Заветът на господството
Съдържание
Общо
въведение

Въведение
Глава 1
Глава 2
Глава 3
Глава 4
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20
Глава 21
Глава 22
Глава 23
Глава 24
Заключение

Приложение А
Приложение Б
Приложение В
Приложение Г
Приложение Д

Библиография

   

Заветът на господството
  Home    от Гари Норт  

 

21

ЗАКОНЪТ ЗА НАМАЛЯВАЩИТЕ ПЕЧАЛБИ

А Исав взе жените си, синовете си, дъщерите си и всичките хора от дома си, добитъка си, всичките си животни и цялото си имущество, което беше придобил в Ханаанската земя, та отиде в една земя далеч от брата си Яков. Защото имуществото им беше толкова много, че не можеха да живеят заедно; земята, в която пребиваваха, не можеше да ги побере поради добитъка им (Бит. 36:6-7).

Това е второто голямо разделяне на семейства, записано в книгата Битие. Първото беше разделянето между Лот и Авраам. Една и също причина има и в двата случая: “И понеже земята не ги побираше да живеят заедно, тъй като имотът им беше много и не можеха да живеят заедно” (Бит. 13:6).

Не ни се казва защо земята не може вече да издържа семействата и стадата на двамата синове на Исак. Може да е защото ханаанците са били многобройни и двете семейства са можели да заемат само една малка част от земята. Очевидно, когато изходът от Египет връща в земята 600,000 мъже и техните семейства (Изх. 12:37), тя е достатъчно производителна, за да ги издържа. Въпреки това Библията е ясна: Нито Авраам и Лот, нито по-късно Исав и Яков можеха да отглеждат добитъка си на земята, на която пребиваваха. Проклятието на земята се почувствува (Бит. 3:17-19). Семействата имаха повече добитък, отколкото земята може да издържа.

Тези хора се сблъскаха със закона за намаляващите печалби, икономическо учение, популяризирано от английския икономист Дейвид Рикардо в неговата важна книга, Принципи на политическата икономика и данъчното облагане (1817). Основната идея на закона е била обсъждана от икономистите в края на осемнадесети век, когато едновременно в една и съща година, 1767, сър Джеймс Стюарт и барон дьо Тюрго публикуват независимо един от друг своите трактати върху темата. Формулировката на Стюарт, наречена по-късно закон на “разширения предел,” отбелязва, че с нарастване на населението започват да се обработват все по-бедни и неплодородни земи, за да се храни нарастналият брой на хората, така че едни и същи количества производствени усилия дават все по-малки реколти. (Разбира се, това формулиране на проблема неявно приема, че всички други фактори остават същите, особено земеделските технологии.) Втората формулировка, изведена от Тюрго, е далеч по-приложима, така нареченият закон на “интензивния предел.” Обобщението от професор Шумпетер на позицията на Тюрго е добро. Когато към дадено парче земя се прилагат еднакви количества капитал (или труд), количествата продукт, които всяко ново прилагане на капитал произвежда, първо се увеличават, а след това намаляват. Ако се добавят още количества от същия ресурс, ако приемем едно и също количество земя и непроменящо се ниво на технологиите, тогава в крайна сметка производството трябва да спадне до нула. Шумпетер пише: “Това обяснение на онова, което в крайна сметка започна да се смята за достоверен закон за намаляващите печалби, е много важно.”[1] След 1900 американските икономисти наричат този закон на Тюрго “закон на променящите се съотношения.” Първо увеличение, след това намаление на производството на единица вложен ресурс.

Най-лесно е да го разберем в случая със земеделието. Да приемем, че имаме един акър земя. Един човек обработва земята сам. Той има проблем с повдигането на тежки камъни и не може да повдига големите скали. Търкалянето им по дървени трупи е много трудно. Тогава той наема помощник. Сега определени действия стават лесни, а други, които преди това са били невъзможни, сега са възможни. Общото производство на двамата човека може да надвишава двойната сума на надниците на двамата. Така че собственикът на земята наема още един човек, и още един, и още един. В крайна сметка хората започват да си пречат. Производството започва да се забавя. Разходите се увеличават. Вече не е изгодно да се наемат повече хора. Може би дори е изгодно някои от тях да бъдат уволнени. Пределните нетни печалби – печалбите от добавянето на още една единица ресурс към “производствения микс” – в крайна сметка падат до нула, или дори стават отрицателни. Разходите за наемането на още един работник в крайна сметка надвишават ползите от този допълнителен работник.

