9

РАЗХОДИ, ИЗБОР И ИЗПИТВАНЕ

И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за дава знание, взе от плода му, та яде, даде и на мъжа си с нея, та и той яде (Бит. 3:6).

Ева вече беше направила цяла поредица от съществено важни допускания относно естеството на действителността преди да предложи плода на своя съпруг. Тя вече беше отхвърлила системата на тълкуване, която Бог беше дал на нейния съпруг. Откровението на Бога за Него самия и за създанието вече не впечатляваше Адам и Ева. Те бяха решили да изпитат валидността на Божието слово срещу валидността на словото на змията. Всъщност, те вече бяха решили, че не е възможно Божието откровение да е вярно, тъй като Той каза, че Неговото слово е вярно и че със сигурност ще бъдат наказани, ако ядат от дървото. Бог беше открил една вселена на принципа всичко-или-нищо, защото тя не им позволяваше да ядат от плода без наказание. Те заключиха, че това заявление всичко-или-нищо не е възможно да е вярно, защото ако то е вярно, те със сигурност щяха да загинат. Като потвърдиха хипотетичната възможност, че може и да не загинат, заедно с това те потвърждаваха, че отричането от страна на Бога на такава възможност трябва да е лъжливо. Просто нямаше възможност да ядат от плода и запазят status quo ante (лат. – предишното състояние; бел. прев.). Всичко щеше да се промени. Те се надяваха, че нещата ще се променят към добро. Но бяха направили погрешна сметка.

Всяка стойност е субективна, тоест личностна. Това не означава, че никоя стойност не е обективна. Когато говорим за субективна оценка, ние просто имаме предвид “икономическа оценка, направена от личност.” Бог е личностно същество. Той вмени стойност на Своето създание, обявявайки го за добро, като по този начин потвърди добрия характер на работата на Своите ръце. Създанието не беше добро само по себе си, тоест автономно добро или добро по своето естество, независимо от Божието дело и Божията оценка. Бог, не създанието, е върховен. Неговото слово е определящо.

Човекът, като носител на Божия образ, също вменява стойност на създанието. Той може да вмени стойност на самото Божие слово. Човекът определя за себе си стойността на избора, който трябва да прави. Това не прави неговия избор обективно правилен. Той може да се отклони и се отклонява от Божиите стандарти за стойност. Бог, бивайки всезнаещ, знае точно колко един човек трябва да даде, за да получи едно нещо или да постигне дадена цел. Хората, тъй като са бунтовни и не желаят да се придържат към Божия закон, често плащат твърде много или се опитват да платят твърде малко за нещата, които преследват в живота си. Те не са способни да вменяват стойност според предупреждението, дадено от Исус: “Понеже какво се ползува човек като спечели целия свят, а изгуби живота си?” (Марк. 8:36). Ако не могат правилно да оценят тази ключова сделка според нейната разходна ефективност, как биха могли да направят точна оценка относно истинската стойност на коя да е друга сделка? Но Бог изисква от тях да го правят.

Човекът вменява стойност на всичко на основата на йерархия от ценности. Той прави избор на основата на тази съвкупност от приоритети. Заслужава ли си да се откажа от това, за да получа онова? Зависи от ценностната скала на човека. Тази ценностна скала постоянно се променя, тъй като се променят вкусовете, променят се външните условия, а понякога се променят и основните принципи на хората. Всяка ценностна скала е свързана с някакво схващане за власт. Това е предпочитано пред онова поради възприетата правилност на нечия ценностна скала. Самата идея за правилност предполага идеята за властта. Така че човекът прави своя избор в рамката на някаква структура на власт. Изборът изисква основни стандарти в предпочитанията, а стандартите предполагат власт, тоест източник на върховен авторитет. Човекът никога не е в положение да избира под някаква власт или под никаква власт; въпросът винаги е под чия власт. Ръшдуни заявява това изразително: “За да може човекът да живее успешно, той трябва да има върховна опорна точка; всяка философия е авторитарна в смисъла, че, макар че атакува диво всички други учения за властта, тя го прави от позицията на нова власт. Тази нова власт е основна предтеоретична презумпция, която е напълно религиозна и която почива върху конкретно схващане за непогрешимост. Всеки човек има платформа, от която говори. Неизбежно изискване на човешката мисъл е да утвърди тази основа без да търси доказателства за нея.”[1]

Адам и Ева направиха религиозен избор. За Адам, който стоеше до Ева по време на разговора, както става ясно от Битие 3:6, той означаваше да не упражнява ръководство в брака, да не се намесва и да прекъсва разговорите; неговата съпруга взе първоначалното решение, а той я последва.

