4

ИКОНОМИЧЕСКАТА СТОЙНОСТ: ОБЕКТИВНА И СУБЕКТИВНА

И Бог видя всичко, което създаде; и ето, беше твърде добро. И стана вечер, и стана утро, ден шести (Бит. 1:31).

Първата глава на Битие повтаря този израз, “и Бог видя, че беше добро,” пет пъти (ст. 10, 12, 18, 21, 25) в допълнение към крайното обобщение в стих 31. Божиите съзидателни действия бяха оценени от Бога и бяха счетени за добри. Те отразяваха Неговата собствена доброта и абсолютното съответствие между Неговия план, Неговите стандарти за оценка, Неговото съзидателно слово и резултатите от Неговото слово, създанието. Създанието беше добро именно защото то беше продукт единствено на Божието върховно слово. Затова Бог вмени позитивна стойноскт в Своето създание, защото Той го създаде съвършено. То беше напълно съобразено с Неговата воля. Учението за вменяването е в самата същност на учението за сътворението. Създанието беше добро, защото Бог го създаде добро и защото Бог каза, че то е добро. То беше добро обективно поради вътрешната си съобразеност с Божията воля. То беше добро субективно, защото Бог обяви неговото съвършенство, показвайки по този начин неговата съобразеност с Неговите стандарти. Създателят е също и Вменител. Божиите първоначално субективни – тоест личностни, а не относителни – стандарти служеха като единствен стандарт за самото създание; веднъж създадено, създанието след това беше оценено според първоначалните стандарти и Бог, безгрешният, субективен оценител, обяви, че създанието по никакъв начин не се отклонява от Неговите стандарти.

Преди своя етичен бунт човекът беше постоянно способен да мисли Божиите мисли след Бога в сътвореното си, човешко естество. Човекът имаше език от самото начало; той имаше властта да свързва умствените постройки с външния свят на създанието. Беше му възложена задачата да наименова (класифицира) животните (Бит. 2:19) и да обработва градината (Бит. 2715), което показва неговата способност да изпълнява Божието изискване да установява господство над създанието. В двете задачи човешката оценка беше съществено важна и тази оценка трябваше да бъде съобразена със стандартите, установени от Бога, както словесно (Лука 4:4), така и непряко чрез самото създание (Рим. 1:19). Накратко, човекът е имал властта да оценява или да вменява стойност на части от създанието, защото е бил създаден по Божия образ. Той е имал властта да вменява стойност правилно, защото още не е бил в бунт против Божиите стандарти. Била му е възложена задачата да упражнява господство над земята според Божията заповед и на основата на Божия закон. Това означава, че човекът трябва да използва оценки в съставянето на планове за действие. Той трябва да действува целенасочено на основата на Божиите стандарти.

Проблемът за стойността е централен за икономическата наука. Как се определя стойността: обективно или субективно? Дали стойността на някакъв оскъден икономически ресурс е вътрешно присъща на този ресурс, или тя се добива от оценките на участвуващите? Накратко, стойността присъща ли е, или вменена? Този дебат бушува в икономическата професия в продължение на няколко века.

Големият дебат

Обикновено се смята, че същността на “маргиналистката” интелектуална революция от началото на 70-те години на 19 век е, че стойността се разбира като строго субективно определена. Участвуващите хора вменяват стойност в оскъдните икономически ресурси, които сами по себе си нямат вътрешна или присъща стойност. Всяка стойност е субективна; никоя стойност не е обективна, тоест присъща. Проф. Ф. А. Хайек твърди, че “вероятно не е преувеличение да кажем, че всеки важен напредък в икономическата теория през последните сто години е поредна стъпка в последователното прилагане на субективизма.”[1]

Класическата икономика, която обикновено датираме от публикуването на Богатството на народите на Адам Смит през 1776 до работата на Джон Стюърт Мил, точно преди едновременните и независими едно от друго открития на “маргинализма” от Джевънс (Англия), Менгер (Австрия) и Валрас (Швейцария) в началото на 70-те години на 19 век, се е придържала към няколко съпeрничещи си обяснения относно източника на всяка стойност. Смит се е придържал едновременно към трудовата теория на стойността и теорията на производствените разходи за цената. Той също е вярвал, че търсенето и предлагането определят цените и че “естествената цена” на всеки оскъден ресурс е основана върху труда, необходим за изработването му или разходите за всички ресурсови вложения. Конкуренцията на търсенето и предлагането ще произведе цена, която се колебае около “естествената цена.” Фактът, че трудовата теория за стойността и теорията на производствените разходи за цената са несъвместими, се обяснява в повечето стандартни истории на икономическата мисъл. Гайд и Рист го казват направо: “Те остават една до друга в Богатството на народите защото той никога не е решил в ума си коя от тях да възприеме. В резултат неговият труд е изпълнен с противоречия, които би било излишно да се опитваме да примирим.”[2] Било е невъзможно също да се покаже как търсенето и предлагането са свързани или с трудовата теория, или с теорията на производствените разходи. Почти един век по-късно Карл Маркс и Джон Стюърт Мил довеждат края на класическия период; нито един от тях не е бил способен да примири формирането на цените на пазара с трудовата теория за стойността или с теорията на производствените разходи.[3]

