8

ОПРЕДЕЛЕНАТА ОТ БОГА ХАРМОНИЯ НА ИНТЕРЕСИТЕ

Така човекът даде имена на всеки добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. Но помощник, подходящ за човека, не се намери. Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън, и той заспа; и взе едно от ребрата му, и изпълни мястото му с плът. И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека. А човекът каза: Тази вече е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарече Жена, защото от Мъжа беше взета (Бит. 2:20-23).

Адам демонстрира своите способности като наименова животните, неговата първа изпълнена задача. Той започна да изработва Божиите заповеди. Като се зае с конкретна работа, той започна да разширява своя контрол над създанието, по този начин започвайки историческото реализиране на своето естество. Той утвърждаваше своята законна, подчинена власт над създанието. Едва след като демонстрира умения в своето призвание, му беше дадена съпруга. Призванието на съпруга, следователно, е основно за брака. То трябва да предшествува брака.

Значението на тази идея не може да бъде преувеличено. Животните бяха създадени едновременно мъжко и женско още от началото. Сексуалното възпроизводство и умножаването на броя животни от всеки вид беше резултат от разделението мъжко-женско. Но Адам беше създаден преди жената. Възлагането на обществено господство беше дадено на представителен глава на човешкия род, дори преди да е имало исторически съществуващо семейство. Същността на природата на човека не е неговата сексуалност; тя е в неговото призвание пред Бога. Той е фундаментално различен от животните. Там, където сексуалността, а не призванието, е основа на брака, общественото развитие ще бъде забавено. Отношението мъж-жена при човечеството не е основано на факта на биологичното възпроизводство; то не е, в някакъв еволюционен смисъл, резултат от конкурентни биологични чифтосвания на преди това съществуващи видове. И животните, и човекът трябва да се умножават (Бит. 1:22, 28); само на човека са възложени задачите на господството. Отношението мъж-жена при човешките същества е основано на предварителното планиране на Бога и Неговото конкретно призвание към първия човек, Адам. Бог призва Адам за една поредица от задачи; едва когато той изпълни едната задача, Бог му представи неговата съпруга и помощник, Ева. Бракът беше първоначално предназначен да бъде основан върху завета за господството, а не върху взаимното привличане на мъжете и жените, и не дори върху необходимостта на човешките същества да се възпроизвеждат. Бракът е предназначен да бъде подчинен на завета за господството. Бракът намира своя смисъл в завета за господството. Това е характерната черта на човешките сексуални двойки, в сравнение с животинските двойки.

Бракът има многобройни подчинени цели: законното увеличение на рода, взаимната утеха, личното развитие на неговите членове, осигуряването на обществена стабилност, функциите на социалните грижи (включително образованието), сексуалното удовлетворяване и натрупването на капитал. Въпреки това, описанието в Битие ни дава централния фокус на брака: разделението на труда. Ева беше дадена като “помощник, пригоден” за Адам, тоест помощник, специално пригоден да допълва неговите умения. Бог предназначи Ева да съответствува на нуждите на Адам в неговите задачи за господството. Това означава, че Бог прие, че хармонията на човешките интереси е съвместима с, и неизбежна от, йерархията на създадения ред. Бог е върховен над всички неща; човекът е под Бога и върховен над своята съпруга (и деца); семейството на човека е върховно над създанието. Преди Падението на човека тази йерархия по никакъв начин не противоречеше на върховната хармония на интересите в създанието. Самото естество на Адам като създание изискваше присъствието на подчинен помощник; без нея неговите задачи, и следователно самото му естество, не можеха да бъдат реализирани. Както Павел казва: “Защото мъжът не е от жената, а жената е от мъжа; понеже, мъжът не бе създаден за жената, а жената за мъжа” (1 Кор. 11:8-9). Но в това има както йерархия, така и единство: “Обаче, нито жената е без мъжа, нито мъжът без жената, в Господа, защото, както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената; а всичко е от Бога” (1 Кор. 11:11-12). Павел заявява една взаимозависимост биологично и особено в разделението на труда. Забележително е, че коментарът на Павел се намира в контекста на неговото разглеждане на разделението на труда вътре в църквата (1 Кор. 11-12).

