Заветът на господството
Съдържание
Общо
въведение

Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д

Библиография

   

Заветът на господството
  Home    от Гари Норт  

 

Приложение Г

ОСНОВНИТЕ СЛЕДСТВИЯ ОТ ШЕСТДНЕВНОТО СЪТВОРЕНИЕ

Въведение

На християнските църкви рядко им липсва въпрос, който да служи като средство за вътрешно разцепление и конфликти: начина на кръщението, възрастта, на която може да се вземе първото причастие, формата на управление, ролята на институционалната църква в нецърковните области. Изненадващо е – и обратно на впечатлението, създавано от популярните учебници – конфликтът между еволюцията и сътворението не е бил една от тези основни и непрестанни причини за спорове сред голямото мнозинство от християнските църкви. Преди 1800 идеята за биологичната еволюция не е била разглеждана; малко светски философи – например, Имануел Кант – говорят за някаква космическа еволюция, но като цяло християните са били неосведомени, или не са били впечатлени от такова мислене. Но след 1900, извън няколко така наречени фундаменталистки групи, въпросът за времето и начина на Божието сътворение вече не е бил смятан за интелектуално или църковно приличен, като тема от основополагаща важност. От хората се е очаквало да “се съгласят да не се съгласяват” като християни; подробностите относно сътворението са официално прехвърлени в областта на адиафора, тоест неща, които нямат значение за спасението или за църковния живот. “Теистичната еволюция,” или “теорията за празнината,” или “прогресивното сътворение,” или “хипотезата за литературната рамка” служат като популярни алтернативи на шестдневното сътворение в онези кръгове, които все още се занимават с въпроса за библейската непогрешимост. Всички други с готовност са възприели цялостния дарвинизъм.

От началото на века сме свидетели на едно странно явление вътре в евангелските църкви. Пастори биват уволнявани от своите църкви или от своите началници за злоупотреба с пари, за промяна във възгледите относно начина на водно кръщение, за смекчаване на възгледите относно съботата или за нарушаване на независимостта на ръководителя на църковния хор. Но в повечето църкви днес ще е немислимо да има обвинение в ерес срещу пастор, който се придържа към някаква разновидност на теистична еволюция. Като средство за институционален сблъсък хорът е далеч по-могъщ въпрос от учението за сътворението. Токова могъщи са силите на релгиозния синкретизъм, философския прагматизъм и академичната репутация вътре в църквите, че тази жизненоважна основа на вярата остава на практика второстепенна – или дори по-ниско от второстепенна.

Ако пасторите, вкопчили се отчаяно в своите високи академични степени от удостоверени колежи, са изоставили защитата на вярата, защо редовият църковен член да смята, че има някакво право да призовава църквите към покаяние? Как може един редови член да критикува официалното мнение на удостоверената ученост и ръкоположената почтеност? Основно това е въпросът на Мойсей към Бога в Изход 4:10. Божият отговор беше прям: “Кой е направил човешките уста? Или кой прави човек да е ням или глух, да има зрение или да е сляп? Не Аз ли Господ?” (Изх. 4:11). Бог е източникът на всички верни теории и всички верни препратки, а не факултетът по геология на Харвардския университет. Откровението на Бога за Него самия в Библията е стандартът за точност, а не последното откритие (което след пет години ще бъде опровергано от някой друг) на въображаемо неутралната наука. Ако интелигентните, посветени и задължително самоуки редови членове не използват услугите на различните организации за креационистки изследвания в своите усилия да призоват християните обратно към изричното откровение на Библията и историческата вяра на ортодоксалните църкви, тогава една много важна битка ще бъде загубена. Състоянието на църквите днес е нашето поражение; здравото учение изисква реконструкция; помощта от пасторите в тази борба ще е обре дошла, но както изглежда днес, редовите членове неизбежно ще трябва да бъдат стратези и генерали.

Защо да се занимаваме именно с това? Защо сътворението трябва да е зовът на тръбата? Първо, защото това е единственият въпрос, който се е установил в умовете на много ортодоксални християни като необходима и законна област на сблъсък между отстъпническата наука и християнството. Хората, които иначе не са уверен в предизвикването на светското мислене в областта на психологията, политиката, икономиката или други академични дисциплини, въпреки това разбират лъжливото естество на претенциите за научна неутралност относно еволюцията. В резултат научното разделение на труда е по-голямо в областта на биологията и геологията, отколкото в кои да е други християнски дейности. Все повече хора се включват в тази битка. Следователно, от тактическа гледна точка тя е едно добро място за заемане на позиция. По-важна от тактиката, обаче, е важността на учението за сътворението за християнската вяра. Лангдън Гилки, неоортодоксален теолог, който не вярва в словесното, цалостно откровение на Библията, въпреки това вижда проблема по-ясно от повечето предполагаемо евангелски теолози. Неговата книга, Създател на небето и земята (Langdon Gilkey, Maker of Heaven and Earth) заявява открито:

Разбира се, напълно естествено е християнското посвещение и християнското мислене да се занимават предимно с Божията изкупителна дейност в Исус Христос, защото от това най-пряко зависи нашето познание за Бога като любящ Баща, и следователно нашата надежда за спасение. Въпреки това, важността на Божията изкупителна дейност за нашия живот и мислене не трябва да заслепява християните за божественото дело на сътворението, което, макар да не е толкова близо до нашите сърца, е също толкова значимо за нашето съществуване и също толкова важно, ако искаме да мислим правилно за Бога. Чрез изкупителните дела на Бога ние знаем, че Той е превъзходно праведен и превъзходно любящ. Но когато попитаме кой е превъзходно праведен и превъзходно любящ, отговорът идва на основата на първоначалното действие на Бога, сътворението: Създателят на небето и земята, Господарят, е Този, Който ни съди и ни изкупва. Трансцендентното естество на Бога, това, което Му дава божественост и толкова върховно значение за нашия живот, се изявява най-пряко пред нас чрез Неговата съзидателна дейност като трансцендентен източник на всяко битие и всяко съществуване. Без това трансцендентно качество на “божеството,” Божият съд и Божията любов ще бъдат напълно без значение за нас, и изкуплението, обещано от тях, ще бъде невъзможно за Бога. Следователно, идеята за сътворението дава най-основополагащото, ако не и най-отличителното, определение за Бога в християнската вяра. Сред всички действия на Бога сътворението е това действие или качество, което го отделя като “Бог” (pp. 83-84).

Учението за Триединството – вечният, неограничен, напълно откриващ Себе Си и общуващ свят Бог, Който е три личности – е началната точка на християнската теология. Но от гледна точка на Неговите взаимоотношения с хората, учението за сътворението е абсолютно основнополагащо. Фактът, че Гилки, който не е ортодоксален, може да види това, а евангелистите не могат, свидетелствува за бедствените последствия от синкретизма. Християнството и антитеизмът не могат да бъдат успешно съчетани, без това да унищожи християнството.

Определение за сътворението

Библията свидетелствува за факта, че един личностен Бог е създал всичко – материята и енергията, структурата и движението – от нищо: creatio ex nihilo. Началните думи на Библията се занимават с въпроса за произхода: “В началото Бог създаде небето и земята” (Бит. 1:1). Бог многократно ни повтаря този факт: “Да, преди да е имало ден, Аз съм; и няма кой да избавя от ръката Ми; Аз действувам, и кой ще Ми попречи?” (Ис. 43:13). В Новия Завет четем относно Бог Син: “Понеже чрез Него беше създадено всичко на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него беше създадено; и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява” (Кол. 1:16-17). В Писанието нма по-изчерпателно твърдение относно сътворението. Нашият Спасител Христос е отъждествен с Бога Създател; ако не беше Създател, Той не би бил Спасител. Ние щяхме да сме мъртви в своите грехове (Еф. 2:5). Евангелието от Йоан, най-евангелизаторското от всички евангелия (Йоан 20:30-31), започва с твърдението, че Христос, Божието Слово, е Създателят: “Всичко чрез Него стана; и без Него не е станало нищо от това, което е станало” (1:3). Бог е преди всичко: “Преди да се родят планините, и да си дал съществуване на земята и вселената, от века и до века Ти си Бог” (Пс. 90:2). Следователно Той е върховен над всичко: “Обръщаш човека на пръст, и казваш: Върнете се, човешки деца” (Пс. 90:3).

Никакво познание за Бога като Създател не може достатъчно да проникне в умовете на бунтовните хора, за да ги доведе до покаяние, ако не е Божието благодатно откровение за Него самия в Библията, чрез Святия Дух. Хората съзнателно подтискат познанието, което имат за Бога като Създател (Рим. 1:18-23). Спасителното познание за Бога идва само чрез Неговото специално откровение и специалната благодат към Неговите хора. Затова хората са длъжни да вярват, че Бог е Създателят, но не създател, измислен от бунтовното човешко въображение, а Създател, какъвто е открит в Библията. Не е достатъчно просто някакво сътворение; ние не можем да си избираме учение за сътворението както избираме салатата в ресторанта. Думите в Битие 1 ни осведомяват за факта, че Бог създаде всичко за шест дни. Това се повтаря в Декалога (Десетте Заповеди): “. . . в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко, което има в тях, а на седмия ден си почина . . .” (Изх. 20:11). Сътворението беше от нищо, плод на върховното слово на Бога: “Чрез словото на Господа станаха небесата, и чрез дишането на устата Му цялото им множество . . . Защото той каза, и стана; Той заповяда, и затвърди се” (Пс. 33:6, 9). Затова апостол Павел пише: “Защото всичко е от Него, за Него и чрез Него. Нему да бъде слава завинаги. Амин” (Рим. 11:36).