Сърцето на дебата относно присъщата (фиксирана) стойност може да се види в проблема, който е притеснявал всички класически икономисти, така наречения парадокс диаманти-вода. Защо нещо, което е толкова съществено за живота, водата, е толкова евтино, докато диамантите, неща, които са само за украса, са толкова скъпи? Ако присъщата стойност има някакъв смисъл, не трябва ли водата да е по-ценна от диамантите? Нещо повече, защо се променят цените на диамантите? И как диамантите се съвместяват с трудовата теория за стойността? Ако човешките усилия са източникът на всяка стойност, защо диамант, който е открит случайно, е толкова ценен? Смит, в своите лекции през 1762-63, отбелязва проблема и отговаря чрез логиката на търсенето и предлагането: “Само наличието на такова изобилие от вода е обяснението защо водата е толкова евтина; и оскъдността на диамантите (защото тяхната реална употреба все още не изглежда да е открита) е обяснението защо са толкова скъпи.”[4] Смит не включва тези редове в Богатството на народите; той се обръща към други обяснения за цената, които в продължение на един век заблуждават икономистите.

Маргиналистите, или субективистите, имат отговор на стария като света проблем. Въпросът не е общата полезност на “водата въобще” срещу “диамантите въобще.” Въпросът по-скоро е какво дадено количество вода ще се разменя на свободния пазар срещу един диамант. Това, което откриваме, е следното: хората не търгуват неопределени съвкупности. Те търгуват определени единици или количества. Ако дадено количество вода е взаимозаменяемо със същото количество вода навсякъде другаде в икономиката и същото важи и за диамантите, тогава “последната капка” вода ще струва съвсем малко (“маргинално,” пределно) по-малко от “предпоследната капка.” Подобно, последният диамант ще струва съвсем малко по-малко от предпоследния диамант. Но тъй като има толкова малко налични диаманти, а има такова силно търсене за тях, този последен диамант – който се разменя в коя да е сделка – ще изисква значителни количества от други оскъдни ресурси. От друга страна, тази последна единица вода, като се имат предвид огромните количество вода, предлагани за продажба, няма да изисква висока цена. Следователно, стойността на пределната единица – продадена от продавача и закупена от купувача – е това, което определя разменната стойност на всички други подобни единици, предлагани за продажба на пазара. Не “общата стойност” е това, което определя цената на конкретната единица от дадена стока или услуга, а пределната стойност на най-малката стойностна единица, предложена за продажба.

Трябва също да се отбележи, че чаша прясна вода при езерото Мичиган (или при някое незамърсено сладководно езеро) няма да изисква висока цена, докато чаша вода в пустинята може и да я изисква. Транспортните разходи за доставката на прясна вода до човек в пустинята са високи. Той трябва да предложи висока цена, за да подбуди някого да положи необходимите усилия. Ние не можем да говорим за “водата въобще.” Търсенето и предлагането обясняват пазарните цени; те определят какво хората действително ще платят за определен ресурс. Един ресурс, който е в изобилие, ще доведе до ниски цени за всяка конкретна единица от този ресурс, тъй като крайната употреба (най-малко търсената употреба) на този ресурс ще бъде доста надолу в таблицата на стойностите на хората. По-належащите употреби (по-високо търсените употреби) вече ще са били задоволени от другите налични единици от въпросния ресурс. Следователно, цената на всяка единица, предложена за продажба, не може да бъде по-висока от най-високата цена, предложена за последната единица.[5] Когато купувате будилник в супермаркета, откривате, че всеки будилник струва 6.98 долара или нещо подобно. Те са взаимозаменяеми и ако един от тях струва 17.50 долара, докато друг се продава за 6.98 долара, никой не би изхарчил 17.50 долара, за да получи същия будилник (ако приемем, че всички вярват, че будилниците са едни и същи). Стойността на последната стока, или пределната стока, определя стойността на всяка от стоките, предложени за продажба (ако не се отчитат превозът и информационните разходи).

Това обяснение на пазарното ценообразуване е създало революция в полето на икономиката. Краят на деветнадесети век е свидетел на възхода на това обяснение и неговия триумф сред академичните икономисти през 1900. Менгер, Джевънс и Валрас погребват аргументите за присъщата стойност като основа на пазарната стойност. Както един наблюдател казва: “ако хората го ценят, то има стойност; ако хората не го ценят, то няма стойност; и в него няма нищо ‘присъщо.’”[6] Следователно стойността се вменява от участниците. Действието на вменяване е основата на субективната теория за стойността.

Хората желаят да постигнат своите цели с колкото е възможно по-малки разходи на оскъдни ресурси. Те предпочитат да дават по-малко, отколкото повече, за да купят дадена стока. Те искат да купуват евтино и да продават скъпо. Именно тази цел довежда до развитието на свободния пазар. Пазарът позволява на хората да вменят своята собствена лична стойност на множество от оскъдни ресурси, в зависимост от тяхното познание, цели и налични ресурси. Той им позволява да правят оценки чрез система на конкурентно наддаване. Хората се съревновават за конкретни количества от конкретни стоки и услуги. Те предлагат конкретни цени. Тази конкуренция води до установяването на пазарни цени за конкретни единици от оскъдни ресурси. Следователно, пазарната цена на един ресурс е резултат от множество субективни вменявания на стойност; тя се установява чрез конкурентно наддаване. Следователно пазарните цени са резултат от огромен процес на наддаване, в който купувачи и потенциални купувачи се съревновават един с друг за конкретни количества от даден ресурс, докато продавачите се конкурират срещу потенциалните продавачи, за да продадат на най-високо наддаващите купувачи. Следователно пазарната цена е обективен резултат от конкурентни субективни оценки.