Техният избор беше също и икономически избор. Той включваше: избор между две алтернативи (ядене или неядене); оценка на очакваната бъдеща възвръщаемост (вкусно ядене и многобройни други вкусни яденета); оценка на времевите изисквания (незабавно специално познание или конвенционално познание, натрупвано с течение на времето); и оценка на очакваните бъдещи разходи (смърт или товара на новопридобитото специално познание). Очевидно, те поеха изключително високи рискове; всъщност, те поеха абсолютно сигурно наказание. Това беше решение без никаква възможност за печалба, освен ако Божията благодат се намесеше, за да им даде живот. Те не оцениха точно истинския размер на тези рискове, защото не вмениха абсолютна непогрешимост на Божието слово. Всъщност, те така ниско оцениха Божието слово, че презряха Бога и ядоха. Това показва, че рискът за тях трябва да е пренебрежимо малък, защото, при обещано такова ужасно наказание, те трябва радикално да са снижили вероятността това наказание да бъде наложено. Ева оцени риска в обратна пропорция на своята оценка на словото на змията: вярвайки на нейното слово, тя оцени ниско риска, докато надцени нейното обещание, че ще станат като богове. С други думи, тя направи ужасна грешка в своите прогнози. Тя оцени бъдещите разходи от яденето като далеч по-ниски от това, което Бог каза, а след това направи своя ужасен избор. Оттогава досега тя, Адам и техните наследници плащат цената. Само поради Божията обща благодат хората са избягнали пълното наказание, във времето и на земята, за своя бунт; и само поради специалната благодат някои са избягнали вечното наказание отвъд гроба. Цената беше висока.

Чие причастие?*

Колко ниско оцениха Адам и Ева Божието слово? Можем да придобием някаква представа, като разгледаме какво биха могли да направят преди да отидат при забранения плод, но не го направиха. Бог беше поставил две съществено важни дървета в градината: дървото на живота и дървото за познание на доброто и злото (Бит. 2:9). Дървото на живота беше достъпно за тях преди техния бунт. Можеха да отидат при това дърво, да ядат от плода му и след това да отидат при забраненото дърво. Защо пренебрегнаха тази като че ли очевидна възможност? Дървото на живота би ги защитило от смъртта. Дори в тяхното паднало състояние дървото на живота би им дало вечен живот, което е причината Бог да ги изгони от градината (Бит. 3:22-23).

Ако бяха приели Божието слово толкова сериозно, че да могат да предвидят вероятността за своето унищожение в резултат от бунта, те биха осъзнали изключително високите рискове в това залагане. Ако човекът се нуждае от защитата на Божието дърво на живота за да бъде защитен от Божия гняв, тогава човекът наистина е зависим от Божията благодат. Ако човекът може да уповава на Божието слово относно основата на вечния живот, тогава човекът може да уповава на Божието слово и относно основата на вечната смърт. За да може Адам наистина да намали риска от бунта, а именно, като яде от дървото на живота, той щеше да бъде принуден да признае върховенството на Бога над живота и абсолютната надеждност на Божието слово относно живота. Ако беше приел Божието слово толкова сериозно, Адам нямаше да се разбунтува. Само защото смяташе себе си за съдник между Божието слово и словото на Сатана, и следователно като истинския източник на отсъждане, Адам пренебрегна стойността на Божието слово. Адам трябваше да приеме, че не е възможно (или е много, много малко вероятно) Божието слово да е истинно, за да сметне, че рискът от бунта си заслужава. Да отиде първо при дървото на живота би означавало, че човекът наистина приема на сериозно Божията заплаха и че се нуждае от обещаната от дървото на живота закрила. Да разчита на дървото на живота за закрила би означавало край на претенциите на човека за автономия.