Съвременните преводачи на Библията понякога се опитват да съживят теологията на древния езически свят, тъй като подобна теология е в основата на целия съвременен отстъпнически рационализъм. Те превеждат Битие 1:1-2 така: “Когато Бог започна да създава небето и земята – а земята беше пуста и неустроена, и тъмнина имаше по лицето на земята. . . .”[1] Този език, макар да е граматично възможен, е теологично извратен. Преводът е ръководен от презумпциите на падналия човек, а не от ясното учение на Библията. Именно Библията, а не презумпциите на бунтовните хора, трябва да тълкува словесното откровение на Бога (2 Тим. 3:16; 2 Пет. 1:20). Съвременните преводачи твърде често вярват в съвместното съществуване на материалната (или енергетична) вселена и Бога. Тази предпоставка на древните космологии, съвременните “първобитни” космологии, съвременната философия (Аристотел, Физика, VІІІ) и съвременния еволюционизъм е погрешна. Когато този езически бог започва да оформя вечно съществуващото “вещество” на вселената, той открива, че няма власт над него, защото не го е създал той. Той, както “веществото” около него, е управляван от независимите закони на вероятността и случайността. “Множество от късметчета, Боже! Ела и изтегли печелившия билет!”

Това противоречи на Бога на Библията. Езическият бог е в най-добрия случай “доктор” Бог, докато ние, хората, сме само “господин.” Но книгата Евреи свидетелствува за напълно различен Бог: “В началото Ти, Господи, си основал земята, и дело на Твоите ръце е небето; те ще изчезнат, а Ти пребъдваш; да, те всички ще овехтеят като дреха, и като одежда ще ги свиеш, и те ще бъдат изменени; но ти си същият, и Твоите години няма да се свършат” (Евр. 1:10-12). Бог обитава вечността (Ис. 57:15); Той създава ново небе и нова земя (Ис. 65:17-18; 2 Пет. 3:9-13; Откр. 21:1). Създателят е Спасител: “Повдигнете очите си на небето, и погледнете на земята долу, защото небето ще изчезне като дим, и земята ще овехтее като дреха, и ония, които живеят на нея, подобно ще измрат; но Моето спасение ще трае до века, и правдата Ми няма да се отмени” (Ис. 51:6). Този, който се осмелява да променя учението за сътворението, извършва предателство спрямо откровението на Създателя относно Неговите дела. Ако на последното откритие на науката – основана върху най-старата антитеистична философия за сътворението – се позволи да отрича изричното откровение на Бога относно една част от Неговите взаимоотношения с Неговото създание, няма логична причина да се свиваме от ужас, когато науката отрича учението за спасението. Без учението за сътворението не може да има учение за спасението – поне не истинско учение за спасението.

Бог е вечен и непроменим (Мал. 3:6). Неговите думи няма да преминат (Мат. 24:35); Неговата воля е непроменима (Евр. 6:17). “С мъдрост Господ основа земята, с разум утвърди небето” (Пр. 3:19). Божията мъдрост е оснолала света; мъдростта на падналия свят не може да приеме това. Божията мъдрост е глупост за света (1 Кор. 1:20) и Бог предупреждава Своите хора да не се мамят по суетата на отстъпническите философии (Кол. 2:4-9). Бог е отправната точка, непроменимата мярка за всяка истина. Затова Библията отхвърля езическата идея за сътворение чрез самозараждащ се процес и твърди декретно сътворение чрез Божието слово. Сътворението е било преломно събитие – единственото преломно събитие преди въплъщението на Христос. Процесната теология е остатък от мисленето на Адам; като набляга на единството между човешката истина и Божията истина, тя прави Божията истина относителна. Променящите се възгледи на учените заместват Божието откровение. Времето, не Бог, става рамка на сътворението; случайността, не Божието вечно слово, става съзидателната сила в историята. Еволюцията, най-последователната и най-опасна форма на процесната теология, не може да стане съвместима с категориите на християнската вяра.

Провидението

Определението за създание отива отвъд идеята за първоначалното сътворение, което свършва на шестия ден. То също заявява поддържащата ръка на Бога във времето. Именно Христос, “Който, бивайки сияние на Неговата слава, и отпечатък на Неговото същество, и държейки всичко чрез Своето могъщо слово” (Евр. 1:3), поддържа земята и звездите. “Той е, който направи земята със силата Си, утвърди света с мъдростта Си, и разпростря небето с разума Си. Когато издава гласа Си, водите на небето шумят, и Той издига пари от краищата на земята; прави светкавици за дъжда, и изважда вятър от съкровищата Си” (Ер. 51:15-16). Псалм 104 е подробно представяне на Божието съзидателно, поддържащо провидение в историята. Това се отнасе и за духовните, и за материалните неща: “Не бой се, защото Аз съм с теб; не се ужасявай, защото Аз съм твой Бог; ще те укрепя, да, ще ти помогна. Да, ще те подпра с праведната Си десница” (Ис. 41:10; сравни 42:5-6). Учението за провидението разкрива абсолютната власт на Бога.

Разграничението Създател-създание

Дали Бог е напълно отделен от света, както твърдят деистите през осемнадесети век? Или дали Бог напълно се отъждествява със света, както твърдят пантеистите? Откакто имаме писмени сведения, хората отговарят по един от двата начина. Понякога, както в случая на философа Платон и на неоортодоксалния теолог Барт, светските мислители приемат едновременно и двата възгледа.[2] “Мисълта, мислеща сама себе си” на Аристотел, богът часовникар на деизма или Формите или Идеите на Платон са напълно трансцендентни, напълно отделени богове. Източният религиозен монизъм и Западният пантеизъм са примери за бог, който открива себе си напълно в своето създание. Първият бог няма никаква допирна точка с живота и промяната; вторият бог не може да бъде разграничен от живота и промяната. Следователно нито един от двамата не е истински личностен.

Библията заявява съществуването на личностен Създател, Който е едновременно трансцендентен и иманентен. Това не се твърди на основата на съвременния философски дуализъм, както е при неоортодоксията, а на основата на словесното и следователно разбираемо откровение на личностния Бог за Него самия към създанията, направени по Неговия образ. Бог не трябва да бъде отъждествяван със Своето създание, но създанието свидетелствува за Неговото съществуване. Няма някакво единно битие, което по някакъв начин да свързва Бога и създанието – някакво свръхнещо, в което Бог и създанието участвуват. Няма единство на битието между дявола и Бога, като Бог притежава повече битие от всеки друг, а дяволът се движи към небитие. Богът на Библията е личностен и върховен, за разлика от светския трансцендентен Бог (който е твърде различен и твърде далечен, за да го е грижа за света) или светския иманентен Бог (който е твърде подобен и твърде присъствуващ в света, за да може да влияе върху него). Псалм 90:1-2 ни казва, че Бог е нашето обиталище (иманентност) и все пак Той съществува от преди основаването на света (трансцендентност). Следователно вселената е личностна; противно на всички форми на езичество, в основата един личностен Бог управлява Своето създание. Християнството заявява космически персонализъм.

1. Трансцендентност. “Защото Ти, Господи, си високо над цялата земя, превъзвишен си над всички богове” (Пс. 97:9; сравни 135:5; Ис. 46:9). Псалмите са изпълнени с езика на трансцендентността. “Господ е велик в Сион, и високо е издигнат над всичките племена” (Пс. 99:2). “Възнеси се, Боже, над небесата; славата Ти нека бъде по цялата земя” (Пс. 108:5). Макар да няма нужда да приемаме заключенията на така наречената висша критика на Библията, тоест, много автори на отделните книги в Библията, няма съмнение, че Исая 40-66 наистина набляга на идеята за трансцендентността на Бога далеч повече от Исая 1-39. Може би най-важните стихове в Библията, занимаващи се с Божията трансцендентност, са Исая 55:8-9: “Защото Моите помисли не са вашите помисли. Нито вашите пътища не са вашите пътища, казва Господ. Понеже, както небето е по-високо от земята, така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища, и Моите помисли от вашите помисли.” Но Божията трансцендентност не е безличностна; Той е високо, но Той се грижи за Своите хора: “Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Святи: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да съживявам духа на смирените, и да съживявам сърцето на съкрушилите се” (Ис. 57:15). Същата тази връзка между Божията трансцендентност и милост се намира в Еремия 32:17-18. Но най-цялостното изявление на Божията абсолютна трансцендентност е представено в Йов, глави 38-41. Никое създадено същество не може да предизвиква съзидателната ръка на Бога. Именно нежеланието на дявола да зачита това ограничение довежда до неговото падение (Ис. 14:12-15), както е и в случая с Адам и Ева.

