24

ЗЛОУПОТРЕБАТА С ИСТИНСКАТА СТОЙНОСТ

И като се свършиха всичките пари в египетската земя и ханаанската земя, всички египтяни дойдох апри Йосиф и му рекоха: Дай ни хляб; защо да умираме пред теб, защото се свършиха парите ни? А Йосиф рече: Ако парите ви са се свършили, докарайте добитъка си (Бит. 47:15-16).

Както всяко друго взаимоотношение на Бога с хората, гладът може да бъде едновременно проклятие и благословение. Много по-лесно е да разберем проклятието. Тройното проклятие, обещано от Бога към израилтяните, включваше меч, язва и глад (Вт. 28:21-22). Гладът, обещан от Исая, беше свидетелство за “яростта на Господа, изобличението на твоя Бог” (Ис. 51:20). Народът на Египет беше поставен под дългосрочно проклятие под формата на вечно робство под бюрократичната държава. Гладът беше средството за налагане на това робство. Оттук нататък египтяните щяха да живеят своя практически живот според религиозната вяра, която имаха: религията на божествения владетел.

Благословението дойде не при египтяните, а при Якововия дом. По време на своето пътуване от Ханаан, където той все още беше чужденец в земята (Бит. 36:7; 37:1), Бог изрично каза на Израил (Яков): “Не бой се да слезеш в Египет; защото ще те направя там велик народ” (46:3). В Египет те се умножиха твърде много (Изх. 1:7), дори във време на бедствие (Изх. 1:12). Едно единствено семейство и техните заветни слуги (Бит. 36:6-7) стана народ от 600,000 мъже, плюс жените и децата (Изх. 12:37) за малко повече от два века, ако изчисленията на Курвил са правилни.[1]

Гладът също може да бъде средство за налагане на мандата за господството. Като принуди израилтяните да слязат в Египет, Бог осигури окончателното завоюване на Ханаан. С поставянето на Йосиф за господар над Египет Бог наложи мандата за господството. Гладът действува по същия начин както закона за намаляващата възвръщаемост, но по-бързо и преломно; последствията са преселване на цели народи. Хората са принудени да навлизат в нови земи в търсене на земеделдса производителност. Те са принудени да търгуват с хора от други области, чиите земи не са поразени от глад. Гладът беше по целия свят (41:56). Египет, обаче, имаше зърно. Това означава, че целият свят ще трябва да дойде в Египет да търгува при какви да е условия, коит египтяните решат за изгодни. Така Египет става център на световната търговия, ако приемем, че египтяните са смятали, че си е рискът да се продава храна си е заслужавал (41:57).

Гладът е стимул за бързи обществени промени. Големият европейски глад от 1315-17 разстройва късносредновековния живот, а избухването на епидемията от бубонска чума през 1348-50, повтаряща се с прекъсвания през следващите три века, помага за разрушаването на вярата на хората в средновековните институции. През четиринадесети век се извършва радикална промяна в религията, философията, трудовите практики, лихвените проценти и отношението към изкуствата.[2] Възходът на лолардското движение, влиянието на Уиклиф и разпространението на пред-протестантските идеи са били част от обществените вълнения в края на четиринадесети век. Съчетанието от чумата, глада и печатарската преса са направили възможна Реформацията. Гладът и чумата принуждават цели народи да се преселват. Едно от последствията е налагането в средата на четиринадесети век на ограничения върху заплатите и преселването на работници в почти всички страни. Това е първият голям европейски експеримент с контрол върху заплатите. Както може да се предвиди, той засилва недостига на работна ръка, причинен от човешките загуби от чумата.[3]

Библията ни казва, че парите се свършиха. Какво са парите? Те са просто най-пазаруваната стока. По принцип, една стока, която може да служи като пари, трябва да има пет качества: дълготрайност, делимост, преносимост, разпознаваемост и висока пределна полезност (оскъдност). Традиционно златото и среброто са били парични метали на човечеството, но в разменните дейности на човечеството са служели и сол, захар, мъниста, мидени черупки и многобройни други оскъдни икономически ресурси. През втората година на глада нито златото, нито среброто вече са служели като средстнво за размяна. “Парите се свършиха,” извикаха гладните египтяни, и така и стана. На втората година от глада Фараонът вече притежаваше и метала, и зърното. Ако нещо е служело като пари в Египет, това е било зърното.

Златото и среброто вече не са били приемливо средство за плащане. Голямата част от населението вече не е имала голямо желание да притежава метали. Това показва пълен срив в икономиката. Причината хората да приемат злато и сребро в доброволната размяна за други оскъдни ресурси е защото те вярват, че по-късно други хора ще направят същото. Тъй като хората очакват в бъдещето другите да дават оскъдни ресурси за парични метали, металите имат разменна стойност в настоящето. Това е, което обикновено се има предвид под “склад за стойност.” Разбира се, стойността не е някаква физическа характеристика на метала. Стойността се вменява на метала от дейсвуващите хора заради оценките, които те правят относно готовността на други хора по-късно също да вменяват стойност на металите. Както всички други форми на пари, паричните метали се ценят поради ориентацията към бъдещето на действуващите хора. Те днес използват пари в размяната, защото очакват утре или на следващата година да купуват с пари други стоки или услуги. Те очакват традиционните очаквания на другите хора да преобладават на пазара. Очакват познатата институционална уредба да устои във времето.