Адам имаше избор: да избере живота или да избере смъртта. По самото естество на бунта на човека, той не можеше съзнателно да избере първо живота, тъй като така ритуално би признал това, което неговият бунт по своята същност отрича: че източникът на живота е съобразеността на човека с Божиите обещания. Неговите изчисления на разходите и ползите трябва да бъдат извършвани от него като спазващ завета човек или като нарушаващ завета човек. Като спазващ завета човек той би разсъждавал по следния начин: “Божието слово е надеждно, така че по-добре да ям от дървото на живота, за да защитя себе си. Да защитя себе си от какво? От надеждността на Божието слово относно яденето от забраненото дърво. Но ако Неговото слово е вярно относно живота, тогава Неговото слово е вярно и относно смъртта. По-добре да не ям от забраненото дърво.” Спазващият завета човек защитава себе си като се придържа към Божието слово, като приема Божието слово на сериозно. Той не прави изчисления (поне в своето съвършено състояние) относно залози за или против Божието слово. Да избере Божието слово на вечен живот задължително означава отхвърлянето на Божия път към вечната смърт.

Нарушаващият завета човек би разсъждавал по следния начин: “Божието слово не е надеждно, така че няма защо да защитавам себе си от какви да е хипотетични последствия от яденето от забраненото дърво. Неговото слово не е вярно относно смъртта, така че Неговото слово не е вярно и относно живота. Залозите срещу това Неговото слово да се сбъдне са астрономически високи, така че би било отричане на моето собствено върховенство, на моята собствена оценка на ниската надеждност на Божието слово, да ям от дървото на живота като претеглен начин за намаляването на рисковете от непокорството. Вече съм решил, че в непокорството няма абсолютно никакъв риск. По-добре да не ям от дървото на живота.” Нарушаващият завета човек изгражда своята самоувереност, като се придържа към своето самопровъзгласено автономно слово. Да избере Божия път към вечната смърт задължително означава отхвърлянето на Божия път към вечния живот.

След Падението, разбира се, човекът експериментално научи колко погрешна е била неговата оценка. Тогава вече трябва да е бил готов да яде от дървото на живота. Но дървото вече беше недостъпно за него. Да яде сега от него би било кражба. На Адам не би било позволено на основата на неговите собствени условия да получи достъп до вечния живот, като доказан нарушител на завета. Той е направил своя избор. Неговият избор беше пътят към смъртта.

Наличието на две специални дървета в градината, едно водещо към живота и друго водещо към смъртта, ни дава отговор на един интересен въпрос: “Колко дълъг трябваше да бъде периодът на изпитание за Адам?” Адам можеше да направи три неща. Първо, можеше да отиде веднага при забраненото дърво, по този начин завършвайки периода на изпитване в градината. Второ, можеше да отиде направо при дървото на живота, по този начин премахвайки заплахата от вечна смърт, но само като потвърди Божието слово и като подчини себе си на Бога като пазител на завета. Трето, можеше да отложи избора си между двете дървета, концентрирайки вниманието си върху другите дървета или другите задачи в градината.

Няма откровение относно конкретен период на изпитание. Библията не ни казва дали Адам е имал един ден, една седмица или едно хилядолетие, за да направи своя избор. Това трябва да ни каже, че периодът на изпитание е свързан с дървото на живота. Ако изпитът беше просто “дървото за познаване на доброто и злото” срещу “обработване на останалата част от градината,” тогава изкушението би било пред него завинаги, или поне докато Бог се намеси, за да му каже, че е завършило, че неговият отказ да яде от забраненото дърво презц ялото това време е доказал, че той е сериозен относно покорството си пред Бога. В този момент Бог би му дал вечен живот и би го поканил да яде от дървото на живота.

Думите на Библията са по-конкретни от това: “И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него” (Бит. 2:16-17). Думите не са само ясни; те са неизбежни: Адам имаше законен достъп до дървото на живота. Да решим нещо друго означава да отречем ясното учение на текста. Да яде от дървото на живота, обаче, означаваше Адам да потвърди Божието слово на обещание относно пътя към вечния живот. Неограниченият времеви период беше това, което той имаше като обработващ градината. Вечният живот е бил (и сега е) повече от просто времеви период, защото той е сигурен, гарантиран вечен времеви период, без възможността за вечна смърт, без присъствието на забраненото дърво пред човека. С други думи, собствената оценка на Адам за надеждността на Божието слово би определила периода на изпитването. Когато той направи своя избор, в едната или в другата посока, да яде от едното дърво или от другото, според това доколко вярва на Божието обещание, периодът на изпитване завърши. Той щеше да избере живот или смърт, ритуално, чрез ядене от едното от двете дървета.