Следователно е недостатъчно да се твърди просто разделение между Бога и създанието. Както Корнилиъс Ван Тил пише: “Трансцендентният възглед на теизма не е ясно заявен, ако просто се казва, че Бог е независим от света. Според общоприетата употреба на тази дума, това не изключва възможността светът също да бъде независим от Бога. А теистът се интересува от тази зависимост на света от Бога също толкова, колкото и от независимостта на Бога от света. Всъщност, Бог няма да бъде истински независим от света, ако светът не е зависим от Бога. Никой не е абсолютно независим, ако той не е той единственият, който е независим.”[3] Учението за сътворението възпира появата на деистичен възглед за трансцендентността, защото библейското описание на сътворението учи също учение за провидението. Бог поддържа света. Само на основата на Неговата вечна воля светът има съществуване или смисъл.

2. Иманентност. Трансцендентността на Бога Създател предполага Неговата иманентност. “Но Бог наистина ли ще обитава на земята? Ето, небето и небето на небесата не са достатъчни да Те поберат; колко по-малко тоя дом, който построих!” (3 Царе 8:27). Бог е всеприсъствуващ; Той не може да бъде побран само в небето. Той обитава цялото Свое създание и далеч в безкрайността. Псалм 139:7-8 е основният стих: “Къде да отида от Твоя Дух? И от присъствието Ти къде да побягна? Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в ада, и там си Ти.” Бог пита Еремия: “Аз само отблизо ли съм Бог . . . а не Бог и отдалеч? Може ли някой да се скрие в тайни места, та Аз да не го видя? – казва Господ” (Ер. 23:23-24). Отблизо и отдалеч, Бог присъствува. “Защото кой народ е толкова велик, че да има Бог така близо до себе си, колкото е Йеова нашият всеки път, когато Го призоваваме?” (Вт. 4:7). Божиите думи са много ясни в това отношение. Както Павел прогласява пред езичниците в Атина, “Защото в Него живеем, движим се и съществуваме. . . .” (Деян. 17:28V- нашите физически тела служат като храм на Святия Дух (1 Кор. 6:19; 2 Кор. 6:16).

Човекът е направен по Божия образ (Бит. 1:26-27). Вътрешното естество на човека го призовава към покаяние и поклонение. Средата на човека също го призовава да се поклони на Създателя: “Небесата разказват Божията слава, и просторът известява делото на ръцете Му” (Пс. 19:1). Следователно, заключава Павел, всеки човек е напълно без извинение:

Понеже от създанието на света това, което е невидимо в Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че хората остават без извинение. Защото като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи. Като се представяха за мъдри, те глупееха, и славата на нетленния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четириноги и на гадини. Затова, според страстите на сърцата им, Бог ги предаде на нечистота, така че да се обезчестят телата им между сами тях – те, които замениха истинския Бог с лъжлив, и предпочетоха да се кланят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен до века. Амин (Рим. 1:20-25).

Няма бягство от откровението на Бога за Него самия; цялото създание прогласява Неговото величие. Няма достатъчно естествено откровение, за даспаси хората от унищожение, но има достатъчно естествено откровение, за да ги осъди за цялата вечност. “Действието на закона” е написан на всяко човешко сърце, “като съвестта също свидетелствува” за неговата зла природа (Рим. 2:15). Хората отчаяно се стремят да избягат от това свидетелство. Отново да цитираме Ван Тил: “Основната идея е, че ако човекът можеше да погледне нанякъде без да се сблъска с Божието откровение, тогава той не би грешил в библейския смисъл на думата. Грехът е нарушение на Божия закон. Навсякъде човекът е в Божието присъствие. По определение човекът не може да бъде никъде в Божието присъствие, ако не е навсякъде в Божието присъствие. Бог е един; законът е един. Ако човекът можеше да натисне един бутон на радиото на своя живот и да не чува Божия глас, тогава той винаги би натискал именно този бутон и никой друг. Но човекът не може да натисне дори бутона на своето съзнание без да чуе Божиите изисквания.”[4]

Накратко, “От психологическа гледна точка няма атеистични хора; от епистемологична [познавателна] гледна точка всеки грешник е атеист.”[5] По тази причина злият богаташ искаше да му бъде позволено да се върне от ада за да предупреди своите грешни братя – не защото в него имаше някаква следа от доброта или съчувствие към изгубените, но защото ако можеше да принуди Бога да признае, че Неговото откровение към братята му не е достатъчно за да ги предупреди, тогава Бог не би имал причина да съди никой човек, включително самия богаташ. Разбира се, Бог категорично отхвърли молбата: и от мъртвите да възкръсне някой (Исус Христос), те пак няма да се убедят (Лука 16:27-31). Проблемът на хората не е в тяхната липса на откровение; проблемът е в техния съзнателен бунт срещу това откровение. Откровението на Бога разкрива достатъчно Бога.

Върховенството на Бога

Йов 38-41 е важно свидетелство за Божието върховенство. Бог, Който е създал всичко и поддържа всичко, също и управлява всичко. Нищо не става извън Божиите заповеди; Сатана трябва да иска разрешение, за да нарани Йов, и Бог поставя ограничения върху всичко, което той прави (Йов 1:12; 2:6). Разбира се, Бог знае всичко предварително: “Господ познава всичките Си дела от началото на света” (Деян. 15:18). Но в Исая 45 научаваме за обхвата на пълното управление на Бога над всички събития:

Аз създавам светлината и творя тъмнината; правя мир, творя и зло! Аз Господ съм, Който правя всичко това. Роси, небе, отгоре, и нека излеят облаците правда; нека се отвори земята, за да се роди спасение, и за да изникне същевременно правда; Аз Господ създадох това. Горко на онзи, който се препира със Създателя си! Черепка от земните черепки! Ще рече ли калта на онзи, който й дава образ: Какво правиш? Или изделието ти за тебе: Няма ръце? . . . Аз създадох земята и сътворих човека на нея; Аз, да! Моите ръце разпростряха небето, Аз дадох заповеди на цялото му множество (Ис. 45:7-9, 12).

Бог не е създател на безредие (1 Кор. 14:33), и все пак Той управлява и насочва всичко. На основата на логиката на автономния човек няма решение на тази привидна интелектуална дилема.

Образът на грънчаря и неговото изделие се повтаря многократно в Библията. “Но сега, Господи, Ти си наш Баща; ние сме глината, а Ти грънчарят ни; и всички сме дело на Твоята ръка” (Ис. 64:8). Еремия 18, спорът на Бога с Израел, е построена върху тази аналогия: “Доме Израилев, не мога ли да направя с вас както този грънчар? – казва Господ. Ето, както е глината в ръката на грънчаря, така сте и вие, доме Израилев, в Моята ръка” (Ер. 18:6). Но в Римляни 9, великата глава в Новия Завет, която се занимава с пълното предопределение на света от Бога, Павел използва аналогията с грънчаря, за да заглуши отстъпническите и незаконни заключения на онези, които твърдят, че Божието предопределение е противно на човешката отговорност. Употребата от Павел на аналогията на грънчаря няма смисъл, освен ако приемем, че таков използване на човешката логика е незаконно; той отговаря на този въпрос и само на този въпрос, със следните думи:

И тъй, към когото иска, той показва милост, и когото иска, закоравява. На това ти ще речеш: А защо още обвинява? Кой може да противостои на волята Му? Но, човече, ти кой си, че да отговаряш против Бога? Направеното ще рече ли на онзи, който го е направил: Защо си ме така направил? Или грънчарят няма власт над глината, с част от същата буца да направи съд за почит, а с друга част – съд за непочтена употреба? (ст. 18-21).

Следователно Бог е постановил ясни граници за упражняването на човешката логика. Бог е добър и Той е създал всичко добро в началото, но използва зото и бунта, за да изпълни Своя план за историята. Човекът е напълно предопределен от Създателя (Рим. 8:28-30; Еф. 1), но човекът е напълно отговорен за своите действия. Ние сме длъжни да вярваме и в двете неща. Ние сме съдовете; Бог Създателят е грънчарят. На хората се напомня, че “Скритото принадлежи на Господа нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на децата ни до века, за да изпълняваме всичките думи на този закон” .Вт. 29:29). На създанията не е позволено толкова изчерпателно познание, колкото е Божието познание, било то за външните дела или за сърцето (1 Царе 16:7). Праведното смирение изисква от всеки християнин да се подчини на Божието върховенство, признавайки Божието пълно педопределение, както и пълната отговорност на човека. Всичко, което е по-малко от това потвърждение – всякакво бърборене относно възможни области на автономия на хората да вземат решения относно кое да е нещо, включително тяхното спасение – въвежда хората в открит бунт. “Сърцето на царя е в ръката на Господа, като водни бразди; Той накъдето иска го обръща” (Пр. 21:1). “Сърцето на човека начертава пътя му, но Господ оправя стъпките му” (Пр. 16:9).[6]

Кротост и господство

Тъй като Бог владее над създанието, което съществува само поради Божията заповед, и тъй като човекът е направен по Божия образ, следователно човекът има законно, макар и подчинено, право на господство над създанието. Това е общественият мандат на човека: “И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие; и нека владее над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и завладейте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Бит. 1:26-28). Този обществен мандат бива потвърден отново с Ной и неговите синове (Бит. 9:1). Кротостта на човека пред Бога Създател е основата на наследството на човека върху земята, защото кротките ще наследят земята (Мат. 5:5). Христос, Който беше кротък (Мат. 11:29), изгони среброменителите от храма (Мат. 21:12) и нарече фарисеите деца на дявола (Йоан 8:44). Кротостта пред Бога е това, което дава на човека господство над природата:

Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти, луната и звездите, които Ти си отредил, казвам си: Какво е човек, че да го помниш? Или човешки син, че да го посещаваш? А Ти си го направил само малко по-долен от ангелите, и със слава и чест си го увенчал. Поставил си го господар над делата на ръцете Си; всичко си подчинил под краката му, всичките овце и говеда, всичките животни на полето, въздушните риби, морските птици, и всичко, което минава през морските пътища. Йеова, Господи наш, колко е превъзходно Твоето име по цялата земя! (Пс. 8:3-9).