Но се казва, че парите изчезнаха. Това, което също трябва да е изчезнало, е посвещението на хорта към дългосрочно планиране. Те имаха нужда от храна. Не могат да очакват да оцелеят в дълъг период, ако в настоящето нямат налична храна. Дългият период е снижен практически до нула. Гладът направи египтяните силно ориентирани към настоящето. Така стойността на традиционната парична единица падна до нула – “изчезна.” Хората изгубиха доверието си в пазара да задоволяв атехните нужди. Те се обърнаха за спасение към държавата, с нейните складове пълни със зърно. Тази промяна във вярата, или по-скоро тази промяна в доверието, унищожи паричната единица, която преобладаваше на пазара преди катастрофата. Държавата имаше възможност да събере всички парични метали докато те вече не служеха като пари (47:14-15).

Тогава какво може да служи като разплащателно средство? Йосиф наложи условията за размяна, защото той контролираше единственият актив, който целият свят искаше (41:57). Той първо поиска добитъка им, и те се предадоха (47:16-17). В края на годината те се върнаха при него с празни ръце. Всичко, което имаха, бяха техните тела и земята им (47:18). Земя и труд: това са двата производствени фактора. (Капиталът е просто съчетание от земя и труд във времето.) Те вярваха, че са изправени пред смърт, така че снижената сегашна пазарна стойност на очаквания бъдещ приход от тяхната земя и от техния труд – тяхната свобода – беше паднала до нула. Йосиф закупи земята им от името на Фараона. След това пресели всички хора в градовете, което можеше да направи само поради огромните запаси от храна, които държавата беше натрупала. Той ги отдели от техните родови земи, видима демонстрация на сделката, която току-що беше сключил с тях. Те вече не бяха независими селяни; сега те станаха напълно зависими градски жители, очакващи издръжка от държавата. Като ги събра в градовете, Йосиф им даде зърно, за да могат да посеят (47:23). След това обяви налагането на постоянен данък от 20 процента от тяхното производство. От тази сделка освободи само свещениците (47:22). Те единствени запазиха собствеността върху земята си. Фараонът вече им беше отделил част от събираните данъци, така че те нямаха нужда да продават земята си на Фараона. Те щяха да останат близки поддръжници на царството на Фараона, видимо свободни от новия политически ред, в който египтяните станаха роби на Фараона.

Възстановяването на египетската хронология от Донован Курвил твърди, че гладът, описан в Битие, е започнал при управлението на Сезострис I, през 1662 пр. Хр.[4] Определени страни от разказа в Битие подкрепят това твърдение. Първо, Фараонът по времето на Йосиф е имал политическата власт да събира 20% от пожънатото зърно през седемте години на изобилие. Това показва, че държавата е имала значителна власт. От друга страна, продажбата на земята от хората на Фараона показва, че този Фараон, преди Йосиф, не е притежавал земята в Египет. Тези две особености на разказа в Битие изглежда съответствуват на фактите, които имаме относно Сезострис I. Неговият баща, Аменемхет I, консолидира държавната власт във феодален ред, централизирайки египетската държава след период на крайна политическа децентрализация. Брийстед коментира, че “при суровото и умело управление на Аменемхет I за първи път правата и привилегиите, придобити от могъщата поземлена аристокрация, са били подходящо променени и подчинени на централизираната власт на царя, като по този начин страната получава възможност, след дълъг период, отново да се наслаждава на неоценимите предимства, произтичащи от единнното управление на делата на нацията.”[5] Радикалната централизация на ранната египетска държава – която прави възможно построяването на огромните пирамиди на Хуфу (Хеопс), Хафре и Менкуре – не успява да оцелее и местната аристокрация отново налага своята власт след падането на царете от IV династия. Сезострис I, вторият от владетелите от XII династия, успява да консолидира рецентрализацията на своя баща. И накрая, един египетски държавен служител от времето на Сезострис I оставя надгробен надпис, който говори за “годините на глада.”[6] (Сезострис I също е известен като Усертасен I.) Пълната централизация на Египет е завършена при Сезострис III, не при управлението на Йосиф, и Курвил вярва, че това е Фараонът, който зароби Израил.[7]

Опитът на египтяните трябва да насочи нашето внимание към реалността на промените в човешките дела. Традиционните парични единици изчезнаха. Изчезна и доверието на хората в парите и в институциите, издържани от парите. Това, което преди това беше ценно, сега падна до нулева стойност. Следователно няма такова като върховен, непогрешим, всеобхватен “запас от стойност” в икономическите дела на хората. Парите са просто пазарна стока, и ако вярата в пазарните институции изчезне и хората изоставят надеждата в своето земно бъдеще, тогава парите не са защитени от тази промяна във възгледите на хората. Ние живеем в свят на несигурност. Никоя земна стока или институция не може да се справи успешно с всяка човешка ситуация. Никоя стока не е еднакво полезна или ценна във всяка възможна човешка ситуация. Това е, което Христос изяви, когато предупреди хората да събират съкровища на небето, тъй като единствено там съкровището на човека е защитено от промените в човешките събития (Мат. 6:19-21).