Като гледаме на изпита като избор между ядене или неядене от забраненото дърво и нищо друго, така ние отричаме способността на човека в градината да потвърди ритуално Божието слово на обещание. Тогава Адам би трябвало да си казва във всеки момент, “Няма да ям от това забранено дърво, защото вярвам в Божието слово. Ще се задоволя да се шляя из градината, вършейки други задачи. Ще чакам Господа. Ето, днес не е Господният ден. Очевидно днес не е денят на спасението. Но когато този ден дойде, ще потвърдя ритуално своето посвещение към Него. Когато Бог най-после ми каже, че периодът на изпитването е завършил, ще бъда счетен за безгрешен. Тогава ритуално ще потвърдя своето посвещение към Неговото слово като ям от дървото на живота.”

Но в Писанието посланието е ясно: “. . . ето, сега е благоприятно време, ето, сега е спасителен ден” (2 Кор. 6:2). Бог очаква човешкото потвърждение на Своето слово на обещание. Той го насърчава. Той не казва на човека да отлага даването на такова потвърждение. Той не иска от човека да остане в положение на отложена присъда. Той също не иска от нас да потвърдим своята вяра в Него, а след това да ни остави без ядене на причастие.

Като постави дървото на живота в средата на градината, Бог даде на Адам ритуал на живот. Забраненият плод беше ритуал на смъртта, даден от Сатана. И Бог, и Сатана ни призовават към ритуално ядене на общение. Павел ни предупреждава: “Не можете да пиете Господнята чаша и дяволската чаша; не можете да участвувате в Господнята трапеза и в дяволската трапеза” (1 Кор. 10:21). Периодът на изпитанието на Адам щеше да завърши в причастието: при дървото на живота или при дървото на познаване на доброто и злото.

На Адам беше дадено време в градината – цялото време, което той би поискал – да направи своя избор. Градината беше бойно поле на две вери, бойно поле на идеи. Във всеки миг от всеки ден Адам беше изправен пред решение, същото решение, което Илия постави пред народа на Израел на планината Кармил: “Докога ще се колебаете между две мнения? Йеова ако е Бог, следвайте Го; но ако е Ваал, следвайте него. А хората не му отговориха нито дума” (3 Царе 18:21). Всеки ден, който Адам би прекарал в градината, разкъсан между двата възгледа за Божието слово, би прекарал както израилтяните: без да отговори нито дума.

Опитът в градината, разбира се, беше предназначен да го учи. Той трябваше да се учи относно Божието надеждно слово, Божиите вечни благословения и Божия завет на господството. Но този учебен опит трябваше да го доведе до дървото на живота, за да потвърди ритуално своята вяра в Божието слово.

Откровение и разходи

Божието слово се дава на хората по много причини, но една от тях е да им даде възможност да намалят разходите си в икономическата дейност. Това им дава възможност да изпълняват условията на завета за господството с минимални разходи на оскъдни икономически ресурси. С други думи, Божието слово ни се дава, за да се предотврати прахосването. Тъй като Бог е върховният собственик на света (Пс. 50:10), разбираемо е, че Той очаква от нас да работим ефективно, като честни, работещи усилено и умно настойници на Неговата собственост. Откровението на Бога за Него самия и за Неговия законов ред е нашето първостепенно средство за намаляване на разходите. Това откровение идва от един напълно всезнаещ Бог, който управлява всички събития, но е божествено предназначено да съответствува на възможностите на човека, който е създание. Божието откровение е пригодено за ума на човека, както е пригодено и за цялото създание. То ни дава средство за господство. На хората е даден капиталов актив, който намалява разходите за най-скъпия и жизнено важен от всички оскъдни икономически ресурси: информацията. Откровението намалява информационните разходи, и с това то освобождава други оскъдни капиталови активи – време, усилия, пари – които иначе биха били изразходвани в опити. Всъщност, Божието откровение ни дава начин за действие без да трябва да изпитваме определени характеристики на действителността, които, по естество, са отвъд възможностите на човека да ги изпитва точно (Вт. 29:29). Божието откровение ни освобождава от демоничния стремеж към изчерпателно познание – познание, което трябва да бъде напълно съвършено, за да бъде надеждно, тъй като всяка част от създанието би могла да влияе върху действието на всяка друга част от създанието. Следователно самопровъзгласеният автономен човек трябва да разбира цялата вселена, за да бъде уверен в своето разбиране на коя да е малка част от нея. Заветно верният човек няма върху себе си този товар; неговият Бот е всемогъщ и този Бог му е дал откровение за Себе Си и за правилата на реда, необходим за просперитета и успеха в човешката дейност на господството.