И така, ние сме направени малко по-долни от ангелите, но не завинаги. “Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? А колко повече житейските работи?” (1 Кор. 6:3). Чрез своите действия християните, които се оттеглят от делата на този свят, признават възгледа на дявола за Божието върховенство: човекът няма законна власт, защото Бог, по Чийто образ е направен той, няма законна власт. Не трябва да е изненада, че нашествието на идеята за еволюцията в църквите идеята за кротостта пред Бога изчезва; с нея изчезва и идеята за законната власт на човека над земните дела. Почти навсякъде днес християните са в пълно отстъпление.

Отбелязахме, че Бог е трансцендентен [извън – бел. прев.], и все пак иманентен [всеприсъствуващ – бел. прев.] в Своето създание. Човекът, създаден по Божия образ, заема аналогично положение в създанието. Той е под много природни закони, но заедно с това е над природата като подчинен на Бога владетел. Неоортодоксалният теолог Гилки обръща внимание на това двойно положение на човека:

Следователно, историята придобива смисъл когато човекът не само гледа на себе си като създание в една “добра” природа, а по-важно, разграничава себе си от природата. Той трябва да осъзнае, че той единствен сред Божиите създания не е напълно под властта на природата; той трябва да осъзнае своята уникална способност за ръководство и смисъл, и следователно за съществуване, което е в известен смисъл трансцендентно за потварящия се природен ред, в който участвува. . . . Ако човекът бива смятан за напълно несвързан с природата, защото е смятан за чиста душа или ум, или ако човекът е смятан за напълно потопен в природата и така като чисто създание, тогава не може да има никакво разбиране за историята. Древнигръцкият идеализъм губи усещането за историята, защото не може да разбере стойността на естествения свят и на времето [чиста трансцендентност – Г.Н]; древногръцкият натурализъм никога не постига историческа осъзнатост, защото разбира съществуването само на основата на циклите на природния живот [чиста иманентност – Г.Н.].[7]

Средството на човека за господство над природата е законът. Бог е постановил закономерности в ума на човека (логика) и в създанието (природни закони). Той също е постановил етични и обществени закони чрез Своето открито слово. Бунтовният човек не може да признае факта, че Божието върховно слово е в основата на природните закони, човешката логика и етичния (открит) закон. Самопровъзгласеният автономен човек не може дори да обясни връзката между логиката на своя ум – особено математическата логика – и външната вселена, която възприема, макар че неговата наука настоява, че такава връзка съществува.[8] Действието на закона е в човешките сърца (Рим. 2:15). Бог установява Своя завет с хората и Неговите постановления са вечни (Ер. 33:25-26; Евр. 8:10-12; 10:15-17). Нашата вселена е подредена (Пр. 30:24-28). Тя е подредена, защото Бог е нейният Създател (Пс. 136:6-9; Пр. 8:22-31). Затова Той ни призовава към покаяние: “Затова сега Ме послушайте, деца, защото благословени са онези, които пазят Моите пътища” (Пр. 8:32). “Нека чуем края на цялото слово: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека” (Екл. 12:13).

Тази вселена е Божията вселена; Той прави с нея каквото Му е угодно. Това е главният урок от книгата Йов. Но хората трябва да придобиват власт над земните дела само чрез праведното упражняване на библейския закон (Вт. 8). Бог влиза в завет с хората на основата на Своя закон; макар хората да нарушават Неговите постановления, Той пак показва милост към мнозина, както показват глави 5-8 от посланието към Римляните. Божият завет чрез благодат е сигурен, защото човекът може да уповава в Божието слово. Божият гняв бива уталожен поради жертвата на Христос на кръста (Рим. 5:8). Следователно хората могат да завладяват земята в увереност чрез Божия закон (Бит. 9:1-7), защото “земята той даде на човешките деца” (Пс. 115:16).

Падение и възстановяване

Като наруши Божия закон, Адам донесе смърт върху човечеството (Рим. 5:12-21). Отречете това историческо събитие, и отричате учението за първоначалния грях. Отречете учението за първоначалния грях, и човекът е оставен без разбиране за своето тежко положение. Той ще смята, че неговите собствени усилия могат да му донесат вечен живот. Без осъзнаване на последствията, във времето и във вечността, от етичния бунт на човека, става невъзможно да се оцени величието на изкупителната жертва на Христос на кръста. Теологичният модернизъм, така тясно свързан с еволюционната космология, произвежда именно това състояние на неверие.[9]

Етичният бунт стана във времето и на земята. Смъртта и възкресението на Христос станаха във времето и на земята. Първите плодове от новото небе и нотава земя сега се изявяват и ще продължат да се изявяват във времето и на земята. Като покоряват сърцата си под Божия закон, хората изработват своя дар на спасението (Фил. 2:12). Божият дар на освещението, лично и обществено, се добавя към Неговия велик дар на личното оправдание. Бог дава растеж (1 Кор. 3:7). Всеки добър дар е от Бога (Яков 1:17). Пред Божиите хора е поставена възможността за възстановяване на материалния свят (Вт. 8; 28; Ис. 2; 65; 66).

Падението на човека включва лъжливи претенции за божественост от страна на човека. Човекът, следвайки дявола, стигна до заключението, че не Божието слово, а неговото собствено слово е в крайна сметка съзидателно. Той направи себе си съдия за истинността на Божието слово. Той поиска да застане като съдия между Бога и дявола, за да изпита кой казва истината. Направи своята въображаема неутралност стандарт за съд. Поиска да определя добро и зло (Бит. 3:5), защото упражняването на власт винаги изисква познание. Това е дяволският грях на гордостта (Ис. 14:12-15). Такъв път води към погибел (Ис. 14:16-23). Човекът трябва да мисли Божиите мисли след Бога, а не да се опитва да бъде автономно създание. Когато човекът се смири във всичките си пътища пред Бога, той постига победа, във времето и на земята: “Ако слушаш добре гласа на Господа твоя Бог и внимаваш да вършиш всичките Негови заповеди, които днес ти заповядвам, тогава Господ твоят Бог ще те въздигне над всичките народи на света. И всички тези благословения ще дойдат на теб и ще почиват на теб, ако слушаш гласа на Господа твоя Бог” (Вт. 28:1-2). Или, с други думи, “Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави” (Мат. 6:33). На Христос е дадена всяка власт (Мат. 28:18). Той дава власт на нас.

Време и развитие

“И тъй като е определено на хората веднъж да умрат, а след това съд, така и Христос, като беше принесен веднъж за да понесе греховете на мнозина, ще се появи втори път без грях за спасението на онези, които Го очакват” (Евр. 9:27-28). Историята има смисъл; тя определя мястото на всеки човек във вечността: “Всекиму работата ще стане явна; защото Господният ден ще я изяви, понеже тя чрез огън се открива; и самият огън ще изпита работата на всекиго каква е. Този, чиято работа, която е градил, устои, ще получи награда. А този, чиято работа изгори, ще претърпи загуба; а сам той ще се избави, но като през огън” (1 Кор. 3:13-15). Историята има начало (Бит. 1:1), и грешната земя ще има край (1 Кор. 15). Следователно, в абсолютно противоречие на древните езически философии, Библията ни учи, че времето е линейно. То също е ограничено. Едва след крайния съд товарът на времето ще бъде премахнат от този свят (Откр. 10:6). Бог е владетел над времето.

