарди години без необходимост от активна намеса.” Durham Morning Herald (Nov. 1, 1979). Вдъхновяващо е да знаем, че такъв Бог (мъжки или женски) е така умен, че да създаде света и след това удобно да изчезне за повече от 10 милиарда години, за да покаже Своето величествено върховенство. Такова е състоянието на астрономическат анаука през 1979: професорите съкратиха възрастта и размера на вселената наполовина, докато асистентите се задоволяваха да пишат уверени писма с обяснения към “миряните,” четящи местните вестници. Между другото, квазарите си летят безгрижно със скорост осем пъти по-голяма от скоростта на светлината. Може би.

[23] Malcolm Muggeridge, Chronicles of Wasted Time: The Green Stick (New York: William Morrow, 1973), p. 75.

[24] Marjorie Greene, “The Faith of Darwinism,” Encounter (Nov., 1959), p. 53.

[25] Peter and Jean Medawar, “Revising the Facts of Life,” Harper’s (Feb., 1977), p. 41.

[26] Цитирано в William Irvine, Apes, Angels, and Victorians: The Story of Darwin, Huxley, and Evolution (New York: McGraw-Hill, 1955), p. 30.

[27] A. R. Manser, “The Concept of Evolution,” Philosophy, XL (1965), p. 22.

[28] Цитирано от Robert M. Young, “Darwin’s Metaphor: Does Nature Select?” Monist, LV (1971), p. 462.

[29] Ibid., p. 496.

[30] Charles Darwin, The Origin of Species (6th ed.: New York: Modern Library, [1871]), p. 367.

[31] Young, Monist (1971), p. 497. Сравни Simpson, This View of Life, pp. 14ff.

[32] Цитирано от Young, ibid., pp. 486-87.

[33] Цитирано от Young, ibid., p. 486. Една трудност в обявяването на тези думи за по-късен възглед на Дарвин е, че в по-ранната си кореспонденция той поставя под съмнение чисто случайната вселена, както в писмото си от 26 ноември 1860 към Ейса Грей: The Life and Letter of Charles Darwin, edited by Francis Darwin (New York: Basic Books, [1888] 1959), II, p. 146.

[34] A. R. Manser, Philosophy (1965), pp. 24-25. Сравни Simpson, This View, p. 96.

[35] A. D. Barker, “An Approach to the Theory of Natural Selection,” Philosophy, XLIV (Oct., 1969), p. 274.

[36] Ibid., p. 278.

[37] Ibid., p. 283.

[38] Darwin, Origin, p. 146.

[39] Frederich Engels, Herr Eugen Dühring’s Revolution in Science (Anti-Dühring) (London: Lawrence & Wishart, [1877] 1934), p. 348. Енгелс пише: “Ние вече на много места видяхме, че в съществуващото буржоазно общество хората са управлявани от икономическите условия, създадени от тях самите, чрез средствата за производство, които те самите са произвели, като от някаква външна сила. Следователно продължава да съществува действителната основа на действието на религиозния рефлекс, и заедно с нея и самия религиозен рефлекс. . . . Все още е вярно, че човекът предполага, а Бог (тоест външната сила на капиталистическия начин на производство) разполага. Обикновеното познание, дори ако отива много по-далеч и по-дълбоко от това на буржоазната икономическа наука, не е достатъчно да доведе обществените сили под контрола на обществото. Това, което преди всичко е необходимо, за да се извърши това, е обществено действие. И когато това действие бъде извършено, когато обществото, като поеме притежаването на всички средства за производство и ги използва на планова основа, е освободило себе си и всичките си членове от робството, в което те са сега под тези средства на производство, но които сега се явяват като неустоима външна сила; следователно тогава, когато човекът вече не просто само предполага, но и разполага – само тогава и последната външна сила, която все още е отразена в религията, ще изчезне; и с нея ще изчезне и религиозното отражение по простата причина, че няма да е останало нищо, което да се отразява” (pp.347-48).

[40] This View of Life, p. 7.

[41] Ibid., p. 175.

[42] Ibid., p. 170.

[43] Ibid., p. 170.

** canaima – според местните вярвания в Южна Америка, зъл дух, който обитава джунглата. Бел. прев.

[44] Ibid., p. 5.

[45] Rushdoony, Introduction to E. L. Hebden Taylor, The New Legality (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1967), pp. vi-vii; текстът на този цитат е бил отпечатан с грешки в книгата на Тейлър и по-късно е поправен от г-н Ръшдуни.

[46] Simpson, The Meaning of Evolution: A Study of the History of Life and of Its Significance for Man (New Haven, Conn.: Yale University Press, [1949] 1969), p. 286.

[47] Ibid., p. 187.

[48] Ibid., p. 291.

[49] Idem.