Ева, обаче, отхвърли този чудесен дар на откровението. Тя отхвърли откровението като средство за господство. Тя реши, че конкурентните тълкувания на правилата относно забранения плод, Божието срещу това на Сатана, могат да бъдат подложени на опит. Тя повярва, че тя самата е способна да формулира и проведе неутрален емпиричен тест между Божието слово и словото на змията. Тя, като арбитър на истината, можеше да определи кой е прав. Разбира се, тя искаше и нейният съпруг да съучаствува в отговорността за изпълнението на този космически тест. Но рисковете изглеждаха минимални, статистически пренебрежими, дори незначителни. Залогът срещу Божието слово от самото начало беше приет за астрономически висок, като се има предвид размерът на обещаните разходи. Те взеха участие в някакъв вид космическа лотария. Печалбата: “да станете като Бога.” Цената на “лотарийния билет”: рискът от вечно наказание. Като вмениха толкова малка стойност на Божието слово, те вмениха и малко разходи за своя бунт. Щяха незабавно да станат богове.

Има разходи, свързани с нашия избор. Има “реални” разходи, тоест обективни разходи, тоест разходи, вменени от Бога на всеки участвуващ индивид (Лука 12:48). Божието субективно (личностно) вменяване на разходи е еквивалентът на наистина обективен разход. Следователно всяко действие на човека има има вечни последствия; за всяка празна дума ще се търси сметка в деня на съда (Мат. 12:36-37). Няма избавление от обективните разходи от нашите действия.

Въпреки това, като отговорни същества, има също и субективни разходи, вменявани от участниците на техните собствени действия и на действията на другите. Хората правят своя избор на основата на вменявания и оценки, както относно настоящето, така и относно бъдещето. Те постоянно търсят по-добри, по-евтини, по-точни начини за вменяване на разходи и ползи на избора, който е пред тях. Те действуват, за да могат да облагодетелствуват себе си, както те разбират облагодетелствуването. Понякога те правят точни оценки при наличието на всеобщо противопоставяне, както Халев и Исус Навиев направиха, когато докладваха за наблюденията си върху хората на Ханаан (Чис. 14). Но те трябва да правят оценки и да вземат решения според тези оценки, когато застанат пред някакъв избор, в който имат властта да действуват.

Има много възможни интелектуални защити на икономиката на свободния пазар, но никоя не е толкова силна, от библейска гледна точка, както тази: тя дава на хората институционална и юридическа рамка за вземане на избор на основата на очакваните ползи и очакваните разходи на всеки човек. Икономиката на свободния пазар свързва тясно избора, разходите и ползите. Тя прави всеки действуващ човек пряко отговорен за своите собствени действия. Тя децентрализира процеса на вземане на решения, правейки възможно ефективното използване на повече и повече специализирана информация – разделението на интелектуалния труд. С други думи, тя позволява на всеки човек да изработва своето спасение (или проклятие) със страх и трепет (Фил. 2:12). Тя принуждава всеки човек да понесе товара на отговорността за неговите собствени действия. Ако той вменява стойност правилно и планира успешно, тогава той жъне резултатите. Ако се провали в тази си задача, тогава понася товара на провала. И “морковът,” и “тоягата” стоят пред него като средства за мотивиране. Пазарът дава среда за изпитване на икономическата валидност на неговите решения, а именно, ценовите сигнали, които могат да бъдат използвани за оценка на печалбата и загубата. Субективните икономически вменявания на участниците, заедно с реализирането на техните действителни решения чрез ценова система, се съчетават, за да произведат обективни резултати. Хората се учат да зачитат обективното икономическо познание, макар че това познание е продукт на милиони субективни вменявания. Техните предприятия печелят или губят. Техните субективни вменявания застават лице в лице със суровата, обективна реалност.