Освещението в личен смисъл е постепенен процес, след като Бог ни вмени съвършеното освещение на Христос в момента на новорождението. Павел говори да бягаме на състезанието (1 Кор. 9:24) и да воюваме доброто войнствуване (2 Тим. 4:7). Както отделният човек, който се бори с греха в своя личен живот (Еф. 6:10-18), така е и с християнските институции и народи. Земята трябва да бъде покорена под Божията слава, не само във вечността, но и във времето – не просто след крайния съд, но и преди това, когато на земята все още живеят грешници (Ис. 65:20). Историята има цел, посока и смисъл, именно защото Божията наредба управлява всички неща. Нашата вселена е личностна вселена, а не безличностна, случайна, лишена от единство вселена. Нашият свят е провиденчески свят. Както Гилки пише: “И така, такава върховна свързаност и смисъл са възможни само в свят, създаден от трансцендентен и целенасочен Бог. . . . Вярата, че съществуването има своя върховен произход в Бога, поставя всеки създаден живот в състояние на свързаност и значимост, невъзможни при никакви други условия. . . . И единствената основа за такава вяра е познанието за Създателя. Без такова познание няма основа за това състояние на свързаност и смисъл, а без това състояние смисълът на живота бързо се изпарява.”[10] Ако един неоортодоксален теолог може толкова ясно да види това, защо учението за сътворението е така пренебрегвано от амвоните на предполагаемо евангелските църкви? Съвременната наука става възможна имено благодарение на този оптимизъм относно Божията наредба в историята.[11] Без вяра във възможността за напредък, науката губи своя смисъл. Като унищожава вярата в сътворението, отстъпническата наука почти изцяло подкопава основата на своето собствено съществуване.[12]

Тъй като в основата на времето е Божията вечна наредба, и тъй като в Своята благодат Той уверява Своите хора, че “всичко съдействува за добро на тези, които обичат Бога, които са призвани според Неговото намерение” (Рим. 8:28), християните не трябва да се страхуват от времето. Времето носи със себе си проклятията, наложени от Бога като наказание за бунта на човека, и времето няма да изгуби своя присъщ товар, докато смъртта не бъде окончателно покорена и не се появят новото небе и новата земя, но християните не са затворници на времето. Нашето гражданство е на небето (Фил. 3:20). За разлика от езичниците, чиито празници на хаоса като Марди Грас и Карнавал символизират отчаян опит за бягство от времето,[13] на християните е заповядано да бъдат благоразумни, а изкупват времето, да го удължават, да го запазват и да го използват прилежно (Еф. 5:16). То е средство за призванието на човека, дар от Бога за Неговите хора. То е ресурс, който трябва да се използва ефективно за Божията слава, а не товар, който трябва да бъде избягван чрез ритуален разврат или кървави революции.[14] Следователно времето е средство за производство, а не причина за разрушения.

Познание и тълкуване

Вече отбелязахме библейското поучение относно Божията мъдрост като основа на създанието (Пр. 3:19-20). Откровението на Бога към човека е източник на всяка човешка мъдрост. Псалм 119, най-дългата глава в Библията, представлява великият текст, занимаващ се с тясното взаимоотношение между мъдростта и Божия свят закон: “Твоето слово е светилник за краката ми и светлина на пътеката ми” (Пс. 119:105). “Постъпвай към слугата Си според милостта Си, и научи ме на повеленията Си. Твой слуга съм; вразуми ме, за да познавам Твоите свидетелства” (Пс. 119:124-25). Но в Йов откриваме най-кратко и ясно заявена основата на нашето познание: “Но има дух в човека; вдъхновението на Всемогъщия го вразумява” (Йов 32:8). Елиу, младият четвърти приятел, който дойде да посети Йов, критикува Йов и другите трима “утешители” за техния пропуск да вземат предвид пътищата на напълно върховния Бог. Извън Бога, върховния Създател, не е възможно никакво познание. Той е направил всичко, Той направлява всички събития, и Той обхваща всички факти. Ние, като направени по Божия образ, трябва да мислим Божиите мисли след Бога: “Ето, и аз съм пред Бога както си ти – и аз съм от кал образуван” (33:6). Само чрез Божията благодат, заявява Елиу, получаваме познание: “Защо се препираш с Него, загдето Той не дава отчет ни за едно от Своите дела? Защото Бог говори веднъж и дваж, но човекът не внимава. В сън, в нощно видение, когато дълбок сън напада хората, когато сънуват на леглата си, тогава той отваря ушите на хората, и запечатва поука в тях, за да отвърне човека от намерението му, и да извади гордостта от човека” (33:13-17). Бог, чрез Своето благодатно откровение, възпира ръцете на злите хора, които замислят погибел. Той не е принуден да го прави; Неговата милост е незаслужена.

Бог накрая отговаря на Йов с думите на Елиу, заявявайки, че единствен Той притежава първоначално познание. Той обосновава тази идея като се позовава на сътворението; Той е Богът Създател!

Къде беше ти, когато основах земята? Извести Ме, ако си разумен: Кой определи мерките й? (Ако знаеш.) Или кой тегли връв за мерене по нея? На какво се захванаха основите й? Или кой положи крайъгълния й камък, когато звездите на зората пееха заедно и всичките Божии синове възклицаваха от радост? . . . Схванал ли си широчината на земята? Кажи, ако си разбрал всичко това. Къде е пътят към жилището на светлината? И на тъмнината къде е мястото й, за да я заведеш до границата й, и да научиш пътеките към дома й? . . . Познаваш ли законите на небето? Установяваш ли неговата власт върху земята? Издигаш ли гласа си до облаците, за да те покрият изобилни води? Изпращаш ли светкавици, та да излизат и да ти казват: Ето ни? Кой е сложил мъдрост в облаците? Или кой е дал разум на гъстите облаци? (38:4-7, 18-20, 33-36).

Уроците от тези текстове в книгата Йов са повторени от Павел: “Защото кой е познал ума на Господа, или кой Му е бил съветник? Или кой отнапред Му е дал нещо, та да му се отплати? Защото всичко е от Него, чрез Него и за Него. Нему да бъде слава до века. Амин” (Рим. 11:34-36). Като Създател Той управлява; като Изкупител разкрива. Той знае всички неща: “Ще Те славя, защото страшно и чудно съм направен; чудни са Твоите дела, и душата ми добре знае това. Вътрешностите ми не се укриха от Теб, когато в тайна се работех, и в дълбочините на земята ми се даваше разнообразната ми форма. Твоите очи видяха необразуваното ми вещество; и в Твоята книга бяха записани всичките ми определени дни, докато още не съществуваше нито един от тях” (Пс. 139:14-16). Той познава всички неща защото е създал всички неща; Неговата книга постановява кое е възможно и истинно и кое не е. И Той изкупва чрез благодат: “Онзи, Който вразумява народите, Който учи човека на знание, не изобличава ли? Господ знае, че човешките мисли са суета. Благословен онзи човек, когото Ти, Господи, вразумяваш и учиш от закона Си, за да го успокояваш през дните на нещастието, докато се изкопае ров за нечестивия” (Пс. 94:10-13). Бог разкрива превъзходно Себе Си чрез Своя Син (Йоан 1). “Татко, желая където съм Аз, да бъдат с Мен и тези, които си Ми дал, за да гледат Моята слава, която си Ми дал; защото си Ме обикнал преди създанието на света” (Йоан 17:24).

Хората не са автономни от Бога; те са подобни на Бога. Следователно тяхното познание трябва да бъде аналогично на Божието познание, тоест съобразено с Неговото откровение относно Него самия, човека и създанието. На хората е казано, че те не са източник на познанието, защото не са източник на сътворението. Те имат познание само до степента, до която мислят Божиите мисли след Бога. Дори в своето бунтовно мислене грашниците могат да виждат света само на основата на откраднат капитал. Да използваме аналогията на Ван Тил, за да удари баща си по лицето, детето трябва да седне н коляното на баща си. Така, той пише: “Християнството е единственият логичен възглед. То не просто е толкова логично, колкото и другите възгледи, или малко по-логично от дугите възгледи; то единствено е естественият и логичен възглед за човека.”[15] Без Божието откровение всички хора са слепи. Всъщност Бог съзнателно заслепява умовете на някои хора, за да не видят истината, та да се обърнат; Христос изрично каза, че това е причината да говори в притчи (цитирайки Ис. 6:9-10 в Мат. 13:10-15). Грешните хора искат да вярват в лъжи и затова Бог им изпраща лъжи (Езек. 14:9-11; 2 Сол. 2:11-12).

“Цялото Писание е Боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата; за да бъде Божият човек усъвършенствуван, съвършено приготвен за всяко добро дело” (2 Тим. 3:16-17). Във всяко истинско познание има благодат. Бог Изкупителят е Бог Създателят. Това, което Той разкрива, е истинно, защото Той е създал и поддържа всички неща. Ако Той не беше Създател, не можеше да бъде и Изкупител; Неговото откровение винаги би било под подозрение – едно възможно тълкуване в една случайна вселена. Всъщност, Неговото откровение за това, което Той е и прави, трябва да бъде лъжливо, тъй като не би било съвместимо със случайната вселена. Бог, който не е Създател, не е Богът на Библията.

Собственост и настойничество

Като Създател, Бог е собственик на вселената. Това е заявено в цялата Библията, но особено в Псалмите. “Господня е земята и всичко, което има в нея, вселената и тия, които живеят в нея; защото Той я е основал върху моретата и затвърдил върху водите. Кой ще се качи на Господния хълм? И кой ще застане на Неговото свято място?” (Пс. 24:1-3). “Твои са небесата, Твоя е и земята; вселената и всичко, което има в нея – Ти си ги основал” (Пс. 89:11). Може би най-известният стих: “Защото Мои са всичките горски зверове, и добитъкът, който е по хиляда хълмове” (Пс. 50:10). Ако това е вярно, тогава човекът, като носител на Божия образ, притежава подчинена собственост: “Небесата са небеса на Господа; а земята Той даде на човешките деца” (Пс. 115:16). Основата на собствеността върху земята е Божието сътворение на земята.