Нека разгледаме един пример, който показва някои от следствията от този възглед. Можем да го наречем парадокс Библия-порнография. Библията е самото Божие слово и е безкрайно ценна за човечеството. Но в едно извратено общество е доста по-вероятно един капиталист да може да спечели повече чрез продаване на порнографска литература, отколкото чрез продаване на Библии. Пазарът не оценява Библията въобще срещу порнографията въобще. Пазарът само ни информира относно сравнителната цена на конкретна Библия и конкретна порнографска книга или списание. Нещо повече, обществото може да е съставено от бунтовни хора, които възнамеряват да изработват своето проклятие без страх или трепет. Те вменяват голяма стойност в порнографските книги, а малка или никаква стойност в Библиите. Пазарът ще отразява това явление обективно. Той ще го отрази в счетоводните таблици на издателите. Онези, които задоволяват пазарното търсене, ще просперират, докато тези, които не го задоволяват, ще губят или ще фалират. Печалбите и загубите ще бъдат резултат от субективните оценки на участниците, които вземат решения на основата на своите ценности. Християнската литература ще трябва да бъде субсидирана, докато порнографията ще произвежда приходи.

Хуманистичният, релативистичен икономист разглежда тези факти и може да заключи, че на конкретен пазар порнографията е пределно по-ценна от Библиите. Той казва, че когато говори това, не прави никаква етична оценка на стойности; той само отразява обективните резултати от многобройните субективни оценки на пазара. Но тъй като той не позволява никакво схващане за обективна стойност да влезе в неговия икономически анализ – поне не съзнателно – той не може да се противопостави на пазара, освен като изрази своето лично мнение, че Библиите са по-добри от порнографските списания. Обаче, според него пазарът трябва да бъде оставен сам на себе си, тъй като на никое единично човешко мнение не трябва да се позволи да възпира действията на пазарния процес. Неговият релативизъм води до обективен резултат: разпространяването на порнографията чрез ценова конкуренция, по този начин снижавайки разходите за постигане на проклятие и разпадане на обществото.

Библейското обяснение е различно от това. Библията потвърждава, че хората имат власт да вменяват икономическа стойност. Тя също твърди, че има абсолютни, обективни стандарти за стойност. Всъщност, именно тези стандарти дават възможност да се говори за цялата свързаност на вселената. Създанието отразява тези стандарти, разкривайки Бога, Който е създал всички неща (Рим. 1:19). Библията разкрива тези стандарти словесно. Следователно, всяко човешко вменяване на стойност се извършва в рамката на Божиите абсолютни, обективни стандарти. Бог вменява добро и зло според Своите собствени стандарти и това вменяване дава единствените надеждни стандарти за оценка. Фактите са това, което Бог определя и вменява, а не което пазарът определя и вменява или което някакъв социалистически планиращ комитет определя и вменява. Точността на индивидуалното действие на вменяване на всеки човек стои или пропада според неговата съобразеност с Божието действие на вменяване. Ние живеем във вселена на космически персонализъм.

Това, което трябва да кажем, е следното: една Библия няма присъща (фиксирана) пазарна стойност, но Библията има присъща (върховна) стойност. Всичко има присъща стойност или присъщо зло или някаква смесица от двете, в зависимост от Божието върховно действие на вменяване според Неговите абсолютни стандарти и Неговия план за историята. Но не е задължително пазарът да отразява тази присъща стойност или присъщо зло. Пазарът е арена на съревноваващи се човешки вменявания, арена, на която хората изработват своето спасение или проклятие (Фил. 2:12). Фактът, че икономистът, като самопровъзгласил се за неутрален учен, отрича, че може да има такова нещо като присъща икономическа стойност, означава само, че той използва пазара като единствен източник за обяснение. В съвременната немарксистка икономическа мисъл няма възглед за присъща стойност, защото цените се променят, оценките на хората се променят и никаква хипотеза за Бог няма какъв да е научен смисъл за хуманистичния икономист. Както Лудвиг фон Мизес казва: “Можем да оставим настрана древните догми като Сътворението, Въплъщението, Триединството, тъй като те нямат пряко въздействие върху проблемите на междучовешките взаимоотношения.”[7]

Тогава изглежда, че съвременната икономика, като се съсредоточава изключително върху прагматични цели и следователно върху приблизителната полезност, е изтрила всички следи от предсъвременната идея за присъщата стойност или обективната стойност. Но това е пълно заблуждение. Като се има предвид действителната практика на икономистите, теорията за обективната стойност никога преди не е била по-силна. Причината за това е нарастващото упование на икономистите върху статистическите агрегати, както за целите на икономическото прогнозиране и планиране, така за целите на формулиране на самата теория. Макроикономиката, иконометрията и съвременният анализ на вложения-продукция лежат изцяло на презумпцията, че икономическата стойност и статистическите агрегати са взаимосвързани. С други думи, когато казваме, че “икономиката” е “нараствала” с 3 процента за година през последните няколко години, ние мислим, че казваме нещо значително за човешкото благосъстояние, включително личното благосъстояние. Ние мислим, че казваме нещо повече от просто регистриране на числа. С други думи, ние смятаме, че субективната оценка и обективните историческо-статистически данни са свързани. Мислим, че по някакъв начин сме хванали субективната стойност в статистическите агрегати. Нещо повече от това: ако се придържаме ревностно към теорията за субективната стойност, ще трябва напълно да се откажем от идеята, че икономическите статистики са някакъв реален смисъл смислени показатели за човешкото състояние. С други думи, старото учение за теорията за обективната стойност се прокрадва в света на съвременната икономическа мисъл през задната врата на статистическите агрегати.