Йерархията на властта в създанието не може да бъде избягната. Не може да съществува нещо подобно на пълно равенство. Идеологията на равенството неизбежно не е нищо повече от заместване на съществуващата форма на неравенство с друга форма на неравенство. Да разгледаме примамката на равенството, дадена на Ева от змията. “Ще бъдете като богове, да познавате [определяте] доброто и злото” (Бит. 3:5). Но това не беше каквото змията вярва. Като им обеща равенство с Бога, змията искаше от тях да й се поклонят като превъзхождаща Бога. В края на краищата, чие слово наистина притежава власт? Не е ли това на змията? Трябваше да се разбунтуват против изричната заповед на върховния Бог, уверени, че ще бъдат защитени от смъртта чрез върховното слово на змията. Тогава щяха да станат етично подчинени на Сатана.

Поучително е да разгледаме отговора на Адам и Ева на Божиите въпроси. Бог дойде първо при Адам, когото беше поставил като глава над жената. Адам незабавно обвини своята съпруга. Той й беше прехвърлил властта да решава дали да яде от забранения плод. Беше му заповядано да упражнява власт над нея и заедно с нея над създанието. Очевидно, неговият грях беше, че е обърнал реда на назначената от Бога йерархия, в името на постигане на равенство с Бога. След това Бог се обърна към жената. Защо е направила такова нещо? Тя незабавно обвини змията. Тя, която трябваше да бъде съслужител със своя съпруг над цялото създание, вместо това се беше поклонила на една част от създанието. Беше приела като върховно словото на едно създание – при това едно бунтовно създание. Беше обърнала йерархията. Беше се поклонила на змията и след това си беше присвоила власт над съпруга си. И когато бяха хванати в бунта си, тя и Адам обвиниха средата за своето състояние: Адам обвини жената, която Бог му беше дал; Ева обвини змията. Божията среда, твърдяха те, по някакъв начин е виновна за тяхното състояние. Макар че Той я беше обявил за съвършена, тя някакси им беше довела това бедствие.[1] В стремежа си към равенство те само установиха обърната пирамида на властта; стремейки се да станат богове, те решиха, че могат безопасно да изпитват словото на Създателя.

Общество, което се стреми към равенството като цел, задължително ще унищожи хармонията на интересите, защото тази хармония на интересите е създадена в рамката на йерархията. Жените са предназначени да бъдат функционално подчинени на мъжете в брака. Това по никакъв начин не означава, че жените са етично малоценни пред мъжете в брака. Грешката на егалитарния хуманизъм е, че слага знак за равенство между функционалното подчинение и етичната малоценност. Там, където има йерархия на благосъстояние, власт или познание, ще се намери някой хуманист, който ще призовава за пълната реконструкция на обществото и създаването на неопределен обществен егалитаризъм. Приема се, че хармонията на интересите сред мъжете и жените може да действува само където са премахнати всички белези на неравенство. Библията говори обратното. Хармонията на интересите в човешкото общество, и дори в цялото създание, може да се постигне само в теоцентрична и йерархична рамка.

Разделението на труда

Бог изисква разделението на труда за ефективно разширяване на завета за господството от човека. Първата човешка двойка дава първообраз на системата на разделението на труда. Първо, и двамата бяха напълно хора. Като носители на Божия образ те имаха сходни цели и интереси, сходни таланти и отговорности. Това общо човешко естество правеше сътрудничеството възможно. Второ, те бяха същностно различни. Тези разлики са по предназначение напълно производителни. Всеки имаше различен поглед върху света, тъй като всеки биологично беше отделно създание, с различни задачи за изпълнение в йерархията на отговорността. Ева беше предназначена да бъде пригодена за Адам, биологично, а също и в нейните задачи. “Биологичната пригоденост” беше далеч по-малко важна от “помощта, пригодена за него,” която тя щеше да осигурява, и далеч по-малко важна от “биологичната пригоденост” на женските към мъжките при другите видове. Ева беше като липсващото парче в една космическа мозайка, последното парче, което донесе възможността за хармония и усещането за цялостност в създанието. (Предпоследното парче беше наименоването на животните от Адам.) Нейните същностни различия допълваха неговите дарби; заедно те можеха по-ефективно да разширяват завета за господството. Това, което липсваше на него, беше осигурено от нея, и обратното.

