3

ЗАВЕТЪТ НА ГОСПОДСТВОТО

И Бог каза: Да направим човека по Нашия образ, по Нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя, и над всеки гад, който пълзи на земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъжки и женски пол ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и завладейте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици, и над всяко живо същество, което се движи по земята (Бит. 1:26-28).

Първата глава на Битие прогласява абсолютното върховенство на Бога Създател. Като Създател, Бог трябва да бъде почитан от цялото създание, защото Той е Господар на всичко (Ис. 45:23; Фил. 2:10). За да почита един човек Бога, той трябва да почита Божия законов ред. Човекът е създаден конкретно като Божий представител на земята. Човекът е направен по Божия образ. Той е под Бога по същия начин, по който един войник е под своя командир. Той трябва да спазва инструкциите на своя Командуващ и трябва да го “прави по книгата,” която в този случай е законовия ред, открит на човека словесно и чрез наредбите за създанието.

Не можем да разберем правилно човека без двата факта, разкрити в Битие 1:26. Първо, човекът е направен по Божия образ. Следователно той е венецът на цялото създание. Макар засега той да е направен “малко по-долу от ангелите” (Пс. 8:5) по отношение на знание и сила, човекът в края на краищата ще съди ангелите (1 Кор. 6:3). Законността на смъртното наказание (екзекуцията) е основана на факта, че убиецът е атакувал този образ на Бога (Бит. 9:6).[1] Второ, човекът трябва да владее над цялото създание. Логично е да предположим, че именно положението на човека като носител на Божия образ е това, което дава на човека това право и отговорност за господство. Двете изречения са поставени заедно в Битие 1:26. Именно положението на човека като носител на Божия образ е фундаментално, а не фактът на неговото законно господство над природата.[2] Неправилно е да издигаме “човека, надзирателя над природата” над “човека, носителя на Божия образ.” Това е огромната ерес на многобройни хуманистични мислители, включително традиционните магьосници, философите на Просвещението, постдарвиновите учени и обществени плановици и марксистите. Именно защото човекът е под Бога, като носител на Божия образ, той притежава ограничена власт над природата. От друга страна, незаконно е също да се пренебрегва или отрича заветът за господството, когато приемем принципа за човека, носител на Божия образ. Бог е постановил, че предназначението на човека е да почита Бога като упражнява господство, като носител на Неговия образ, над създанието. Поне една малка американска презвитерианска деноминация изрично отрича законността на завета за господството (наричан също обществен мандат) след Падението, по този начин пренебрегвайки изричното препотвърждаване на този завет от Бога с Ной (Бит. 9:1-2).[3] До 1980 практически целият фундаментализъм и пиетизъм на двадесети век неявно и на практика отрича съществуването на такъв завет. Идеята, че хората са отговорни, като верни Божии слуги, да доведат целия свят под управлението на Божия закон, е отблъскваща за огромното мнозинство от съзнателни християни. Ръшдуни точно определя две философски оправдания на това бягство от отговорност: манихейството и неоплатонизма. Манихейството е представата, че създанието е по някакъв начин грешно в самата си същност и че характеристиките на плътта, особено властта, за зло.[4] Неоплатонизмът твърди, че “материята” е по някакъв начин по-нисша спрямо “духа” и следователно не е толкова важна.[5]

Неизбежният завет

Трябва да разберем, че този завет не е просто етичен по своята форма. Заповедта да упражняваме господство не е просто заповед от вида “вземи го или го остави.” Заветът е обявен на човека в 28 стих, но в 26 стих личното решение на Бога установява господството като същностна функция на човешкото естество. Човекът трябва да упражнява господство. Част от неговото естество е да го прави. Подтискането на тази характеристика на човешката личност е част от цялостен опит да бъде подтиснат Божия образ. Това е действие на етичен бунт, но в крайна сметка самоубийството е единственото средство за избягване от този завет. Човекът трябва да упражнява господство докато върши своите ежедневни задачи. Дори отшелникът, който не е част от разделението на труда в икономиката – върховното средство за господство, използвано от човека – трябва да сади, да ходи на лов или да събира плодове. Той унищожава живи същества. Животните се страхуват от него и му отдават почит, характеристика на живота, която е част от Божието препотвърждение на завета за господството с Ной (Бит. 9:2). За човекът да живее означава да упражнява господство. Само в ада или след това в огненото езеро, човекът може най-после да избегне отговорностите на завета за господството; но той никога не може да избегне техните последствия.