Провалът на утилитарната икономика

Нека разгледаме накратко известния “закон за намаляващата полезност.” В следкласическата му форма, икономистите разсъждават по следната логика. Когато един индивид получава повече и повече единици паричен доход (при равни други условия, като покупателната сила на паричната единица), той разпределя допълнителните пари за употреба, която е все по-надолу в неговата скала на ценностите (скала на приоритетите). Той може да купи храна със своя първи долар, подслон със своя втори долар, дрехи с третия долар, забавление с четвъртия и т.н. Всеки нов долар е все по-малко ценен за него, защото той вече е задоволил най-належащите си нужди. Дотук добре. Но една група от английски икономисти, общо наречени социални икономисти, започва около 1900 година да използва този закон по уникален начин. Те твърдят, че тъй като всеки допълнителен долар (или паунд стерлинг) в дохода на един богат човек има по-малка стойност за него от допълнителния долар в дохода на един беден човек, държавната власт може да увеличи общата обществена полезност, като вземе долара на богатия и го даде на бедния, ако се приеме, че общата производителност не се намалява поради това прехвърляне. Богатият човек влага малка стойност в своя последен долар, докато бедният човек поставя голяма стойност върху своя, тъй като има толкова малко долари. С новата програма за преразпределение на богатството, заключават тези социални икономисти, нарастването на общото обществено благосъстояние се ускорява.

Проблемът на социалната икономика е свързан с познатия проблем, пред който са изправени философите: човекът-игленик. Представяме си някой садист, който обича да забива топлийки в хората. Той получава силно удоволствие да гледа как хората подскачат от убождането. В повечето случаи онези, които са били убодени с топлийката, са възмутени. Това е болезнено преживяване. Въпрос: Дали удоволствието, получено от садиста, компенсира болката, преживяна от жертвите? Ако има средство за измерване на удоволствието и болката, и открием, че удоволствието, получено при определен случай на забиване на топлийка в действителност е по-голямо от болката, преживяна от жертвата, можем ли да съставим социална политика на основата на “съвкупното удоволствие”? Дали удоволствието във всички случаи на убождане с топлийка от този садист компенсира болката, преживяна от жертвите? Дали удоволствието при всички случаи на всички забиващи топлийки садисти компенсира болката, преживяна от всички настоящи и бъдещи жертви? Дори ако “съвкупното социално удоволствие” бъде измерено като винаги позитивно, трябва ли законодателите да прокарат закони, разрешаващи универсалното забиване на топлийки? Трябва ли правата на жертвите да бъдат пожертвувани заради удоволствието на садистите? Предполагам, че повечето хора разбират хипотетичното естество на проблема. Ние нямаме такава мярка за удоволствие. Не можем да “претеглим” удоволствието, получено от садистите срещу болката, преживяна от техните жертви.

Можем да покажем проблема от друга гледна точка. Какво да кажем за удоволствието на садистите? Ако държавната власт се намеси, обявявайки забиването на топлийки извън закона, не са ли интересите на садистите пожертвувани за интересите на потенциалните жертви? Като забранява забиването на топлийки, държавната власт не нарушава ли правата на забивачите на топлийки? Законодателите попадат в капан. Нечии интереси трябва да бъдат нарушени. Ако държавната власт не направи нищо, интересите на жертвите са пожертвувани., ако правителството одобри тази съвкупност от условия като узакони забиването на топлийки, интересите на жертвите са пожертвувани. А ако правителството направи забиването на топлийки незаконно, то ще пожертвува интересите на забивачите на топлийки. Законите не могат да бъдат неутрални. Някой печели и някой губи, каквото и да направи държавната власт, дори ако тя не прави нищо.

Социалните икономисти работят с подобен проблем. Западната правна традиция дълго време е зачитала правата на частна собственост. Частните индивиди са нямали право да крадат от другите, дори ако крадецът е по-беден от жертвата. Но какво става, ако политиците действуват като представители на бедните? Ако те извършват кражбата? Не се ли доближаваме опасно до обществен ред, който е основан върху узаконено забиване на топлийки? Държавата не е ли станала представител на садистите? Аналогията не е точна, тъй като богатите хора може доброволно да дават на бедните, докато само мазохистите е вероятно да дават на забиващите топлийки садисти възможността да се наслаждават на насилнически действия. Но философският проблем е същият: Имаме ли средство за измерване на удоволствието и болката, полезността и безполезността? Можем ли да правим валидни изводи относно “съвкупната обществена полезност”? Това е бил проблемът, пред който са били изправени (и все още са изправени) икономистите и политиците.

Социалните политици подхождат към проблема от името на науката. Те не се задоволяват да разчитат на аргументите на “здравия разум” за равенството или честната игра. Те не призовават за намеса на държавата просто в името на морала, или традиционната благотворителност, или някакъв друг ненаучен стандарт. Те призовават политиците да прокарат законодателство, което да отнема парите от богатите и да ги дава на бедните, но в името на науката. Законът за намаляващата полезност предполагаемо подкрепя идеята – една напълно научна идея – за държавно преразпределение на богатството.