Разделението на труда почива върху два основни факта в природата. Първо, същностните разлики между човешките същества. Те имат различни желания, различни умения и различни роли в космическия план. Второ, разликите в географията. Различните области имат различни суровини, различни климатични особености и различни проблеми за онези, които ще извличат благосъстояние от средата. Затова Адам и Ева бяха предназначени да бъдат различни. Клонирането – безкрайното възпроизводство на еднакви членове от един вид чрез генетично манипулиране – е абсолютно враждебно на принципа на определеното от Бога разделение на труда. То ограничава разнообразието на индивидите в границите на създадените ограничения, поставени върху всеки “вид.” Всеки човек трябва да допринесе своите единствени по рода си усилия в историческия процес на господството. Многообразието на умения и приноси трябва да се прилага чрез конкуренция и сътрудничество. Следователно всеки човек е “помощник, пригоден” за другите, като се има предвид хармонията на интересите; първообразът на този определен от Бога процес на пригоденост е създаването на Ева.

Всеки човек има конкретни лични задължения пред Бога и обществото. Идва денят на съда (Окр. 20). Въпреки това, всички хора трябва да си сътрудничат. Те имат колективни отговорности в различните обществени организации именно поради цялостния характер на Божието първоначално намерение. Това намерение пригоди Ева за Адам, но то предхождаше нейното създаване във времето. Човешките същества са конкретно създадени да си сътрудничат в завета за господството (Бит. 1:26). Това намерение не е продукт от планиране от човешките същества, нито от случайно еволюираща вселена.

Свободен пазар или колективистичен монопол

Трябва да се разбере, че библейското учение за хармонията на интересите не е същото както използваното в миналото от хуманистите в тяхната защита на свободния пазар. Всъщност, съвременните защитници на пазара не използват такъв аргумент, макар социалистите и марксистите понякога да им приписват такъв аргумент. Няколко икономисти през деветнадесети век, най-забележително памфлетистът Фридрих Бастиат, са твърдели подобно нещо, но те не са били много.[2] Всъщност, готовността на икономистите на свободния пазар да признаят същностна дисхармония на интересите е това, което ги води да прославят ползите от свободния пазар като координираща система. Вилхелм Рьопке отговаря на интелектуалните атаки срещу икономистите на свободния пазар от онези, които искат да отхвърлят пазарната конкуренция. Пазарните икономисти в традицията на либерализма от деветнадесети век не са наивни относно дисхармонията на интересите, твърди Рьопке. “Такива атаки удобно пренебрегват факта, че именно либералната икономическа философия е тази, която признава латентната дисхармония между потребителя и производителя и вижда в конкуренцията средството за заглушаване на тази дисхармония и с това за опазване на интересите на потребителите. Удивително, враговете на конкуренцията отговарят на този аргумент, като казват, че либерализмът, в крайна сметка, е този, който е създал учението за хармонията на икономическите интереси. Така откриваме истинските защитници на дисхармонията, заели се с шумна радост със задачата да пречат на онези, които се стремят да потушат злото, като ги осмиват като наивни привърженици на износените учения за ‘хармонията.’ Но нашата икономическа система може да остане жизнеспособна само ако тази дисхармония бива облекчена чрез ефективна и непрекъсната конкуренция.”[3]