[50] Ibid., p. 310.

[51] Ibid., p. 297.

[52] Ibid., p. 311.

[53] Idem.

[54] Idem.

[55] Ibid., p. 293.

[56] Ibid., pp. 293-94.

[57] Simpson, This View of Life, pp. 12-13.

[58] Ibid., p. 13.

[59] Ibid., p. 24.

[60] Ibid., p. 25.

[61] Ibid., p. 285.

[62] Thomas Kuhn, The Structure of Scientific Revolutions (2nd ed.; Chicago: University of Chicago Press, 1970). Томас Кун измисля този израз. За разширено разглеждане на важното разграничение на Кун между “нормална наука” и “революционна наука,” виж Imre Lakatos and A. E. Musgrave (eds.), Criticism and the Growth of Knowledge (Cambridge University Press, 1970).

*** Ромейнсови Лекции (Romanes Lectures) – организирани за първи път от Джордж Джон Ромейнс през 1891 лекции в Шелдоновия Театър в Оксфорд. Провеждат се всяка година и са на различни теми в областта на науката, етиката, изкуството, политическите и обществените науки. Бел. прев.

[63] T. H. Huxley, “Evolution and Ethics,” (1893), in Touchstone for Ethics, 1893-1943 (New York: Harper & Bros., 1947), pp. 92-93. Книгата е издадена отново от Arno Press.

[64] Ibid., pp. 93-94.

[65] Ibid., p. 92.

[66] Ibid., p. 92.

[67] Idem.

[68] Idem.

[69] Ibid., p. 61.

[70] Ibid., pp. 50, 59.

[71] Theodosius Dobzhansky, “The Present Evolution of Man,” Scientific American (Sept., 1960), p. 206.

[72] Julian Huxley, “Evolutionary Ethics,” (1943), in Touchstone for Ethics, p. 13.

[73] Ibid., pp. 133-34.

[74] Ibid., p. 134.

[75] Ibid., p. 135.

[76] Idem.

[77] Ibid., p. 129.

[78] Ibid., p. 138.

[79] Ibid., p. 217.

[80] Ibid., pp. 138-39.

[81] Ibid., p. 147.

[82] Ibid., p. 148.

[83] Idem. Хъксли не може да устои на изкушението да махне заканително към Стария Завет заради неговото издигане на идеята за специален избран народ. “В това нацистите просто превеждат на съвременен език етиката на племената или народите в ранната варварска епоха на световната история, както древните евреи преди периода на пророците” (p. 147).

[84] Ibid., p. 197.

[85] Ibid., pp. 247-49.

[86] Ibid., p. 255.

[87] Rushdoony, This Independent Republic: Studies in the Nature and Meaning of American History (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1964] 1978), p. 142.

[88] Rushdoony, “The United Nations: A Religious Dream,” in Politics of Guilt and Pity (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1970] 1978), pp. 184-99. Той пише две други статии за религиозната същност на Обединените Нации: “The United Nations,” in Rushdoony, The Nature of the American System (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1965] 1978), ch. 7, и “Has the U.N. Replaced Christ as a World Religion?” in Your Church: Their Target (Arlington, Virginia: Better Books, 1966), ch. 10.

[89] Huxley, “Conclusion,” Touchstone of Ethics, p. 255. Това е цитат от по-ранна книга на Хъксли, издадена от Организация за образование, наука и култура на Обединените Нации (ЮНЕСКО): The Prerequisites of Progress (Paris: Editions Fontaine, 1947).

[90] Ibid., p. 257.

[91] Julian Huxley, Knowledge, Morality, and Destiny (New York: Mentor Book, [1957] 1960), p. 13.

[92] Idem.

[93] Idem.

[94] Ibid., pp. 13-14.

[95] Ibid., p. 17.

[96] C. S. Lewis, The Abolition of Man (New York: Macmillan, [1947] 1967), pp. 87-89. Сравни Thomas Molnar, God and the Knowledge of Reality (New York: Basic Books, 1973); Frances Yates, Giordano Bruno and the Hermetic Tradition (New York: Vintage, [1964] 1969).

[97] Gary North, Unholy Spirits: Occultism and New Age Humanism (Ft. Worth, Texas: Dominion Press, 1986), ch. 10.

[98] Идеята за технологичния нагон е в основата на критичната книга, Jacques Ellul, The Technological Society (New York: Vintage [1964] 1967).

[99] Wall Street Journal (May 10, 1979). Article by Marilyn Chase.

[100] John Lear, Recombinant DNA: The Untold Story (New York: Crown, 1978).

[101] Jeremy Rifkin and Ted Howard, Who Should Play God? (New York: Dell, 1977), p. 14.