Парите могат да служат като разменно средство, но те не “измерват” стойността, както броят на каратите в диаманта на годежния пръстен не “измерва” любовта на годеника към неговата годеница. Човешката стойност, както човешката любов, е субективна. Тя се вменява от действуващи хора на предметите на тяхното желание или нежелание. Хората трябва да вменяват стойност според Божиите обективни стандарти за хората – да мислят Божиите мисли след Бога – точно както Бог вменява стойност в Своето създание (Бит. 1:33). В своите дейности като изпълнители, отговорни пред Бога за своите мисли и действия, хората приписват стойност на предметите, включително и на парите. Парите не измерват стойността; обратното, действуващите хора вменяват стойност на парите. С промяната на външните условия или с промяната на оценката на хората за външните условия, те могат да прехвърлят своите стойностни предпочитания от парите към нещо друго, от една форма на пари към друга форма на пари. В Египет хората научиха, че не могат да ядат злато. Не можеха да убедят други хора да разменят храна за злато. Разбира се, това, че не можеха да ядат злато, не означава, че можеха да ядат книжни пари, кредитни карти или удостоверени чекове от престижни банки.

Това, което трябва да осъзнаем, е, че парите нямат истинска стойност. Само Божието Слово има истинска стойност – вечна, непроменима стойност, вменена в думите му от самия Бог, Който е източникът на всяка стойност. Бог сам свидетелствува за Себе Си, сам доказва Себе Си и е абсолютно автономен. Никое човешко средство, включително златото и среброто, не притежава истинска стойност. Всички човешки средства са преходни; всички ще преминат освен Божието Слово (Мат. 24:35). Златото и среброто в продължение на хилядолетия са показали, че хората ценят тяхната стойност относително предсказуемо и стабилно. Тази стабилност на покупната сила извън времето и географските граници свидетелствува за историческата стойност на тези парични метали, но историческата стойност не е същото като въображаемата истинска стойност, приписвана на тези метали. Някои хора може да използват понятието “истинска,” когато всъщност имат предвид само понятието историческа стойност, но други хора наистина са объркани относно понятието истинска стойност. Например, те приемат, че в разменната стойност на среброто към златото съществува някакво дълготрайно взаимоотношение “16 към едно”: 16 единици сребро са равни на една единица злато. На свободния пазар не съществува такова взаимоотношение, освен по случайност. Не съществува никаква вечна разменна стойност между два или повече икономически предмета. Човешката дейност е подвластна на промени и разменните стойности не са изключени от този закон на човешкия живот.

Когато говорим за “истинска стойност,” ние трябва да ограничим нашето разглеждане до пазарни стоки и услуги. Ние говорим за пазарна стойност. Разбира се, Бог е вменил истинска стойност на някои части от създанието. Той вменява истинска стойност на душите на Своите хора. Той оценява истинското зло на Своите врагове. Но когато говорим за стойности, вменявани от действуващи хора на пазарните явления, няма нищо, което да притежава истинска стойност – накратко, нищо, което да остава абсолютна константа в рамката на историческата промяна. Ние можем да твърдим, че стойността на Божието Слово е по-голяма от стойността на златото и среброто, но това не означава, че стойността на Божието Слово е винаги с точно определена стойност по-голяма от златото и среброто, тъй като стойността на златото и среброто не са постоянни, нито въ времето, нито във вечността. Самото съществуване на променящи се разменни съотношения на пазара (цени) между стоките свидетелствува за мита за истинската пазарна стойност.

Заключение

Стойността на порите се определя от действуващите хора на пазара. Стойността на Божието Слово се определя от Бога. Всяко позоваване на въображаема истинска стойност, някакво предполагаемо постоянно разменно съотношение между пазарните стоки, е просто опит да се обожестви някаква част от създанието, да се намери в създанието едно от качествата на Бога, а именно Неговата непроменимост. Бог е, и само Той, Който може да каже, “Аз, Господ, не се променям” (Мал. 3:6). Египтяните по времето на Йосиф научиха този урок, когато парите свършиха.

Добронамерените защитници на златния стандарт объркват нещата когато прогласяват истинската стойност на златото. Вместо това те трябва да прогласяват историческата стойност на златото. Онези, които разбират поне основите на теорията за стойността, отхвърлят като наивна всяка защита на златния стандарт, която се позовава на Божията истинска стойност, и след това защитават декретен паричен стандарт, противен на историческата стойност на златото в продължение на дълги периоди от време.

Но ние не трябва да ставаме и защитници на традиционния златен стандарт. Вместо това трябва да станем защитници на свободата на достъпа до пазара, честни мерки и теглилки, 100% банкови резерви и никакви създадени от държавата пари.[8] Не трябва да ставаме и защитници на теорията за “истинската стойност.” Трябва да станем последователни в своите икономически препоръки и в теоретичната защита на библейската свобода.