Рьопке се занимава с проблемите на обществото, а не само с тясната сфера на икономиката. Той е убеден, че е наивно и заблудително да се основава защитата на пазара върху хипотетичната способност на пазара да се очисти от всякаква измама, монопол и насилие. Той не вярва, че пазарната икономика е, по неговите собствени думи, “един самозависим космос” или един “истински естествен ред.”[4] Производителите искат най-високата възможна цена за своите стоки или услуги, докато купувачите искат най-ниските цени. Без посредническото влияние на конкурентния свободен пазар съществува дисхармония на интересите, заключава той. Пазете се от търсещите монополистична власт. Но той знае, че най-лесният начин да се постигне монопол е да се спечели съдействието на държавната власт. Това, което той описва като враг на хармонията на интересите, враг на произведената от пазара, произведената чрез конкуренция хармония на интересите, е именно системата на държавната намеса, която е била съставена от онези, които осмиват пазарната форма на конкуренция, които осмиват идеята за произведената чрез конкуренция хармония на интересите. Те казват, че искат да произведат истинска хармония чрез държавна намеса в икономиката. Какво всъщност произвежда тази интервенция в реалния свят? Двадесети век е пряк свидетел на такава интервенция. “Една икономическа система, в която всяка група се окопава все по-дълбоко в монополистична крепост, злоупотребявайки с властта на държавата за собствените си цели, в която цените и заплатите губят своята мобилност освен във възходяща посока, в която никой вече не иска да се придържа към надеждните правила на пазара, и където в последствие никой вече не знае дали утре някоя нова прищявка на законодателите няма да разстрои всички изчисления, икономическа система, в която всеки иска да живее изключително за сметка на обществото и в която държавният бюджет в крайна сметка поглъща половината от националния доход: такава система е не само обречена да стане непечеливша и с това обречена да задълбочи трескавата борба за намалената обща печалба, но нещо повече, тя в крайна сметка ще стигне до пълен провал. Това обикновено се нарича криза на капитализма и се използва като повод за нови и революционни намеси, които довършват срива и разпадането и в края на краищата ни довеждат до неумолимия избор или да се върнем към една разумна и етична пазарна система, или да се впуснем в авантюрата на колективизма.”[5]

Какво ще стане, ако направим погрешен избор? Дали ще постигнем успех в намаляването на на дисхармонията на интересите при колективизма? Ще намерим ли най-после нашата хармония на интересите? “Точно обратното, там те са в конфликт дори по-ожесточено от преди, усърдно възпиран за известно време от властта на държавата, вътре в която кипи борбата за влияние чрез подкупи, интриги и екзекуции. Очевидно е, че един етичен въпрос не може да бъде решен механично чрез промяна в организацията, и ако обществото, държавата, законодателството, съдилищата и политиката досега не са успели да направят една конкурентна система да заработи, защо да вярваме, че ще могат да се справят с безкрайно по-трудната задача на колективистичната система?”[6]

Ще намерим ли хармонизация на интересите при колективизма? Ф. А. Хайек дава някои отговори в “Защо най-лошите се оказват на върха” (“Why the Worst Get on Top”), глава от неговата книга Пътят към крепостничеството (Road to Serfdom, 1944). Един отговор е, че ще има по-малко възможности за хармонизиране на човешките интереси, именно защото контролът върху оскъдните икономически ресурси, достъпни за членовете на обществото, трябва да бъде поставен на самия връх на йерархията. Царува принципът на най-малкия общ делител, тъй като е невъзможно за една политическа организация да събере плановете и надеждите на голям брой хора, особено хора, чиито образования им дават много разнообразни вкусове, планове и цели.[7] Партията трябва да се позовава на първобитните инстинкти на масите, особено негативните инстинкти, като желание за отмъщение срещу едно мразено малцинство.[8] “Веднъж като признаете, че индивидът е просто средство за обслужване на някаква по-висша общност, наречена общество или народ, задължително следват повечето от онези характеристики на тоталитарните режими, които ни ужасяват. От колективистична гледна точка нетърпимостта и бруталното подтискане на несъгласието, пълното пренебрежение към живота и щастието на индивида, са съществено важни и неизбежни последствия от една основна презумпция, и колективистът може да признае това и в същото време да твърди, че неговата система превъзхожда онази, в която на ‘себичните’ интереси на индивида е позволено да възпрепятствуват пълното реализиране на целите, преследвани от обществото.”[9]

Какъв тип хора живеят добре при такъв режим? Не и човекът, който е добре пригоден към производство на конкурентния свободен пазар. Или определено не и със същия резултат от неговите действия, дори ако един и същи човек може да работи добре и при двете системи. Възпиращата ръка на пазарната конкуренция – открит достъп за неговите конкуренти за задоволяване на нуждите на потребителите – сега е строго политическа по своята същност. А при централизиран режим това не е много силно възпиране. “За да бъде полезен помощник при управлението на една тоталитарна държава, не е достатъчно човек да бъде подготвен да приема лъжливи оправдания на зли дела; самият той трябва да е готов активно да наруши всяко морално правило, което знае, ако това изглежда необходимо за постигане на поставената пред него цел. Тъй като върховният ръководител е този, който единствен определя целите, неговите инструменти не трябва да имат свои собствени морални убеждения. Те трябва преди всичко да бъдат безрезервно посветени на личността на ръководителя; но веднага след това най-важно нещо е те да бъдат напълно безпринципни и буквално готови на всичко. Те трябва да нямат свои собствени идеали, които да искат да реализират; никакви идеи относно добро и лошо, които биха могли да възпрепятствуват намеренията на ръководителя.”[10] Стремежът към власт упражнява въздействие върху тях.