Били са нужни повече от три десетилетия някой икономист да излезе с конкретен отговор – теоретичен отговор – на този аргумент. Лайънъл Робинс, който като млад е бил дълбоко повлиян от Мизес, се е оказал подходящ за тази задача. В неговата сега класическа книга, Изследване върху естеството и значението на икономическата наука (An Essay on the Nature and Significance of Economic Science, 1932, 1935), Робинс разтърсва научната валидност на старата схема на социалната икономика. Законът за намаляващата пределна полезност важи доста добре за един отделен индивид, твърди Робинс, но той не може да се приложи за двама или повече индивиди. Фактът, че един човек предпочита възможността А пред възможността Б, има икономическо значение, но това не ни казва точно колко повече той предпочита А пред Б. Не можем да измерим разликата; нямаме мерило за измерване на субективна полезност. Подобно, не можем да кажем, както икономическите учени казват, че удовлетворението (пределната полезност), получено от богатия човек е по-малко (или по-голямо, или същото) от удовлетворението, получено от бедния човек, когато всеки един от тях получи по още един долар приход. Ние не можем да измерваме субективната загуба на удовлетворение, когато държавните власти отнемат от богатия човек неговия долар, и не можем да измерим увеличението в удовлетворението, придобито от бедния човек, който получава конфискувания долар. Както Робинс пише: “Интроспекцията не дава възможност на А да измери какво става в ума на Б, нито Б да измери какво става в ума на А. Няма начин да се сравняват удовлетворенията на различни хора.”[8] Политикът може да си мисли, че знае, или гласоподавателите може да си мислят, че могат да правят такива оценки, но икономистът трябва да твъри, че от икономическа гледна точка не е възможно никакво такова сравнение.

Книгата на Робинс остава едно от класическите произведения в методологията на икономиката. Но нейните приложения са опустошителни за съвременната икономика. Тя е била атакувана от Р. Ф. Харъд в неговото президентско обръщение пред Секция F, икономическата организация на Британската Асоциация, и препечатано в Economic Journal през септември 1938. Харъд е бил притеснен относно последствията от книгата на Робинс за приложната икономика, конкретно, формулирането на икономическата политика. На каква основа въобще би могъл икономист, който следва епистемологията на Робинс, да може да даде съвет на някого относно правилността на кое да е икономическо действие. Харъд пише: “Може да се настоява, че по този начин икономистът отива извън своята правилна ‘научна’ област. Тази идея е силно защитавана от професор Робинс. Може да се подложи на тест дали n-тата единица от X има по-голяма или по-малка полезност от m-тата единица от Y за даден индивид. Може да му се даде да направи избор. Но няма научно средство да се реши дали n-тата единица от Х има по-голяма полезност за индивида Р отколкото m-тата единица от Y има за друг индивид Q. Този избор никога не може да се направи. Това предполага, че всъщност не можем да решим дали два пенса имат повече полезност за един милионер, отколкото за един просяк. Можем да имаме дълбоко подозрение. Но, казва ни се, това е ‘ненаучно,’ поради липса на тест.” Но какъв отговор би могъл Харъд да даде? Само че икономиката всъщност не е чак толкова научна. “Това възражение би било много тежко, ако самата икономика беше зряла и точна наука. Но всъщност нейните постижения извън една ограничена област са така притиснати отвсякъде с примери, които признават използването на догадки, че може би е по-скоро смешно един икономист да предяви такива високи претенции.”[9] Тогава той изоставя цялата идея за научна логика, за научна епистемология. Той се позовава на “здравия разум,” за да оправдае научния икономист в извършването на стойностни оценки и политически решения в името на научната точност. “Можем ли да си позволим самото това ясно понятие здрав разум? Разбира се, трябва много да се внимава да не отидем твърде далеч. Тъй като доказателствата са неясни, ние не трябва да отиваме по-далеч, отколкото позволяват много ясните инструкции на здравия разум.”[10] Това, обаче, не решава проблема. За чий здрав разум говори той? На социалиста? На кейнсианеца? (Кейнс е бил редактор на Economic Journal, когато е била публикувана статията на Харъд, а Харъд е написал биография на Кейнс след като Кейнс умира през 1946.) “Здравият разум” на Харъд е просто признаване на интелектуален и епистемологичен банкрут.

Харъд е разбирал заплахата, която книгата на Робинс е представлявала и продължава да представлява за приложната икономика. “Ако се следва строго несравнимостта на полезността за различни индивиди, тогава биват изхвърлени не само предписанията на школата на социалните икономисти, но и въобще всички предписания. Икономистът като съветник бива напълно обезсилен и, освен ако на неговите разсъждения се гледа като върховна естетическа ценност, по-добре е той напълно да бъде възпрян. Не; трябва да се приеме някакъв вид аксиома за еднаквост.”[11] Тази аксиома за психологическата еднаквост твърди, че всички хора са достатъчно еднакви, така че последният долар в приходите на милионера струва толкова малко в неговата скала на стойностите и би струвал толкова много за бедния човек, че държавата може да увеличи общото благосъстояние, като конфискува поне процент от от този последен долар в приходите на милионера и да го прехвърли към бедния човек. Също се предполага, разбира се, че моралното възмущение на милионера към държавата или няма значение, или се компенсира от одобрението на бедния човек. Въпреки това, трябва да внимаваме, когато прилагаме тази аксиома за психологическата еднаквост. “Но тя трябва да бъде внимателно формилурана и използвана с голямо внимание, винаги подлежаща на условието ‘освен ако може да се докаже противното.’”[12] Проблемът е, че противното не може да се докаже, именно защото самата аксиома за психологическата еднаквост не може да се докаже. Научно не можем да докажем нито равенството, нито неравенството в психическите доходи. Робинс е бил прав; като научни икономисти просто не можем да правим такива сравнения. Но ние трябва да ги правим, ако искаме да даваме някакви препоръки за политически решения или дори само за да прибавим колона от цифри, ако твърдим, че общото има някакъв смисъл от икономическа гледна точка.