Грехът, обаче, не е ограничен до опитите за отричане на завета за господството. Той също се състои и в опитите на самопровъзгласените за автономни хора да упражняват хуманистично господство отделно от Бога или Божия законов ред. Както Ръшдуни коментира: “В резултат на падението, обаче, стимулът на човека към господство е извратен, като вече не е упражняване на власт под Бога и за неговата слава, а желание да бъде Бог. Точно такова беше изкушението на Сатана, всеки човек да бъде свой собствен бог, решавайки за себе си какво е добро и какво е зло (Бит. 3:5). Това защитава върховенството на човека и в закона, и във властта.”[6] Двадесети век е най-дълбоко светския и хуманистичен век в историята на Запада след Римската империя. Той също е век на тоталитарна тирания и тотална война, в които над 100 милиона души са загинали от насилствена смърт до 1970.[7]

Фундаменталистите през двадесети век непрекъснато обвиняват ориентираните към господство християни, че са в един и същи лагер с теологичните и политически либерали. Така нареченото движение Социално Благовестие, което възникна в края на деветнадесети век, силно подкрепяше социалната дейност, икономическото преразпределение и увеличаването на политическата власт, особено на властта на националната държава. Социалната дейност, тоест политическата дейност, по-късно беше приравнявана от фундаменталистите със Социалното Благовестие. От историческа гледна точка твърдението е погрешно; във всеки случай, либералните теолози от периода, да кажем, 1870-1970, имитираха една по-стара традиция на здравото теологично учение, особено традицията на ранното пуританство в Нова Англия и презвитерианството от началото на деветнадесети век, както в Севера, така и в Юга.[8] Социалното Благовестие е било секуларизирано възстановяване на оптимистката, активистка, децентралистка, консервативна протестантска традиция в Съединените Щати. Защитниците на Социалното Благовестие, на практика, ако не на теория, са премахнали върховенството на Бога и валидността на Божия открит законов ред и след това са поставили на негово място нов бог, държавата, с нейния релативистичен законов ред.

Двадесети век е свидетел на постепенно разрушаване на оптимизма и сред фундаменталистите, и сред либералните теолози. Първата Световна война създаде сериозна промяна в либералната теология. Оптимизмът започна да напуска движението.[9] То се съживи отново през Втората Световна война, блесна през краткото управление на президента Джон Ф. Кенеди и след това постепенно изчезна в края на 60-те и началото на 70-те. Нарастващ брой либерални теолози сега споделят с протестантските фундаменталисти песимизъм относно възможността за успешни действия за промяна на обществото на основата на християнските презумпции. Най-забележително, именно либералните християни в страните зад Желязната Завеса капитулираха пред силите на тиранията, непрекъснато правейки компромиси с властите. Лицето на тиранията е парализирало повече либералите, отколкото консерваторите в тези църкви. Ръшдуни е прав, когато заявява, че “Либералите, неоортодоксалните, екзистенциалистите и други са отхвърлили идеята за властта като илюзия или изкушение, а притежаването на власт като зло. Резултатът е бил ускоряването на тенденцията към тоталитарна власт.”[10]

Отхвърлената власт не е намалена власт; тя просто е предадена власт. Това, което е нужно, е утвърждаването отново на тоталното върховенство на Бога. Тогава, като пряко следствие, властта трябва да се преразпредели навсякъде, далеч от централните правителства в ръцете на местните политически тела, местните църкви, местните доброволни институции от всякакъв вид. Библията защитава законността на властта. Тя поставя цялата власт в ръцете на Исус Христос (Мат. 28:18). След това тя насочва християните да вървят напред, проповядвайки благовестието и обучавайки народите, учейки ги да пазят “всичко,” което Христос е заповядал (Мат. 28:20). “Всичко,” както изследването на Грег Бансен, Теономията в християнската етика, показва толкова безспорно, включва целия библейски закон.[11] Това, което наричаме Великото Поръчение на Христос към Неговата църква (Мат. 28:18-20), всъщност е още едно потвърждение на завета за господството, вземащо предвид развитието на изкупената история.