Именно това е проблемът, пред който бяха изправени Исав и Яков. Вътре в границите на наличната земя двете семейства вече не можеха да останат производителни. Земята се “запълни.” Това не означава, че кравите стояха опирайки се една в друга, или че шатрите на слугите на Исав бяха една до друга с тези на слугите на Яков. Но производителността на земята спадаше видимо. Производителността на добитъка, било на брой, или на тегло, или както двамата глави на семейства измерваха производството, спадаше, защото имаше твърде много хора за относително ограничено количество земя. Исав беше изправен пред важно решение. Той напусна, за да намери по-рентабилен “микс” от добитък и земя. Тръгна да търси “широки отворени пространства.”

Това показва важността на проклятието върху земята за целите на географското господство. Тъй като секи един акър земя е проклет от Бога, производителността на акър е ограничена. Онези, които желаят да умножават стадата си или реколтата си, в крайна сметка ще трябва да покорят повече земя. Те не могат да останат на едно и също парче земя и постоянно да увеличават физическото производство на стоки. Ако искат повече благосъстояние, те трябва да търсят повече налична земя, която да обработват. Тяхното желание за по-голямо богатство ги принуждава да обработват все повече земя.

Това, което трябва да се разбере от самото начало, обаче, е, че законът за намаляващите печалби не е ограничен само до земеделието. Той е основен за цялото икономическо производство. Ограниченията на оскъдността са навсякъде. Бележките на Шумпетер по този въпрос са изключително полезни. “И Стюарт, и Тюрго говорят само за земеделието. Преди петдесет години [т.е. около 1900] това не би изумило никого, тъй като тогава е било общоприета практика да се ограничават намаляващите печалби само до земеделието. Но ние, които приемаме за даденост, че нито увеличаващите се, нито намаляващите печалби са ограничени само до определен отрасъл от икономическата дейност, но са характерни за всеки отрасъл, ако са налице определени общи условия, сме в положение да осъзнаем каква изненада е било това всъщност. Обяснението изглежда е във факта, че за необразования ум има нещо особено впечатляващо в ограниченията, наложени върху човешката дейност от непроменимо ‘дадена’ физическа среда. Нужни са дълги усилия да се сведе аналитичната важност на тези ограничения до техните правилни измерения и те да бъдат разграничени от земята и земеделието. Но не би трябвало да отнеме толкова дълго време да се види, че всъщност няма логическа разлика между това да се опитваш да увеличиш производството на дадена ферма и на дадена фабрика, и че ако фермите не могат да се умножават или увеличават безкрайно, фабриките също не могат да се увеличават или умножават безкрайно. Още едно обяснение идва от вярата на почти всички икономисти през осемнадесети век – вярване, което се пренася в ‘класическата’ икономика на деветнадесети век – че макар факторът земя да е даден веднъж завинаги, другият първостепенен фактор, трудът, винаги ще се увеличава до всяко необходимо количество, ако му бъде позволено. Ако възприемем този възглед, трябва да се съгласим с неохотността на тези автори да разглеждат труда и земята по един и същи начин и да прилагат законите за физическата печалба и към двете.”[2]