В изданието на Economic Journal от декември 1938 Робинс капитулира пред Харъд. Той приема “аксиомата за еднаквостта,” която предполагаемо ни позволява да правим междуличностни сравнения на субективна полезност. Той просто е искал да запази ролята на икономиста като политически съветник. Както той пише: “Моето собствено отношение към проблемите на политическата дейност винаги е било нещо, което аз бих нарекъл условен утилитаризъм. Далеч съм от това да мисля, че крайният утилитаризъм а ла Бентъм е крайно решение за някой от основните проблеми на социалната философия. Но винаги съм чувствувал, че, като първоначално приближение в работата с въпроси, свързани живота и действията на големи маси от хора, подходът, който брои всеки човек като единица и, на тази основа, търси къде се намира най-голямото удовлетворение, е по-малко вероятно да води в погрешна посока от коя да е от абсолютните системи. Аз не вярвам и никога не съм вярвал, че всъщност хората са задължително еднакви или трябва винаги да бъдат смятани за такива. Но аз вярвам, че в повечето случаи политическите изчисления, които не се отнасят към тях като че ли те са еднакви, са морално неприемливи.”[13] Той не вярва, че хората задължително са еднакви. Той чувствува, че “като първо приближение” “условната утилитарна” позиция на най-голямата полза за най-големия брой хора е полезна. Това е неговото отношение. Но не трябва да възприемаме “абсолютните системи.” Утилитаризмът на Бентъм – последователна философия на приложната икономика, основана върху универсалното приемане на аксиомата за психологическата еднаквост – не е “крайно решение на кой да е от главните проблеми на социалната философия.” Това, което Робинс признава, е, че като остава защитник на приложната икономика, той трябва да изостави всякакви претенции за научна точност и епистемологична последователност. Той трябва да изостави икономическата наука в смисъла, в който я дефинира в своята книга.

Тогава как може икономистът да прави политически препоръки? Като влиза в политическия комитет като учен, но след това признава, когато бъде притиснат, че не може да прави препоръки като учен. Неговите научни удостоверения му осигуряват покана за събирането, но, ако е честен, той всъщност не може да ги използва в даването на политически препоръки. Робинс цитира Уилиам С. Джевънс, един от основателите на съвременната, субективистична икономика, в своя защита. Джевънс отхвърля всеки опит да се правят междуличностни сравнения на субективна полезност. “’Не виждам средство,’ е казал Джевънс, ‘чрез което да може да се извърши такова сравнение. Всеки ум е неизследим за всеки друг ум и не е възможен никакъв общ критерий за чувства.’ Не би ли било по-добре, се запитах, честно да призная, че аксиомата за еднаквата способност за удовлетворение идва отвън, че тя почива върху етичен принцип, а не върху научна демонстрация, че тя не е оценка на факт в научен смисъл, а по-скоро ценностно отсъждане – а може би дори, в самата си основа, волево решение? Не трябва ли да стане ясно, например, че теориите за обществените финанси, които отиват отвъд просто регистриране на последствията от дадени мерки върху цените, произведените количества и подобни измерими величини, и които се опитват да обобщават обществената печалба или загуба, не са, строго погледнато, икономическа наука?”[14] Добре казано, професор Робинс! А какво да кажем за задължителния интелектуален извод, че ученият икономист не може, на основата на своята светска методология, да каже нищо относно политиката? “Но аз признавам, че в началото ми беше много трудно да възприема следствията от това. Защото това означаваше, както г-н Харъд правилно настояваше, че икономиката не може да каже нищо като препоръка. Тя може да каже дали определена посока на действие би могла да доведе до желаната цел. Би могла да оценява последователността на различните политики. Но, само по себе си, това не дава оценка за добро или зло. Не е възможно да се каже, че икономическата наука показва, че свободната търговия е оправдана, че неравенството трябва да бъде намалявано, че данъкът върху доходите трябва да бъде прогресивен, и т.н.”[15] Но Робинс не може да понесе този логически задължителен извод. “По-нататъшното мислене, обаче, ме убеди, че това е нерационално.”[16] Защо е нерационално? Защото икономистите винаги са знаели, че техните препоръки “са обусловени от приемането на норми, лежащи извън икономиката. . . . Защо трябва да се страхуваме, питам се, да застанем върху оценки, които не са научни, ако са свързани с неща извън света на науката?”[17]

С други думи, тъй като икономистите винаги са знаели, че всъщност не са учени, когато правят политически препоръки, следователно е нерационално да се притесняват да правят политически препоръки. Тъй като научната икономика никога не е била способна, от научна гледна точка, да прави политически препоръки, икономистите сега не трябва да престават да правят политически препоръки. “В миналото ми изглеждаше, че пропускът да се осъзнае елементът на произволност в някои от откритията на традиционната политическа икономия е благоприятствувал твърде повърхностната употреба на тези открития при формулирането на препоръки за действие.”[18] Обаче, той изяснява своята позиция: “В никакъв случай не е желателно икономистите да престанат да дават препоръки.”[19] Все още трябва да приемаме за дадена аксиомата за психологическата еднаквост на хората. “Смятам, че допускането за еднаквост идва отвън, и че неговите основания са повече етични, отколкото научни. Но ние всички сме съгласни, че е правилно да се правят такива допускания и да се изследват техните следствия с помощта на техниките на икономиста.”[20]

Така отговорността за формулиране на аксиомата за психологическата еднаквост се прехвърля в лагера на философите, по-конкретно, на учените по етика. Тогава, след като приемем, че те са доказали валидността на аксиомата, тя може да бъде внесена и използвана като епистемологична основа за приложната икономика.