Покоряване на земята

Християнството е религия на съзнателна активност. Това е така, защото то е религия, изискваща етична пасивност. По отношение на Бога, източника на всички стандарти, човекът трябва да бъде напълно пасивен. Грехът на Адам и Ева беше, че те се опитаха да станат етично определящи. Те търсеха област на чиста автономия, където ще могат да изпитат Божието слово. Те приеха идеята на дявола, не може и да не умрат в деня, в който ядат от забранения плод. На тях им беше възложена пасивна роля по отношение на Бога; те трябваше да мислят с Неговите мисли, като създания. След това трябваше да разширяват Божията власт над земята. Пасивността пред Бога трябваше да доведе пряко до активно господство. Беше им възложена задачата да покорят земята.

Бог възложи задача на първите човешки същества. Те трябваше да покоряват земята, свидетелство, че естественият свят, макар безспорно добър сам по себе си (Бит. 1:10, 12, 18, 21, 25), е незавършен. Той изисква активно управление. Естественият свят, дори преди проклятието върху земята (Бит. 3:17-19), не трябваше да бъде считан за стандарт. Божият закон е стандарта и човекът, като носител на Божия образ, трябва да упражнява господство на основата на Божия закон.

Това не означава, че няма такова нещо като естествен закон. В процесите на създанието има фундаментална подреденост. Слънцето, луната и звездите притежават закономерности, които служат на целите на човека и, чрез подчинението, на живите същества на земята (Бит. 1:14-16). Животните се размножават по закони, наложени от Бога (Бит. 1:21, 24-25). Естественият закон никога не може да означава автономен закон. Той никога не може да означава закон, който е продукт от автономно съществуващ природен ред (или безредие). Всички “природни закони” (закономерности) са неизбежно личностни. Това е просто приложение на учението за космическия персонализъм. Адам трябваше да зачита създадените от Бога закони, които управляват естествения свят. Той също трябваше да зачита законите, разкрити му пряко от Бога, или осъзнати от Адам в неговото положение на носител на Божия образ. Въпросът е в това: неговото познание за закона беше негово средство за господство. Като създание, той беше под закон, но като носител на Божия образ, той можеше да използва своето познание за закона, за да стане подчинено активен под Бога и да покорява земята.

Безспорно е, че бунтовният човек, който защитава своята независимост от Бога като самопровъзгласен активен и автономен участник, често става разрушител. Природата страда под неговите ръце. Невъзпирани от библейския закон или от чувство за отговорност, бунтовните хора покоряват земята за своята собствена слава и печалба и резултатът е разрушаване на земята. Например, знаем, че причината, поради която израилтяните трябваше да бъдат отведени в робство за 70 години, беше, че те са отказали да зачитат Божия закон, като дават на земята нейната съботна почивка всяка седма година. В тяхно отсъствие в продължение на седем десетилетия земята щеше да получи своята законна почивка (2 Лет. 36:21; Ер. 50:34). Тази почивка позволи на естествените възстановителни процеси на земята да възстановят нейното плодородие. Въпреки това, земята не трябваше да бъде напълно свободна от човешко господство. Управителите и изявените мъже, занаятчиите и ковачите – накратко, тези, които си заслужаваше да бъдат отведени – бяха изгонени от земята. “Остана само,” казва Библията, “по-бедната част от хората на земята” (4 Царе 24:14б). Останаха онези, които упражняват минимално господство; земята не беше изоставена напълно. Само в редките случаи на пълно и безвъзвратно Божие осъждение срещу един град земята трябваше да бъде оставена на управлението на природата (Ер. 50:39). Това се смяташе за крайно обществено проклятие.

Но има и друга възможност за бунтовния човек: опит за отстъпване от отговорностите на екологичното господство. Идеята на екологичните романтици, източните мистици и многобройни първобитни общества е, че човекът трябва да живее “в хармония с природата.” Човекът трябва да се съобрази с природните закони. Разбира се, трудно е да се определи кои закони се прилагат в конкретните случаи, но идеята за общото върховенство или стандарта на природния ред е господствуваща в тези космологични системи. Човекът не е нищо повече от една малка част от един автономен природен процес, но е нечестива сила, когато позволи на своята сила да започне да управлява природата. Вместо да гледат на човека като посредник за господство над природата, тези системи поставят човека под господството на природата. Бунтовният човек, накратко, активно отхвърля Бога, като изоставя своите отговорности под завета за господството и с това той в крайна сметка става същностно пасивен пред природата или пасивен пред държавата.