С други думи, всички ресурси са ограничени. Да го кажем по друг начин, на нулева цена винаги има по-голямо търсене на повечето стоки, отколкото има предлагане за тях. Това е определението за оскъден ресурс, тоест икономическа стока. Никоя стока не може да ни даде цялото производство, което искаме. Няма магическа формула, няма дух в бутилка, който да ни даде безкрайно предлагане на исканите стоки и услуги. Не можем да обърнем камъните в хлябове – поне не на нулеви разходи. Ограничената производителност на “земята” и ограниченото предлагане на земя ни принуждават да търсим нови количества земя, когато производителността ни се сблъска с ограниченията на земята. Но същите ограничения важат за всички останали ресурси. Няма ресурс, който да е неограничено производителен. Ако искаме повече стомана, трябва да построим повече стоманолеярни заводи, освен ако не развием разходно ефективна технология, която ни позволява да разширим производството на стомана в същата фабрика. А проклятието върху земята означава също проклятие върху човека: технологиите не могат да развиват неограничено. Обратно на това, което Шумпетер казва, и в технологиите печалбите са намаляващи.[3] Човекът не е по начало съзидателен, нито е неограничено съзидателен. Той е създание. Във всеки случай, дори ако приемем, че хората имат неограничени способности за развиване на технологии, има още две ограничения, които трябва да се преодоляват: време и капитал. За да се въведе една е нужно време и капиталови ресурси. Денят на съда ограничава първия фактор, а проклятието върху създанието ограничава втория фактор. Лихвата – явлението времево предпочитание – също ограничава въвеждането на технологиите. Хората няма да се откажат и не могат да се откажат от цялото настоящо потребление.[4] Поради тази причина съществува неизбежна ценова разлика между настоящите стоки и бъдещите стоки, и икономистите наричат тази ценова разлика лихвен процент, или “първоначална лихва,” или просто времево предпочитание. Технологичните нововъведения изискват време и капитал, а и върху двет има ограничение, дори ако нямаше ограничения върху интелектуалните способности на човека да измисля нови технологии, допускане, което не можем да си позволим, като имаме предвид библейското учение за човека.

С каквото и да се захване човекът, в крайна сметка ще започне да дава отрицателни резултати (загуби), ако производителят настоява да добавя все по-големи количества допълнителни ресурси към непроменимо количество от даден ресурс. Той ще трябва да търси нови начини за съчетаване на тези ресурси, или да намери количества от оскъдния фактор в производството, които да могат да се закупят или наемат на цени, даващи му възможност да увеличи стойността на крайния резултат от неговото производство. Желанието му за увеличено благосъстояние го принуждава да посвети енергия, капитал и време за покоряване на неговия дял от земята.

В случая със земята законът за намаляващите печалби ни казва, че има ограничения върху способността на почвата да поддържа живота. Ако земеделецът откаже за признае съществуването на такива ограничения, тогава неговите опити да увеличи производството си, добавяйки все повече допълнителни ресурси – повече семена, повече работници, повече води и т.н. – в крайна сметка ще изтощят почвата. Това е една технологична причина, поради който от Израел се изискваше да оставя земята да си почине една на всеки седем години (Лев. 25:2-7). Земята има право на почивка. Обаче, още преди почвата да е напълно изтощена, ще се почувствува законът за намаляващите печалби. Производството на единица вложен ресурс ще спадне. Фермерът ще трябва да добави торове, или нови технологични изобретения, или система на смяна на посевите с цел обогатяване на почвата, или периоди на почивка за земята, ако иска да запази стойността на земята си. Следователно законът за намаляващите печалби дава на хората икономически стимул да се грижат за земята и да я правят плодотворна, като признават и зачитат нейните ограничения.