[102] Ibid., p. 21. Виж също Michael Rogers, BioHazard (New York: Knopf, 1977); June Goodfield, Playing God: Genetic Engineering and the Manipulation of of Life (New York: Random House, 1977); Nicholas Wade, The Ultimate Experiment: Man-Made Evolution (New York: Walker & Walker, 1977).

[103] Charles Darwin, Origin of Species, ch. 4; in The Origin of Species and the Descent of Man (Modern Library edition), p. 64.

[104] Ibid., p. 66.

[105] Ibid., p. 920.

[106] Julian Huxley, Knowledge, Morality, and Destiny, p. 54.

[107] Darwin, op. cit., p. 920.

[108] Hermann J. Muller, “One Hundred Years Without Darwinism Are Enough,” The Humanist, XIX (1959); reprinted in Philip Appleman (ed.), Darwin: A Norton Critical Edition, p. 545.

[109] Idem.

[110] Ibid., p. 547.

[111] Thomas H. Huxley, “On Improving Natural Knowledge” (1866), Essays, p. 227.

[112] Сравни Gary North, Unholy Spirits, ch. 10.

[113] Time (Feb. 26, 1979).

[114] New York Times Book Review (Jan. 28, 1979).

[115] Philip Appleman, “Darwin: On Changing the Mind,” Epilogue in Appleman (ed.), Darwin, pp. 636-37.

[116] Ibid., p. 637.

[117] Ibid., pp. 638-39.

[118] Rushdoony, The Mythology of Science (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1967] 1978), pp. 38-39, 64. Процесната философия, която е основна за всички еволюционни системи, неизбежно води до релативизъм. Същностният релативизъм на еволюционизма не може да бъде примирен със същностния авторитаризъм на библейското учение за сътворението.разглеждането на еволюционизма от Ръшдуни е основополагащо: “В този възглед съществуването е еволюиране и развитие. Тъй като съществуването означава развитие, а съществуването се смята за единно и неделимо, самата истина е временна, еволюираща и неокончателна. Тъй като съществуването все още не е възприело окончателна форма, тъй като вселената е в развитие и все още не е завършен продукт, самата истина е в развитие и непрекъснато се променя. Някое ново движение или ‘прелом в битието’ може да даде на човека нова истина и да направи вчерашната истина лъжа. Но в един ред, създаден от съвършено, всемогъщо и напълно осъзнато Същество, Бог, истината е едновременно окончателна, конкретна и върховна. Тогава Божието Слово може да бъде непогрешимо, и неизбежно е непогрешимо, защото няма нищо променливо в самия Бог. Нещо повече, истината е по същество личностна, защото нейният източник, Бог, е личностен, и истината става става въплътена в личността на Исус Христос и се предава на онези, които вярват в Него. Исус Христос като Господар и Спасител, като пътя, истината и живота, е също християнският принцип на единството. Следователно християнското учение съдържа радикално скъсване с езическото учение на единството на битието и с учението на хаоса. То също съдържа скъсване с другата част на диалектиката, езическия, рационалистичен възглед за реда. Редът не е дело на автономни и развиващи се богове и хора, а върховна наредба на всемогъщия Бог. Тази вяра освобождава човека от безплодната автономия, която го прави безпомощен затворник на Съдбата или на безмилостното действие на слепия ред.” Rushdoony, The One and the Many: Studies in the Philosophy of Order and Ultimacy (Fairfax, Virginia: Thoburn Press, [1971] 1978), p. 143.

[119] Davis A. Young, Creation and the Flood: An Alternative to Flood Geology and Theistic Evolution (Grand Rapids, Michigan: Baker Book House, 1977), p. 87.

[120] Ibid., p. 49.

[121] Ibid., pp. 128-29.

[122] Ibid., p. 133.

[123] Ibid., p. 151.

[124] Ibid., p. 155.

[125] Ibid., p. 82.

[126] William Graham Sumner, What Social Classes Owe to Each Other (Caldwell, Idaho: Caxton, [1883] 1961), p. 30.

[127] Ibid., p. 31.

[128] Sumner, цитиран от Richard Hofstadter, Social Darwinism in American Thought (rev. ed.; New York: George Braziller, 1959), p. 57.

[129] Herbert Spencer, The Principles of Ethics (Indianapolis, Indiana: Liberty Classics, [1897] 1978), II, p. 409.

[130] Ibid., II, p. 408.

[131] Ibid., II, p. 409.

[132] Ibid., II, p. 408.

[133] Ibid., II, p. 278.

[134] Ibid., II, p. 33.

[135] Ibid., II, p. 37-39.

[136] Sumner, Social Classes, p. 67.

[137] Gabriel Kolko, The Triumph of Conservatism: A Reinterpretation of American History (New York: Free Press, [1963] 1977); Frederic C. Howe, Confessions of a Monopolist (Dearborn, Michigan: Alpine, [1906] 1977).