Християнинът признава, че човекът е станал бунтовен разрушител. Знаем, че цялото създание въздиша да бъде освободено от “робството на тлението” (Рим. 8:21). Земята е под проклятие поради човека. Но християните се “спасяват с надежда” (Рим. 8:24), надежда в Божието изкупление, а не надежда в някакво въображаемо връщане към някакъв природен рай. Човекът наистина е разрушител, етичен бунтовник, който търси избавление от цялостните изисквания на Божия законов ред. Въпреки това, “човекът-разрушител” не е резултат от “човека-управител.” Не господството на човека над земята е това, което е незаконно, а опитът на човека да владее земята извън Божията власт над човека. Единствената основа на правото на човека за господство е неговото събразяване с Божиите изисквания. Капитаните, които се бунтуват против генералите, не могат да очакват техните ефрейтори да им бъдат покорни. Замърсените региони на земята се бунтуват против бунтовното, беззаконно управление на човека, а не против управлението само по себе си.

В една доста цитирана и преиздавана статия, “Историческите корени на нашите екологични кризи” (1967), историкът, изследовател на Средновековието, Лин Уайт, твърди, че християнското схващане за господството на човека над природата е това, което е донесло на Запада кризата със замърсяването. Подобно твърдение е изказано и от историка Арнълд Тойнби през 1973. Забележителните познания на Уайт в историята на средновековната технология все пак го възпират дотолкова, че той е принуден да признае, че определени ключови постижения в технологията се дължат предимно на променящите се екологични и географски фактори. Но неговият основен възглед е причината за популярността на неговата статия сред екологичните романтици на 60-те и 70-те години: “Като унищожава езическия анимизъм, християнството дава възможност природата да бъде експлоатирана с безразличие към чувствата на природните обекти.”[12] (Фактът, че езичеството, дори в неговите радикални анимистки форми, може да доведе до общества, които замърсяват земята, не е споменат от Уайт.) Неговото заключение: “Следователно ние ще продължаваме да имаме задълбочаваща се екологична криза, докато отхвърлим християнската аксиома, че природата няма друга причина за съществуване, освен за да служи на човека.”[13] (Всъщност християнската аксиома е, че създанието трябва да служи на Бога Създател.) Но той признава, че предимно в средата на деветнадесети век събирането на науката (теорията) и технологията (практиката) окончателно създават индустриалното общество, което сега безмилостно замърсява и разрушава природата. Накратко, неговото начало може да се определи от периода, в който дарвинистката мисъл, радикалният атеизъм и неограничената увереност в автономните сили на светския прогрес започват своя възход в Западна Евопа и, едно поколение по-късно, в Съединените Щати.

Един много добър, но пренебрегнат отговор на Уайт и Тойнби се появява в консервативното списание National Review в края на 1974. Авторът, Р. В. Янг, разчленява аргументите на двамата критици, показвайки как не християнството, а материалистите са тези, които са конструкторите и инженерите на съвременната индустриална система. Неговото заключение е забележително. “Във всеки случай схемата е една и съща: секуларизацията води до апотеоз на материалния ‘прогрес’ и старите традиции на набожност и покорство – усещането за ограниченията и задълженията на човека – се разпадат. В християнството, както в повечето религии на света, гордостта – опитът да се прескочат факторите на смъртния живот и човекът да стане като бог – е фундаменталния грях, а съответствуващата му добродетел е смирението. Това, което обикновено се нарича ‘екологична’ криза, всъщност е само една страна на цялостната морална и обществена криза на нашето време, и причината за тази криза е гордостта. Твърде дълго сме вярвали, че върху човешките амбиции и желания не трябва да се поставят никакви ограничения, но сега се открива, че дори научната технология, инструментът на целенасоченото себеобожествяване на съвременния човек, трябва да се преклони пред ограниченията на действителността.”[14] Накратко, арогантността на автономния човек, който е наследил плодовете от християнското видение за господство чрез спазване на закона, но който вече не признава върховенството на Бога, създал законов ред, който дава власт на човека, е създала кризата със замърсяването. Това не е грешка на християнството, което винаги е смятало земята като капиталово богатство, възложено на човека като нещо, към което да се отнася с уважение. В християнския възглед човекът е настойник, а не собственик на земята (Пс. 24:1). Секулристите отричат Бога и прехвърлят Божието върховенство на човека. “Човекът-настойник” е станал “човекът-автономен собственик,” и като предплата получава съвременното екологично опустошение.