Бог поставя ограничения върху упражняването на правата на собственост. Секуларистите, били те марксисти, либертарианци или анархисти, не признават тези ограничения. Бог изисква система на плащане на десятък, и цялата книга на Малахия е посветена на изложение на етичните и обществени последствия от отхвърлянето на десятъка. В старозаветния ред Бог постави ограничения върху практиката на заемане на пари, забранявайки вземането на лихва от изпаднал в бедност брат във вярата (Изх. 22:25-27). Няма сведения това ограничение да е било отменено.[16] През времето, през което Израел служеше като Божий престол, поддържайки скинията и Най-святото място, беше също незаконно да се продава семейната земя за период по-дълъг от четиридесет и девет години; през юбилейната година цялата земя трябваше да се върне на първоначалния собственик или неговото семейство (Лев. 25:23-28).[17] “Земята да не се продава завинаги, защото земята е Моя; защото вие сте чужденци и пришълци при Мен” (Лев. 25:23). В момента на смъртта на Христос, с разкъсването на завесаа в Храма, която отделяше Най-святото място (Мат. 27:50-51), това уникално положение на земята на Израел беше премахнато от Божията наредба, но общата собственост на Бога върху земята все още важи. Собствеността никога не е автономна. Тя винаги е заветна.

Следователно собствеността означава лично настойничество. Употребата на собствеността е ограничена от законите на различните притежатели: отделните хора, държавната власт, частните сдружения, семействата, църквите. Всеки има своите правила и постановления, положени в Библията. Никой никога не може да бъде изключителен собственик, защото никой човешка или земна област на живота не можа да бъде изключително божествена. Както показва Притчи 20 до 29, хората трябва да бъдат милосърдни, трудолюбиви, честни, справедливи; накратко, те трябва да бъдат верни настойници над благата, които Бог има дава назаем. Всяка институция или индивид има някакви законни права на собственост, които не могат да бъдат нарушавани от друга човешка власт. Ахав не действуваше законно, когато уби Навутей, за да открадне неговото лозе (3 Царе 21:18-19), макар и да беше цар. Бог е източникът на всяко богатство, а не хората, държавите, църквите или дяволът (Вт. 8:18; Яков. 1:17). Следователно, когато дяволът предложи на Христос света в замяна на поклоние от Христос към него, той направи невъзможно предложение (Мат. 4:9). Не е в неговата власт да дава.

Космическият персонализъм на вселената на Библията очевидно е в пълна противоположност на автономната вселена на съвременния човек. Това е Божията вселена. Бог нанася благословения и проклятия според както Му е угодно (Йов 38-41), но Той е сключил завет да носи земни благословения и проблеми на обществата (макар и не задължително на отделните хора) според тяхното заветно отношение към Него. Второзаконие 8 и 28 очертават това взаимоотношение: благословения за покорство; проклятия за непокорство. Всички човешки власти са второстепенни. Следователно всички опити за избягване на ограниченията, положени от Бога върху упражняването на правата на собственост, са самоубийствени.

Доброто създание

“И Бог видя всичко, което създаде; и ето, беше твърде добро. И стана вечер, и стана утро, ден шести” (Бит. 1:31). Първоначално създанието беше добро. Това включваше дори Сатана. В някакъв момент от времето (вероятно в седмия ден на почивката от сътворението) той се разбунтува. Неговата гордост стана неговото падение (Ис. 14:12-15). След това той подведе Адам и Ева по същия път на погибелта (Бит. 3). Както Ван Тил показва толкова добре, нашите прародители в Едем са били изкушени да смятат себе си за съдии за истинност. Те искаха да изпитат Божието слово, за да видят дали ще се сбъдне. Поставиха своята логика и тълкуване на едно ниво с Божието тълкуване. Така, те смятаха вселената за неопределена и следователно Божието слово за неопределено. Отрекоха абсолютното върховенство на Божието слово над историята и природата. Именно това представлява Падението – не само да познаваш (да определяш) добро и зло, но също да познаваш (да определяш) възможно и невъзможно.[18]

Чрез Адам грехът влезе в света (Рим. 5:12). Следователно бунтът на човека, както бунта на Сатана, беше етичен, не метафизичен. Той не беше някакъв недостатък в естеството на човека, а съзнателно отхвърляне на Божието върховенство. Той беше опит да играе Бог. Беше въпрос на цел и воля, не на дефект в сътворението. Човекът не падна надолу по стълбицата на “Битието като цяло”; той просто се разбунтува. Следователно грехът не е вградена вечна характеристика на създанието. Грешката беше във волята на Сатана и на човека: “Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог не се изкушава от зло, и Той никого не изкушава. А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст; и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът, като се развие напълно, ражда смърт” (Яков 1:13-15).

Етичният бунт е причината Бог да прокълне света (Бит. 3:17-18). Сега хората са етично слепи и съзнателно бунтовни (Рим. 1). Но това зло бива възпирано, както е в случая с Вавилонската кула (Бит. 11:6). То не трябва да бъде смятано за вечно явление. Окончателният край на бунта е огненото езеро, в което адът, смъртта, Сатана и всички негови последователи ще бъдат хвърлени в деня на съда (Мат. 25:41; Откр. 20:13-14). Това е място на истинско съществуване – вечно напомняне за резултатите от етичния бунт, вечно прославяне на Бога и Неговата справедливост – но е място на пълно безсилие. Но както адът е само временно обиталище на лишените от тела бунтовни души, така и небето е само временно обиталище на лишените от тела новородени души. Небето не е място на вечно блаженство и съвършенство, точно както адът не е място на пълна погиибел, защото окончателното блаженство и окончателната погибел идват едва след като душите и телата биват съединени отново в деня на съда (1 Кор. 15:39-57). Йоан ни казва, че душите на убитите Божии светии на небето викат, “До кога, Господарю святи и истинни, не ще съдиш и въздадеш на живеещите по земята за нашата кръв?” (Откр. 6:10). Но дори тази сцена е временна, защото злото е ограничено във времето, колкото и силно да изглежда преди крайния съд.

Бог обещава окончателно възстановяване на едемското блаженство за Своите избрани (Откр. 21; 22). Но Той щедро дава предвкусване на тази окончателна вътрешна и външна победа като “капаро” – предплата – за нашата благословена надежда. Исая 65 и 66 ни казва за предварително проявление на новото небе и новата земя преди деня на съда, защото в тези обещани дни на земен мир все още ще има живи грешници (Ис. 65:20). Подобно, Езекиил 37 ни представя известното видение за долината, пълна със сухи кости. Мъртвите ще бъдат възкресени. Но този текст може да бъде тълкуван както за физическата смърт, така и за уховната смърт. Всъщност, той трябва да бъде смятан като прилагащ се двата вида смърт и двата вида възкресение. Езекиил беше призван да “пророкува на тези кости”; това беше служение на проповядване към духовно мъртвия народ на Израел. Хората са духовно мъртви (Лука 9:60); който вярва в Христос, “е преминал от смъртта в живота” (Йоан 5:24). Следователно Езекиил обещава епоха на духовно новорождение, както и ден на съд и възкресение. “Понеже за това се проповядва благовестието и на мъртвите, така че като бъдат съдени по човешки в плът, да живеят по Бога в дух” (1 Пет. 4:6). Духовната смърт е предвкусване на физическата и вечната смърт; духовният живот е предвкусване на физическия и вечния живот. Бог обещава да възкреси мъртвите кости в долината, духовно и физически. Преобразът губи своето въздействие, ако се пренебрегне коя да е от двете страни.

Глави 8-10 и 12-14 на книгата на Захария са дълбоко наситени с духа и езика на видимата победа над злото. Възстановяването на праведното управление е пророкувано в цялата му сила и яснота. Възстановяването ще бъде във времето и на земята; управлението на светиите на земята е подготовка за деня, в който хората ще съдят ангели (1 Кор. 6:3). Народите и техните лъжебогове ще бъдат напълно победени, пише Еремия (Ер. 10:10-11). Този лъжебогове “ще изчезнат о земята и изпод това небе” (ст. 11). В обяснението на Данаил на съня на цар Навуходоносор, научаваме за камъка на великото Божие царство: “А камъкът, който е ударил образа, е станал голяма планина и е изпълнил целия свят” (Дан. 2:35). Възстановяването е обещанието на пророческото видение.

Как Бог възнамерява да направи това да стане? Не чрез някакво преломно политическо събитие, нито чрез някаква чудодейна намеса във всекидневните процеси в света, а чрез постепенен духовен напредък. “Защото всичко, което е родено от Бога, побеждава света; и тази победа, която е победила света, е нашата вяра. И кой побеждава света, ако не този, който вярва, че Исус е Божият Син?” (1 Йоан 5:4-5). Самият ден на съд не е преломно събитие сред някакъв постепенен, необратим духовен упадък, а преломно събитие, което е предшествувано от дълги векове на духовно и обществено освещение (1 Кор. 15:25-28), което ще бъде за кратко прекъснато в края от бунта на едно малцинство (“остатък”) на множеството на Сатана (Откр. 19:19-21). Тогава цялото създание ще бъде възстановено:

Защото смятам, че сегашните временни страдания не заслужават да се сравнят със славата, която има да се открие към нас. Защото създанието с усърдно очакване ожида откриването ни като Божии синове. Защото създанието беше подчинено на немощ, не своеволно, но чрез Този, Който го подчини, с надежда, че и самото създание ще се освободи от робството на тлението, и ще премине в славната свобода на Божиите деца. Понеже знаем, че цялото създание съвкупно въздиша и се мъчи досега. И не то само, но и ние, които имаме Духа в начатък, и сами ние въздишаме в себе си и очакваме своето осиновение, изкупването на нашето тяло (Рим. 8:18-23).