[138] Hofstadter, Social Darwinism, p. 69.

[139] Clarence J. Karier, Shaping the American Educational State: 1900 to the Present (New York: Free Press, 1975), p. 139. Сравни Sidney Fine, Laissez-Faire and the General Welfare State (Ann Arbor: University of Michigan Press, 1956), p. 253-64.

[140] Биографията на Уорд се намира в Hofstadter, pp. 68-71.

[141] Ibid., p. 70.

[142] Lester Frank Ward, Dynamic Sociology; or Applied Social Science, as based Upon Statistical Sociology and the Less Complex Sciences (New York: Appleton, [1883] 1907), I, p. 12. (Преиздадена от Johnson Reprints и Greenwood Press.)

[143] Ibid., I, p. 17.

[144] Ibid., II, pp. 281-82.

[145] Ibid., II, p. 282.

[146] Ibid., II, p. 283.

[147] Ibid., II, p. 286.

[148] Ibid., II, pp. 287ff.

[149] Ibid., II, p. 298.

[150] Ibid., II, p. 305.

[151] Ibid., I, p. 16.

[152] Ibid., II, p. 627.

[153] Ibid., II, p. 628.

[154] Sumner, Social Classes, p. 14.

[155] Ward, II, p. 473.

[156] Ibid., I, p. 72.

[157] Ibid., II, p. 494.

[158] Charles Darwin, “The Linnean Society Papers,” in Appleman (de.) Darwin, p. 83.

[159] Ward, I, pp. 74-75.

[160] Ibid., I, p. 74; II, p. 398.

[161] Ibid., II, p. 572.

[162] Idem.

[163] Ibid., II, p. 576.

[164] Ibid., II, p. 578.

[165] Idem.

[166] Ibid., II, p. 579.

[167] Ibid., II, p. 580.

[168] Ibid., II, pp. 581-82.

[169] Ibid., II, p. 582.

[170] Ibid., I, p. 31.

[171] Ibid., I, pp. 54-55.

[172] Ibid., I, p. 55.

[173] Ibid., I, p. 37.

[174] Ibid., II, p. 448.

[175] Idem.

[176] Ibid., II, p. 485.

[177] Ibid., II, pp. 597-98.

[178] Ibid., II, p. 486.

[179] Ibid., II, p. 487.

[180] Idem.

[181] Idem.

[182] Ibid., II, p. 584.

[183] Ibid., II, p. 588.

[184] Idem.

[185] Ibid., II, p. 591.

[186] Ibid., II, p. 590. Сравни Ward, “Education,” (1871-73), in Karier (ed.), Shaping the American Educational State, pp. 145-59.

[187] Ibid., II, p. 600.

[188] Ibid., II, p. 623-24.

[189] Ibid., II, p. 624.

[190] Ibid., II, p. 547.

[191] Idem.

[192] Idem.

[193] Idem.

[194] Idem.

[195] Ibid., II, p. 548.

[196] Ibid., II, p. 549.

[197] Ibid., II, p. 591.

[198] Idem.

[199] Ibid., II, p. 535.

[200] Ibid., II, p. 505.

[201] Ibid., II, p. 503.

[202] Ibid., II, p. 368.

[203] Ibid., II, p. 385.

[204] Ibid., II, p. 508.

[205] Ibid., II, p. 238.

[206] Ibid., II, p. 241.

[207] Ibid., II, p. 467.

[208] Ibid., II, p. 407.

[209] Ibid., II, p. 395.

[210] Ibid., II, p. 396.

[211] Ibid., II, p. 399.

[212] Ibid., II, p. 397.

[213] Ibid., II, p. 373.

[214] Ibid., II, p. 455

[215] J. D. Unwin, “Monogamy as a Condition of Social Energy,” The Hibbert Journal, XXV (Winter, 1927); преиздадено в The Journal of Christian Reconstruction, IV (1977-78); Sex and Culture (Oxford University Press, 1934).

[216] Ibid., II, p. 468.

[217] Sumner, Social Classes, p. 22.

[218] Ward, II, pp. 251-52.

[219] Ibid., II, p. 307.

[220] Ibid., II, p. 465.

[221] Ibid., II, p. 466.

[222] Ibid., II, p. 465.

[223] R. J. Rushdoony, “The Society of Satan,” (1964); препечатано в Biblical Economics Today, II (Oct./Nov., 1979), p. [2].

[224] Ward, II, pp. 12-13.

[225] Ibid., II, p. 13.

[226] Ibid., II, p. 508.

[227] Israel Kirzner, An Essay on Capital (New York: Augustus Kelley, 1966), p. 38.





Dominion Covenant
Copyright © 1987 Gary North
превод Copyright © 2002 Божидар Маринов