Друга полза от свободния пазар е бързото предаване на икономически данни. Хората се учат да реагират на реалния свят ефективно, тоест бързо. Казва им се дали трябва да променят своите оценки и действия. Това им се казва по много могъщ начин: печалби или загуби. Колкото по-бързо научат за своите грешки, толкова по-бързо ще могат да променят своята практика. Колкото по-ясно бъдат изявени разходите от техните грешки, толкова по-бързо ще могат те да променят своята практика.

Адам и Ева направиха най-скъпоструващата сделка в човешката история. Ние измерваме разходите според най-важната или ценна стока, от която трябва да се откажем, когато избираме друга икономическа (оскъдна) стока или услуга. Разход най-добре се дефинира като най-полезната алтернатива, която трябва да пропуснем. Адам и Ева наистина получиха незабавно познание, но те платиха висока цена. Те научиха за доброто и злото, но от гледна точка на злото. Те изгубиха етичното съвършенство, вечния живот и възможността да разширяват господството едва след като получеха своето обучение в свободната от проклятие градина. Толкова грамадна беше цената, която трябваше да платят, че само Христос можеше да я плати напълно (Ис. 53:5; Рим. 5:8). Христос стана откуп за мнозина (Мат. 20:28). Това, което Адам и Ева направиха, беше да вземат решение, което ги направи повече от бедняци, а действията на Христос възстановиха благосъстоянието на остатъка: “Богат като беше, за вас стана беден, за да се обогатите вие чрез Неговата бедност” (2 Кор. 8:9). Разходите бяха толкова високи, че Адам и Ева не можаха успешно да ги оценят. Те нямаше защо да изчисляват разходите до последната монета. Имаха Божията заповед, която да ги води. Те надцениха своите способности за оценка.

Библията утвърждава реалността и валидността на Божия закон. Той е нашият стандарт за действие. Следователно, той е нашето първостепенно средство за анализ на разходите и ползите. Той е средство за снижаване на разходите, защото ни дава униерсални инструкции, на които можем да разчитаме независимо дали сме съставили емпирични тестове, за да проверим ползите, свързани с конкретен закон, или разходите, свързани с непокорството. Хората, които отхвърлят Божия закон, постъпват както Адам и Ева постъпиха. Те омаловажават всезнанието на Бога, всемогъществото на Бога и надеждноста на Неговото слово. Отхвърлянето на Божия закон е първата стъпка на желаещия да бъде автономен човек в неговия стремеж да стане като Бога и в крайна сметка да замести Бога. Отхвърлянето на Божия закон е най-скъпоструващото отхвърляне на капиталов ресурс, което кой да е човек или кое да е общество може да направи. То замества надеждното познание с ненадеждността и астрономическите разходи на постоянното, универсално и вечно емпирично изпитване – изпитването на всеки факт във вселената. Автономният човек първо изпитва Божието слово, а след това трябва да изпитва всяко друго слово и всички други факти, постоянно и завинаги. Той напуска рая на надеждния закон и навлиза в пустата земя на универсалното изпитване. Колкото по-автономен става той, толкова по-влюбен е в тестовете и толкова по-скептичен, че тестовете могат въобще да произведат някакви надеждни резултати. По думите на един критик на тестовете за IQ (коефициент за интелигентност) през 60-те: “IQ тестовете тествуват това, което IQ тестовете тествуват.” Накратко, този популярен пресяващ тест на хуманистичните образователни дейци през 30-те изпада в немилост, особено след като определени расови малцинства не успяват да се справят добре с него. Вече не се вярва, че този тест изпитва нещо, което има някаква практическа стойност.[2] Но хуманистите се нуждаят от средства за пресяване и количествените тестове в продължение на векове са били първостепенният хуманистичен заместник за по-ранните средства за пресяване, като семейното име, моралния характер или регистъра за печалбите и загубите. Губейки вярата си в тестовете, съвременният човек няма никакъв общоприет заместител на тестовете. Умножаването на тестовете, статистическите изследвания, събирането на данни, техниките на извадките, математическите икономически модели и подобни въображаеми помагала за вземането на решения от хората, са пряк резултат от философията на човешката автономия и систематичното отхвърляне на библейското откровение. Изпитващият човек е заместил заветния човек, но човекът, а не Бог, е този, който систематично се проваля на тестовете, дори на тези, които са съставени от експерти в областта. Ние сме вменили твърде голяма стойност на нашата способност да изпитваме и разходите от тази грешка са астрономически.