Колкото по-могъща е държавата, толкова по-концентриран е контролът на държавните администратори върху наличните икономически ресурси, толкова са повече възможностите за икономически контрол чрез монополистично икономическо манипулиране, толкова са по-безмилостни са онези, които задоволяват своя стремеж към власт. Колкото по-големи са залозите, толкова по-вероятно е най-малко моралните, най-безскрупулни хора да си пробият път до върха. Защо тогава да очакваме да видим процъфтяването на хармонията на интересите в едно социалистическо общество, в което централната власт е изключително засилена от факта, че управлението на оскъдните икономически ресурси е монополизирано чрез обществена собственост върху средствата за производство? Защо трябва да очакваме да видим миротворците да успеят да постигнат превъзходство в един политически ред, при който стремежът към тотална власт е очевиден стимул за влизане в политическия процес?

Заключение

Хармонията на интересите безспорно е библейски стандарт. Това е онзи обществен стандарт, който съществуваше в Едем, съществува сега за институционалната църква (1 Кор. 12:12-17), съществува в небето и ще съществува в Новото небе и Новата земя (Ис. 65:17-25). Навлизането на греха в света разстрои този свят, но Бог е осигурил институции, които възпират тази дисхармония. Свободният пазар е една от тези институционални уредби, които насърчават сътрудничеството, дори сред хората, които не се съгласяват един с друг върху първите принципи. Класовата борба, която е идеологическата основа на марксизма и на съвременното профсъюзно движение, е чужда за библейските стандарти за морал. Всички неща са примирени в Христос (Яков 2:1-9; Кол. 1:20; Еф. 2:11-16), включително и предполагаемо вечната борба между класите. Уводните думи на Комунистическия Манифест (1848) на Маркс са познати на повечето студенти по история на социализма: “Историята на всички досега съществуващи общества е история на класовата борба.”[11] Маркс никога не е успял да определи точно какво е класа. Той не е завършил третия том на Капитала, последните три параграфа от който са посветени на разглеждането на тази съществено важна тема, “Какво представлява класата?”[12] Но дори ако той беше успял да дефинира точно “класа” в контекста на своя труд, той не би бил прав. Историята на всички общества не е класова борба, а етична борба срещу един върховен Бог и изработването на спасението и проклятието на хората във времето. Историята на човечеството е история на разширяването на завета на господството. Историята е теоцентрична, а не хуманистична. Кървавата война на човека против човека започна с Каин и Авел; произходът на тази война е етичният бунт на човека против Бога. Както Яков казва: “Откъде произлизат боеве и откъде крамоли между вас? Не от там ли, от вашите страсти, които воюват в частите ви?” (Яков 4:1).

Изкуплението в крайна сметка ще възтържествува над непокорството и хармонията на интересите ще бъде възстановена. Задачата на човека е да разширява Божието царство на земята и да започне да намалява последствията от основаната на греха дисхармония на интересите. Именно това разширяване на Божието царство е което служи като предплата (залог) на това бъдещо и окончателно възстановяване на хармонията на интересите. Дотогава всичко, което можем да се надяваме да постигнем, е да минимизираме дисхармонията на интересите чрез разширяване на управлението на библейския закон, който ни дава обществената рамка на хармонията на интересите.[13]

Свободният пазар, в областта на икономиката, е най-важната институционална уредба, която следва от прилагането на библейския закон в обществото. Ето защо трябва да твърдим, че икономиката на свободния пазар е библейската икономика, и че всички форми на социализъм или колективизъм са продукт от антибиблейска икономика. Ето защо редът на свободния пазар е важно институционално средство за намаляване на дисхармонията на интересите, като бъдат насърчавани хората доброволно да съчетават своите индивидуални планове чрез частна собственост, свободно плаващи цени и оценки на печалбите и загубите.