Трагедията на общите имоти

Земята, която не е частно притежавана от човекът, който я използва, е далеч повече изложена на безразсъдно изтощаване на почвата и екологично опустошение. Това е така наречената “трагедия на общите имоти,” в при която политическата власт притежава земята и я дава под наем (или дори я дава безплатно за временно ползване) за частна или обществена употреба. Човекът, който пряко се възползва от нейната употреба – пасе си животните на нея, сече дърветата, лагерува на нея, извлича полезни изкопаеми – има твърде малък пряк стимул да запазва производителността на земята. Ако има изключителни права над нея за много години, може и да има някаква изгода да я запазва, но това е почти същото като частната собственост. Неговите лични ползи се реализират пряко и незабавно; разходите, свързани с изтощаването на ресурсите, се понасят от всички данъкоплатци – пределно малък разход за действителния потребител на земята. Тъй като не е неговата земя, той няма нужда да запазва дъргосрочната й производителност. Получава се един вид “положителна обратна връзка.” Обикновено има полза да се добави още една крава или да се отсече още едно дърво, освен ако променливите разходи – надзираването на кравите, подострянето на триона, разходът на време – са нарастнали дотолкова, че дори “безплатната” земя не е достатъчна субсидия за продължаване на производството. Процесът на “положителна обратна връзка” може да продължи до настъпването на екологичната криза и производителността на “безплатния” ресурс спадне рязко.[5] “Отрицателната обратна връзка” на закона за намаляващите печалби е временно заглушена, тъй като отрицателните фактори – увеличените разходи за поддържане на дългосрочната производителност на ресурса – не са ясно присъствуващи в ума на потребителя. Тези разходи се понасят от другите, а неговите лични ползи далеч надхвърлят неговия дял в тези разходи. В крайна сметка законът се изявява видимо, тъй като той е просто открито правило, основано върху реалността, а именно проклятието върху земята. Но кризата дава твърде малко предварителни предупреждения, или поне твърде малко, за да бъдат забелязани от потребителя на земята. Тя идва изведнъж, не на малки части, които частният собственик по-вероятно ще забележи и ще предприеме стъпки да облекчи или анулира. Без частна собственост върху средствата за производство законът за намаляващите печалби не произвежда онези предупреждения относно идването на рязко намалено производство от изтощения ресурс.[6] Или по-точно, не се обръща бързо внимание на предупрежденията. (Икономистите наричат това проблем на “външните фактори.”)

За бюрокрациите е изключително трудно и скъпоструващо да се оценят пълните разходи по употребата на кой да е обществено притежаван ресурс. Разходите за издръжка по отношение на ползите се изчисляват от различни хора. На практика се изявява реалността на теорията за субективната същност на стойността. Бюрократите, които управляват или дават под наем обществена собственост, трябва да изчислят стойността, произвеждана от потребителите на ресурса, а това не е възможно да се определи без цени. Но дори цените не казват на администраторите всичко, което те биха искали да знаят. Например, дали обществената субсидия на “безплатна” земя е наистина най-доброто за благото на обществото? Как би могъл един бюрократ да определи това? Не са ли разходите твърде високи? И отново, как би могъл той да постави цена върху разходите, ако ресурсът е обществена собственост и следователно не подлежи на субективната оценка на разходите от законните собственици, а именно гласоподавателите? Кой трябва да каже дали оценката на бюрократите за “истинските” разходи и ползи за “обществото” е същата, каквато и “обществото” би дало? И как може “обществото” – аритметичен сбор от индивиди – да реализира своята колективна оценка? Кой плаща музиката, чий вол ще бъде убоден, и кой изяжда баницата? Така че управляването на обществено притежавани ресурси обикновено се люшка между политика на свръхупотреба и никаква употреба, между разточително прахосване на ресурси чрез “безплатни” концесии, които водят до ерозия, и разточително прахосване на ресурси, като се позволява ценни ресурси да стоят неизползвани. Първо бюрократите позволява ерозия, след това изискват пълна консервация, което означава, че производителните ресурси са направени непроизводителни, или производителни само за онези малцина, които имат щастието да използват ресурса по законово приемлив начин (също както скитниците се наслаждават на пустинята, но не и на шума на триона или други средства за производство.)

Пуританите в Нова Англия още от рано научаваттези уроци. След 1675, след половин век неразумно управлявани общи имоти, те постепенно разпродават общопритежаваните имоти на частни собственици. Това слага край на кавгите относно това кой трябва да плаща на говедарите, колко дървета трябва да се отсичат на година, чии огради се нуждаят от поправка и разходите за управляване на цялата неуправляема схема. Така завършва “трагедията на общите имоти.”[7]