Човекът трябва да покорява земята, не да я унищожава. Човекът трябва да я обогатява, да се грижи за нея, да я използва за Божията слава. Това му позволява да се възползва от плодовете на земята, защото е направен по Божия образ. Когато човекът се опита да придобие плодовете на земята без възпирането на Божия закон, той може да очаква резултати, които ще му струват скъпо. Нашата вселена е вселена на закона и моралният Божий закон е по-фундаментален от природните закономерности на създадения свят. Моралният закон е първостепенен и Бог е вградил в Своя свят един вид “отрицателна обратна връзка.” Когато хората последователно и систематично нарушават моралния Божий закон в определена област от живота, видимите обстоятелства – като че ли несвързани с моралния свят – започват да поставят ограничения върху бунтовниците. Най-добрият пример в Писанието е дървото за познаване на доброто и злото. Хората се разбунтуваха срещу Бога чрез своя баща, Адам (Рим. 5). Адам яде от дървото. В резултат цялото създание беше проклето. Божието слово предсказа смъртно наказание, но Сатана им намекна, че на Божието слово не може да се вярва. Как би могъл кой да е “неутрален” учен да предскаже каква да причинно-следствена връзка между яденето на даден плод и проклятието над вселената? Но тази свръхестествено контролирана причинно-следствена връзка съществуваше. Бог зачита Своето слово повече от видимите закономерности на създанието (2 Пет. 3:4-7). Поради това, основното средство за господство на човека е моралният Божий закон. Второстепенно, природният закон – видимите закономерности в природата – може да бъде разкриван от човека и да служи като средство за господство – задача за господство, която е подчинена на моралния закон. Без средството на Божия морален закон, който възпира човека (защото той е създание под закон), неговото даващо му власт познание за природния закон го прави разрушител. Той има това познание за видимия свят, защото е направен по Божия образ и защото е под условията на Божия завет за господство. Той трябва да използва своето познание за видимите заканамерности в природата, за да покорява земята, а не да я разрушава. Без възпиращото действие на моралния закон човекът става самоубиец. “Всички, които Ме мразят, обичат смърт” (Пр. 8:36б). Земята и нейните служещи на човека ресурси биват опустошавани от самопровъзгласилия се за автономен човек. Интелектуалното наследство на идеята за прогреса и естествения закон като средство за господство – които и двете са открито и уникално библейски идеи – става заредено оръжие или нещо по-лошо в ръцете на бунтовния човек.

Заключение

Бог направи човека на основата на завет, завета за господството. Третата точка на библейския завет е етиката: покорство пред Бога като средство за господството на човека над земята. Етиката и господството са неизбежно свързани в библейската заветна структура.

Тъй като човекът се е разбунтувал против Бога, неговата задача за господството е станала по-трудна. Човекът извън Бога е бунтовник, убиец и разрушител. Само Божията благодат може да започне да възстановява човечеството към покорство пред Бога. Следователно Божията благодат е основата на човешкото господство и власт.[15]

Човечеството не може да избегне завета за господството. То може да го изврати, да воюва с него и публично да го изостави, но не може да го избегне. Определението за човека в историята е на основата на завета за господството. Едва в ада и в огненото езеро способността на човека да го изпълнява ще изчезне – усещане за вечна загуба за нарушителите на завета. Хората са етично или под Бога, или под създанието, Сатана, други хора или предполагаемо безличностните сили на природата. Онези, които са пасивни пред Бога, могат да упражняват дългосрочно господство над природата. Онези, които са активни бунтовници срещу Бога, стават роби на природата. Но от условията на завета за господството няма избавление.