Проблемът с тази стратегия е, че специалистите по етика са изправени пред точно същите философски парадокси и те все още не са достигнали до никакво съгласие относно решаването на проблема на извършването на междуличностни сравнения на субективна полезност. Това е проблемът с несъизмеримостта при хедонизма и утилитаризма. Удоволствията и болката не могат да бъдат количествено измерени, дори при един индивид. Съществува скала на подреденост (това е по-приятно от онова), но не и числова скала (това е точно толкова повече приятно от онова). Коментарът на Макинтайър за утилитаризма на Джон Стюърт Мил важи също така добре и за Робинс: “Цялата схема на мислене на Мил е на утилитарист, който не може да избегне нито една от трудностите, които неговата доктрина създава, но и не може да си представи да изостави своята доктрина.”[21] Какви са били философските трудности на Мил? Макинтайър пише: “. . . опитвайки се да доведе всички предмети и цели на човешкото желание под едно единствено понятие, това на удоволствието, и опитвайки се да ги покаже като съизмерими едно с друго на една единствена стойностна скала.”[22] Съвременните икономисти не могат да решат този проблем на съизмеримостта, като заместват думата “удоволствие” с “полезност.”

Робинс не е бил някакъв начинаещ философ, който може законно да се позове на теоретиците по етика да решат неговия проблем. Неговият проблем е бил същият, който е затруднявал теоретиците по етика в продължение на много години. Статията на Ричард Брент в Encyclopedia of Philosophy за “хедонизъм” дори се обръща към икономистите като пример за продължаващия дебат относно дали “можем да знаем нещо за умственото състояние на другите хора, тъй като няма начин да ги наблюдаваме пряко; . . .”[23] Професор Смарт изразява проблема доста добре: “Фактът, че обикновеният човек мисли, че може да претегля вероятности при вземането на разумни решения, не означава, че наистина има някакъв смисъл в това, което той прави. Това, от което утилитаризмът отчаяно се нуждае, за да заздрави своите теоретични основи, е някакъв метод, по който числови вероятности, били те и приблизителни, могат на теория, макар и не задължително винаги на практика, да бъдат приложени към всяко въображаемо бъдещо събитие. . . . Но докато нямаме подходяща теория за обективна вероятност, утилитаризмът не е на сигурна теоретична основа.”[24] Учителят на Кейнс и негов съучастник в извратеността, философът Г. Е. Мур, го описва още по-изразително, когато пише относно събирането на индивидуалните удоволствия в обществена съвкупност: “Това означава да кажем, например, че състоянието на ума на пияницата, когато той получава дълбока наслада да троши съдове, е също толкова ценно само по себе си – и също толкова си заслужава да бъде изпитано – както това на човек, който напълно осъзнава всичко, което е прекрасно в трагедията за крал Лир, като се има предвид само чистото количество на удоволствието в двата случая. Могат да се покажат неопределен брой такива примери и на мен ми се струва, че те представляват reductio ad absurdum (лат. – свеждане до абсурд, бел.прев.) на възгледа, че присъщата стойност винаги е пропорционална на количеството на удоволствието. Разбира се, и тук въпросът не може да бъде доказан, от която и страна да бъде погледнат.”[25] Но ако това е твърде невъзможно да бъде доказано от учените по етика, тогава няма нищо, което икономистите да внесат от този източник, което да може да послужи като основа за необходимото допускане за аксиомата за психологическата еднаквост на хората. Икономиката на светския хуманизъм трябва да прави малко вероятни допускания относно хората, за да действува – допускания, които не могат законно да бъдат направени, според логиката на светския хуманизъм, но трябва и ще бъдат правени от политиците.

Марк А. Лутц, икономист, и Кенет Лукс, психолог, атакуват методологичния индивидуализъм и икономиката на свободния пазар, като отправят предизвикателство към презумпциите на индивидуалистите в областта на епистемологията. Те са методологични колективисти и вярват, че държавата може и трябва да пренарежда икономическите приоритети според колективните нужди. Те са схванали факта, че е незаконно да се използват аргументите на Робинс срещу социалната икономика, за да се критикува само политиката на колективистите, ако заедно с това същите тези аргументи не се използват за критика на всички политически решения и, всъщност, всички икономически агрегати. Те пишат: “В отсъствието на какъвто и да е начин да се измери пряко полезността, най-разумното нещо е да се приеме еднаква скала на полезност за всички хора, което всъщност означава еднаква способност за удовлетворение. Всъщност, трудно е да се види как кое да е друго допускане има някакъв смисъл. И това допускане е точно което икономиката е възприела, за да може да събира доходите на различните индивиди и да приеме, че събира полезност или стойност. В границите на теорията за пределната полезност това е допускането, което ни позволява да използваме съвкупните статистики, като БНП. Без допускането за възможността за математическо събиране на полезността чрез математическо събиране на доходи, не би имало възможност да се сравняват стойностите за БНП между различните страни или дори в една и съща страна през различните години. Това е допускането, на което неокласиците трябва да се позовават винаги, когато защитават обществените ползи на кой да е вид икономическа политика, като свободната търговия или нулевата държавна намеса в икономиката. Като се тръгне от същата основа, заключението, че изравняването на разпределението на дохода и богатството е благоприятно, изглежда неизбежно.”[26]