Господството и намаляващите печалби

Законът за намаляващите печалби, когато действува чрез частна собственост върху оскъдните ресурси, става стимул за изпълнението на мандата за господство. Хората достигат границите на производителност на даден производствен процес и са принудени да намират по-добри методи за производство или да намерят допълнителни количества от някой изчерпан производствен фактор. Те трябва или да подобрят производството чрез по-добри технологии и повече капитал, или да търсят повече количества от ресурса, който е достигнал своите граници на производителност при съществуващата производствена “формула” или “рецепта.” Изчерпаният редурс може да е земя, или сграда, или предлагане на работна ръка, или управленчески умения, или умения за прогнозиране, или кой да е друг оскъден икономически ресурс. Когато се достигнат границите, хората трябва да начерят нови начини да постигане на целите си. Може би трябва да преосмислят целите си, тъй като са нарастнали разходите, или трябва да намалят разходите си, за да постигнат целите си. Или трябва да стигнат до някакъв вид съчетание от двете: променени цели и намалени разходи за производство. Но трябва да променят нещо. Законът за намаляващите печалби прави промяната неизбежна, заедно с много други фактори, които правят промяната неизбежна. Но обществената структура, която промяната създава в едно ориентирано към печалба общество, където преобладава частната собственост, е общество, ориентирано към господство. Земята бива покорявана, ако не за Божията слава, то поне за индивидуални печалби. Но така се изпълнява общият завет за господството.

Като насърчава консервацията, стремежът към дългосрочни печалби от притежаването на някой производителен ресурс също се стреми към запазване на земята. Общественият мандат не трябва да служи на човека като оправдание за унищожаването на земята. Тъй като хората не дадоха на земята на Израел нужната почивка, те отидоха в плен за 70 години (2 Лет. 36:21). Бяха предупредени да не злоупотребяват със земята. Тъй като цената, която плащаме за един производителен ресурс, зависи от нашите очаквани бъдещи печалби от този ресурс (поток от приходи във времето), снижени с нивото на лихвата, ние имаме интерес да поддържаме производителността на този ресурс, тъй като плащаме за неговата производителност в цената на покупката. Принудени сме да отчитаме разходите за собственост и използване. Трябва да се зачита законът за намаляващите печалби. Трябва да зачитаме ограниченията на оскъдността. И като зачитаме тези ограничения, трябва да намерим законни начини да облекчим товара на оскъдността, да увеличим производството, да подобрим технологиите на производство, и да закупим повече капиталови ресурси. Изчислявам разходите и оценяваме ползите. Като индивидуални действуващи лица ние или печелим, или губим. Ако производството спадне, когато добавяме повече вложения, ние сме принудени да открием защо. Счетоводните таблици ни показват, че в даден момент използваме даден ресурс прекалено много и трябва да престанем, ако не искаме да прахосваме ресурси. Започва търсенето на повече количества от изчерпания ресурс, или на техники за производство, които да компенсират спадащата производителност на настояващата производствена структура. Така се изпълнява заветът на господството.

Заключение

Исав избра да напусне. Неговото решение доведе до основаването на Едом. То също позволи на Яков да увеличи имотите на своето семейство, поне до времето на големия глад, когато слязоха в Египет. Ханаанците, които владееха земята по времето на глада, щяха да се радват на своята независимост само за няколко века след този глад. И Яков, и Исав щяха да увеличат господството си над земята в резултат на закона за намаляващите печалби. Той ги принуди да търсят нови земи за завладяване.


[1] Joseph A. Schumpeter, A History of Economic Analysis (New York: Oxford University Press, 1954), p. 260.

[2] Ibid., p. 261.

[3] Ibid., p. 263.

[4] Ludwig von Mises, Human Action (3rd ed.; Chicago: Regnery, 1966), ch. 18. Виж също статиите от американския икономист Франк Фетър, който пише през първите три десетилетия на двадесети век: Frank A. Fetter, Capital, Interest, and Rent: Essays in the Theory of Distribution, edited by Murray N. Rothbard (Kansas City, Kansas: Sheed, Andrews and McMeel, 1977).

[5] Garrett Hardin, “The Tragedy of the Commons,” Science (Dec. 13, 1968); reprinted in Garrett de Bell (ed.), The Environmental Handbook (New York: Ballentine, 1970).

[6] C. R. Batten, “The Tragedy of the Commons,” The Freeman (Oct., 1970).

[7] Gary North, “The Puritan Experiment in Common Ownership,” The Freeman (April, 1974). Бел. авт. По-късно Гари Норт написва своята книга The Puritan Economic Experiments. Тази книга е преведена на български под заглавие Пуританските икономически експерименти. Бел. Прев.





Dominion Covenant
Copyright © 1987 Gary North
превод Copyright © 2002 Божидар Маринов