Външното етично покорство към Божия закон довежда Божиите заветни благословения. Самите тези благословения ще изкушат онези, които само външно са покорни, да забравят Бога и да нарушат Неговите постановления. Но новородените ще използват Неговите благословения за да увеличават Неговата слава и да разширяват Неговото царство във всички области на живота. Следователно, за да се поддържат благословенията на общата благодат, е необходима специална благодат. (Под обща благодат теолозите имат предвид – или би трябвало да имат предвид – незаслужените дарове от Бога към всички хора, включително неновородените. Всички хора заслужават смърт в резултат на греха на Адам [Рим. 5]; самият живот е белег на обща благодат, тоест незаслужен дар.) Това, което научаваме във Второзаконие 8 и 28, е, че материалният свят на природата реагира според външното съобразяване или отхвърляне от обществото на Божия закон. Така, както винаги, първостепенни са етичните въпроси, а не метафизичните въпроси за битието. Самото създание е тясно свързано с етичното отношение на човека към Бога; то беше проклето, когато човекът съгреши, и ще бъде постепенно възстановявано със съобразяването на хората с Божиите законови изисквания.

Бог пояснява, че Неговите изисквания са етични, а не метафизични. Следователно магията е отхвърлена като средство за угодяване на Бога. Хората не могат да манипулират Бога чрез манипулиране на някоя част от създанието. Магическата формула, “както горе, така и долу,” който е в основата на астрологията, предсказанията и други форми на ритуално манипулиране, е лъжлива формула. Човекът е само подобен на Бога, не съучастник с Бога в някакво универсално “битие.” Бог изисква ритуали, но не и ритуали, лишени от духовно съдържание. “Ще благоволи ли Господ в хиляди овни, в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за престоплението си, плода на утробата си за греха на душата си? Той ти е показал, човече, какво е доброто; и какво иска Господ от теб, освен да вършиш праведното, да обичаш милост, и да ходиш смирено със своя Бог?” (Мих. 6:7-8). Затова Бог може да обещава материално възстановяване; то ще бъде предшестувано от личното новорождение в избраните и от външно съобразяване с Божия закон както в новородените, така и в неновородените.

Бащинство и осиновяване

От човешка гледна точка в Библията не съществува по-основополагащо разграничение: създадени синове и осиновени синове. Вечното състояние на хората зависи от това разграничение. Бог е създал всички хора. Павел, проповядвайки на атиняните, заявява, че Бог “е направил от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята” (Деян. 17:26), и следователно всички хора са братя по плът. Това представлява равенството на всички хора в Адам – абсолютна пълна извратеност, независимо от раса и цвят – и то служи като единствена допирна точка на всички хора с посланието на благовестието, тъй като всички хора са създадени по Божия образ. Не може да има друга допирна точка, определено не и във въображаемите “неутрални” логически доказателства за Бога.[19] Павел проповядваше на езичниците в Атина не като използва логични доказателства за Бога, а като се позовава на тяхното общо, но грешно човешко естество.

Целта на християнина не е всеобщо човешко братство на земята и във времето. Ние вече имаме човешко братство; имаме го още от времето на Каин и Авел. Това, към което Библията призовава, е осиновяването на избраните в Божието семейство. Не е случайно, че Евангелието на Йоан започва с призив към осиновяване: “При Своите Си дойде, но Своите Му не Го приеха. А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии деца, на тези, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от човешко желание, а от Бога” (Йоан 1:11-13). Новородените са “приели Дух на осиновяване” (Рим. 8:15). Това е най-големият дар на Бога към индивидуалните хора: етично осиновяване чрез вменяване на Христовата праведност в Божието свято (отделено) семейство. “Така и ние, когато бяхме малолетни, бяхме поробени под първоначалните учения на света; а когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си, Който се роди от жена, роди се и под закона, за да изкупи онези, които бяха под закона та да получим осиновението” (Гал. 4:3-5).

Осиновението е изключително на основата Божията върховна власт и абсолютно предопределение. “Като ни е избрал в Него преди създанието на света за да бъдем святи и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос, по благоволението на Своята воля” (Еф. 1:4-5). Не може да бъде по-ясно от това. Чрез осиновението Божиите деца са избрани преди създанието на света, както Бог избра Яков и намрази Исав, преди някой от двамата да бъде роден или да извърши зло (Рим. 9:10-13). (Трябва да се отбележи, че удивителното е, че Бог обикна Яков, а не че намрази неновородения, макар и нероден Исав. Светските тълкуватели и арминианците показват обратна картина на библейската: на тях им изглежда удивително, че Бог може да намрази Исав.) Накратко, пише Павел, “Значи не децата по плът са Божии деца; но децата според обещанието се смятат за потомство” (Рим. 9:8).

Бог налага основно разделение между хората. Няма всеобщ дар на мир на земята, благоволение към хората. Този изключително погрешен превод във версията King James на Библията – обичан от всички секуларисти поради следствието на всеобщото спасение – казва в оригиналния гръцки език, “мир на земята към хората с добра воля” (Лука 2:14). Описанието на Исус за Неговото служение не може да бъде по-ясно: “Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а нож. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против секърва й; и неприятели на човека ще бъдат домашните му” (Мат. 10:34-36).

Следователно има две отделни братства, както има две отделни бащинства: Бог Баща, Създате на всички хора, и Бог Баща, Изкупител на някои хора. Бог лиши от наследство синовете на първия Адам; Той осиновяна грешниците поради делото на кръста на Своя Син, втория Адам (1 Кор. 15:45). Всички хора саметафизични братя, факт, който, ако не беше Божията спасителна благодат (Еф. 2:8-9), ще обедини всички хора в погибел. Но не всички хора са етични братя; братството на обещанието за благодат е ограничено до Божиите предопределени избрани.

Сътворение и завет

Падението на човека беше етично, не метафизично (тоест, няма нищо общо с някакво абстрактно “естество” или същностна действителност). Следователно първоначално създанието беше добро. Благовестието за Божията благодат чрез Исус Христос се занимава с осиновението. Това означава, че загрижеността на Бога е изключително заветна. Бог влиза в завет с избран, изключителен народ. Той ще бъде техен Бог; те ще бъдат Негови хора. Той действува от тяхно име като техен върховен монарх. Той ги освобождава от злото. Той се намесва по специален начин в историята на Своя народ. Така наречените “две плочи на закона,” дадени от Бога на Мойсей, не са били разделени на две групи от по пет заповеди (като втората половина – обществените закони – са по някакъв начин по-маловажни от първата половина, духовните заповеди). Двете плочи почти сигурно са били две екземпляра от едни и същи десет закона, единият за Царя Бог, а другият за Неговия заветен народ. Това е била стандартна практика за царете през второто хилядолетие пр. Хр.[20] Бог върховният монарх постановява условията на Своя договор със Своите хора; Неговите хора трябва да отговорят с покорство, иначе ще понесат гнева на монарха върху себе си. (Това е смисълът на обрязването и кръщението; клетвен белег, обещаващ благословения за верните или гняв за неверните.[21])

Фактът, който трябва да бъде разбран, е, че тази страна на библейската история противоречи абсолютно на всички езически и “първобитни” (тоест изродени” общества. Езичниците обръщат изключително внимание на сътворението в своето описание на действията на Бога. Главните християнски и еврейски празници са свързани с Пасхата, тоест изхода от Египет. Първата Господна вечеря на християни беше по време на Пасхата (Мат. 26:17-35). Павел пише, “Очистете стария квас, за да бъдете ново тесто, тъй като сте безквасни; защото и нашата Пасха, Христос, беше заклан за нас. Затова нека празнуваме не със стар квас, нито с квас от злоба и нечестие, а с безквасни хлябове от искреност и истина” (1 Кор. 5:7-8). Празникът на Пасхата беше заветен и етичен. Езически празници на сътворението са изключително метафизични. Те приемат обща връзка между Бога и човека – обща връзка на чисто битие. Пасхата приема заветна и етична връзка между Бога и Неговия народ; в служението на причастието това се символизира с яденето на хляба и пиенето на виното. Те са символ на тялото и кръвта на Христос, и хората участвуват в Неговото съвършено човешко естество. Те се надяват на деня, когато ще бъдат създадени наново и облечени в съвършенство като неговото тяло (Фил. 3:21). Но ние никога не можем да участвуваме в Христовото божествено естество. Бог по същността Си е различен от човека.

Езическите празници имат основни прилики. Те всички са основани върху идеята, че светът е създаден от Бога в една огромна борба с хаоса. Сътворението не е било от нищо; то е било тържество на реда над хаоса. Така се казва, че Бог воюва с хаоса. Следствието е, че Бог, не по-малко от хората, е изправен пред области на чиста случайност и непредсказуемост. Той е изправен пред свят, който Му е само отчасти известен. С други думи, ние сме като Бога, само сме относително по-малк омогъщи и с по-малко познание. Като пресъздават първоначалното сътворение, хората вярват, че могат да участвуват в първоначалното състояние преди началото на времето. Хората могат да участвуват в действието на сътворението, като по този начин ритуално (и, както някои общества вярват, действително) избягват робството на времето. Сатурналиите, Марди Грас и Карнавала са празници на хаоса. Престъпват се законите, нарушават се нравите, носят се маски и хората биват съживявани отдолу. Те стават съ-създатели, съучастници с Бога в действието на първоначалното сътворение.[22] Така сътворението, тъй като не е абсолютно сътворение от нищо чрез наредбата на един върховен Бог, може да се смята просто за едно ограничено събитие, колкото и важно да е то. Раят трябва да бъде възстановен чрез ритуален хаос – цялостният морален срив връща златния век.

Библейското обещание за новото създание е основано върху благодатта на напълно върховния Създател. Той възстановява етично хората. Той поставя Своя закон в техните сърца. Тов е обещанието в Еремия 31:31-34; то е изпълнено от Христос (Евр. 8:9-13; 10:16-17). Божиите обещания и пророчества биват изпълнявани или са изпълнени в тази епоха, епохата на Църквата, тялото на Христос. Затова можем да празнуваме завета на Бога с народа на Израел, защото сме наречени “Божия Израел” (Гал. 6:16).[23] Нашите празнувани не са на безредие, защото те отричат съществуването на някакъв метафизичен хаос който е в сбъсък с някакъв ограничен Бог. Нашето правило е просто: “Всичко нека става с приличие и ред” (1 Кор. 14:40).

Празнуванията на Църквана ни призовават да признаем нашата пълна зависимост, метафизично и етично, от Бога Създател. Той влиза в завет с нас поради Своята милост. Следователно ние не празнуваме сътворението, защото това действие принадлежи изключително на Бога като върховен Създател. Ние нямаме участие в него, тъй като самите ние сме дело на Неговите ръце. Ние не участвуваме в действията на божеството, защото има непреодолима бездна между нашата същност и Божията същност. Чрез въплъщението Божият Син ходеше по земята, съвършено човешки и съвършено божествен, две природи в единство, но без смесване. Това е основата на нашата вяра. Единствено чрез най-великото преломно събитие в историята – въплъщението на Божия Син – човекът бива възстановен в цялост. Следователно християните пренебрегват празнуването на сътворението, не защото нашият Бог не е Създател, а защото само и единствено Той е Създател. Ние не се опитваме чрез ритуал да съучаствуваме в Неговите божествени действия или в Неговото божествено естество. Ние признаваме най-голямото от всички разграничения, разграничението Създател-създание. И в увереност заявяваме: “Помощта ми е от Господа, Който е направил небето и земята” (Пс. 121:2).[24]


[1] The Torah (Philadelphia: Jewish Publication Society of America, 1962). За научно опровержение на този подход към Битие 1:1, виж Edward J. Young, Studies in Genesis One (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1964), pp. 1-7. Изследването на Янг дава също опровержение на така наречената “теория за празнината” – еони от време между Битие 1:1 и 1:2 – и литературната или рамкова хипотеза, която отхвърля хронологичната последователност на шестте дни на сътворението.

[2] За възгледа на Платон, виж Cornelius Van Til, A Survey of Christian Epistemology, vol. II of In Defense of the Faith (den Dulk Foundation, 1969), ch. 3. (Тази книга е издадена първоначално през 1932 под заглавие Метафизика на апологетиката, The Metaphysics of Apologetics.) За дуализма на Барт между Бога като напълно открит и все пак напълно скрит, виж Van Til, Christianity and Barthianism (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1962), ch. 6.

[3] Van Til, Survey of Christian Epistemology, p. 16.

[4] Van Til, Common Grace and the Gospel (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1973), pp. 176-77.

[5] Ibid., p. 54.

[6] За по-подробно въведение по тези въпроси, виж главата за Бога в моята книга, Безусловна капитулация: Божията програма за победа (Gary North, Unconditional Surrender: God’s Program for Victory, Tyler, Texas: Geneva Divinity School Press, 1981). Това приложение е по същество обобщение на Безусловна капитулация.

[7] Gilkey, Maker of Heaven and Earth: The Christian Doctrine of Creation in the Light of Modern Knowledge (Garden City, New York: Doubleday Anchor, [1959] 1965), pp. 203-4. Сравни Stanley L. Jaki, The Road of Science and the Ways to God (Chicago: University of Chicago Press, 1978), ch. 1.

[8] Сравни Eugene Wigner, “The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,” Communications on Pure and Applied Mathematics, XIII (1960), pp. 1-14. Сравни Van Til, Christian-Theistic Evidences, Vol. VI of In Defense of the Faith (Den Dulk Christian Foundation, 1975), chaps. 6, 7.

[9] Виж по-горе, Приложение А.

[10] Gilkey, Maker of Heaven and Earth, pp. 188-89.

[11] Ibid., pp. 65-66. Виж също Jaki, Road to Science, chaps. 1, 6, 19, 20.

[12] Сравни Gunther Stent, The Coming of Golden Age: A View of the End of Progress (Garden City, New York: natural History Press, 1969).

[13] За различни примери за този опит за “бягство от времето,” виж трудовете на сравнителния антрополог Мирча Елиаде, като Mircea Eliade, Patterns in Comparative Religion (New York: Sheed & Ward, 1958), pp. 399-407; Myth and Reality (New York: Harper Torchbook, [1963] 1968), chaps. 3, 5; Cosmos and History: The Myth of the Eternal Return (New York: Harper Torchbook, [1954] 1959).

[14] Виж моето изследване на марксизма, Gary North, Marx’s Religion of Revolution: The Doctrine of Creative Destruction (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1968).

[15] Van Til, Common Grace and the Gospel, p. 62.

[16] Gary North, “Stewardship, Investment, and Usury: Financing the Kingdom of God,” in R. J. Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), Appendix 3. Това също е препечатано в моята книга, An Introduction to Christian Economics (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973), ch. 31.

[17] За анализ на еврейските ограничения върху продажбата на земя, виж Rushdoony, The Institutes of Biblical Law, pp. 488-93.

[18] Van Til, Survey of Christian Epistemology, pp. 19-20.

[19] За християнско опровержение на така наречените “доказателства за Бога,” виж Van Til, The Defense of the Faith (2nd ed.; Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1963), pp. 248-59; сравни Christian-Theistic Evidences. Ван Тил твърди, че предпоставката на всяко човешко мислене трябва да бъде върховният, триединен Бог Създател на Библията. Всяка друга работна презумпция е просто разсъждения от празно в празно.

[20] Meredith G. Kline, Treaty of the Great King (Grand Rapids, Michigan: Eerdmans, 1963), ch. 1.

[21] Meredith G. Kline, By Oath Consigned (Grand Rapids: Eerdmans, 1969). Клайн е също толкова превъзходен в своето изследване на значението на завета, колкото е възмутителен в своята “рамкова хипотеза” относно сътворението. За щастие, той е по-известен със своите изследвания на завета.

[22] Виж препратките към трудовете на Мирча Елиаде, бележка 13.

[23] Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, Texas: Geneva Divinity School Press, [1954] 1982).

[24] Тази статия се появи за първи път в The Journal of Christian Reconstruction, I (Summer, 1974), издавано от Chalcedon, P.O. Box 158, Vallecito, Cailfornia, 95251. По времето, когато пишех първоначалната верия на тази статия, все още не бяха издадени жизненоважните трудове на бенедиктинския учен Стенли Джаки: Stanley Jaki, Science and Creation: From Eternal Cycles to an Oscillating Universe (Edinburgh: Scottish Academic Press, [1974] 1980); The Road to Science and the Ways to God (Chicago: University of Chicago Press, 1978); и Cosmos and Creator (Edinburgh: Scottish Academic Press, 1980). Джаки твърди, че без възглед за Бога като Създател и без вяра в човешкия ум като способен да изследва външно съществуващата, подредена вселена – с други думи, вяра в човека като Божий образ – не може да има научен напредък. Без възглед за линейната история на може да има научен напредък. Като томист, Джаки е реалист и възприема като валидни доказателствата за Бога, нещо, което Ван Тил на практика отрича, поне доколкото такива доказателства започват с презумпцията за валидността на неутраната, автономна логика. Въпреки това, изключителната научна работа на Джаки изяснява една истина: че цялата съвременна наука почива на презумпции относно природните закономерности и тълкувателната способност на човешкия ум, които са “откраднати презумпции.” Западните учени са напреднали в своите дисциплини само като са възприели валидността на същностно християнския възглед за човека и създанието. А там, където тези презумпции не са били възприети, е нямало научен напредък. Изследванията на Джаки, заедно с тези на френския учен Пиер Дюем, представляват едни от най-забележителните трудове в историческия ревизионизъм, които някога са били писани. Всеки, който не е подробно запознат с тях, не може да бъде сериозно приет като историк на науката. Трябва да осъзнаваме, че през 1982 това включва огромното мнозинство от онези, които наричат себе си учени. Те са невероятно невежи относно историческите и философските корени на съвременната наука.





Dominion Covenant
Copyright © 1987 Gary North
превод Copyright © 2002 Божидар Маринов