Авторите са прави относно необходимостта от допускане за сравнимостта на субективни полезности за вземането на политически решения и сравняване на икономическите агрегати. Това, обаче, не отговаря на първоначалния въпрос на Робинс: икономистите не могат да правят такова допускане като икономисти. Следователно, заключават те, трябва да изоставим научната логика, точно както заключават Харъд и Робинс. Трябва да се позовем на тази най-безценна от всички осъдни стоки, здравия разум. Те не приемат първоначалната логика на Робинс. Те, както Харъд, не я намират за убедителна. Защо? Не защото могат оборят нейната обоснованост, а защото не харесват нейните следствия за политиката. “Веднъж като икономистът приеме, че има ред във важността на нуждите, въпросът за разликите в нуждите между различните хора е относително несъществен, и ние чувствуваме, че икономистът трябва да приеме, че има подреждане на нуждите между хората. Да приемем друго означава грубо да отречем здравия разум.”[27] Но какъв е този принцип на подреждане? Това е човешкият живот. “Колкото по-необходими за живота или за поддръжката на живота са дадена стока, услуга или опит, толкова по-важни са те. Толкова е просто. Икономика, която няма теоретичен метод да направи разлика между важността на доставката на вода и важността на доставката на тютюн, едва ли изглежда смислена за един жив организъм, да не говорим за човешкото развитие.”[28] Ако открием, че американците имат достатъчен доход да пушат (или че някои американци го имат), и открием, че номадите в северноафриканската област Сахил имат нужда от вода, какъв трябва да бъде нашият извод? Очевидно, държавата трябва да отнеме доход от пушещите (или дъвчещите, или смъркащите) тютюн американци, да купи вода и да я изпрати на номадите. Всяко друго заключение отхвърля икономиката на уравнителното преразпределение. Всяка друга икономика отхвърля “здравия разум.” Макар авторите не са чак толкова радикални в своите изводи – почти, но не толкова – посоката, в която тяхната логика би довела международното общество, е достатъчно очевидна. По техните думи, “Толкова е просто.”

Веднъж като светският хуманистичен икономист признае факта – и за ограничените умове това наистина е факт – че той не може, като учен, да измерва сбективна полезност и че следователно не може да прави междуличностни сравнения на субективна полезност, повечето от това, което сега познаваме като съвременна икономика, се разпада. Като киселина, този аргумент систематично и неумолимо разлага философските, интелектуалните и морални основи на всяко учение, до което се докосне, а той се докосва до абсолютно всяка част от приложната икономика. Това е неизбежното заключение от цялата теория за субективната стойност, но то подкопава икономиката, основана – или се предполага, че е основана – изключително върху основата на субективната полезност.

Ако стойността е само субективна, тогава тези стойности, за разлика от обективните цени, не могат да бъдат сравнявани. Това е принципът на аргумента на Робинс. Невъзможно е да се измери субективната полезност, както е невъзможно да се измери омразата, любовта или коя да е друга човешка емоция. Човек може да подрежда своите предпочитания, но той не може да ги измерва. Не съществува никакво мерило за това.

Сравняване на статистически агрегати

Като се има предвид това, логиката на субективнета полезност води до някои доста неортодоксални изводи. Например, да разгледаме възможността за ядрена война. Приемаме, че в Европа избухва война. Цяла Франция е унищожена, освен един човек, който обича френско вино повече от всичко друго на земята, и една огромна изба, пълна с неговото най-обичано вино. Тази наличност е толкова голяма, че той ще може да прекара остатъка от живота си в непрекъсната употреба на това вино – мечтата на живота му е постигната. От друга страна, Съединените Щати са незасегнати от войната. Всичките им градове са незасегнати, цялата капиталова структура е незасегната. Използвайки закона за субективната стойност, с неговото следствие, забраняващо междуличностните сравнения на субективни полезности, напълно последователният икономист не може да каже дали капиталът на французина е по-голям или по-малък от капиталовата структура на целите Съединени Щати. Кой е по-богат? Не можем да кажем. Не можем законно, научно, икономически, да сравняваме субективните полезности на 240 милиона жители на САЩ с този радостен французин. Субективните полезности, тъй като са субективни, не могат да бъдат математически събирани като колонка от цифри. Икономистът може интуитивно да предполага, че Съединените Щати имат повече капитал и богатство от “Франция,” тоест този единствен щастлив французин, но не може да го докаже, използвайки законите на съвременната субективистична икономика.

Читателите може да си помислят, че това е несериозен пример. Но той е напълно сериозен. На една конференция през 1974 на икономистите от “Австрийската школа,” проведена в Саут Ройалтън, Върмонт, е възникнал дебат относно следствията от този пример. Проф. Изреъл Кирцнер, който е получил докторска степен по философия при Мизес, е защитавал идеята, че икономистите, като учени, не могат да заявят дали “Франция” има повече капитал и благосъстояние от “Съединените Щати,” тъй като всички такива агрегати са въображаеми и ние не можем да правим междуличностни сравнения на субективна полезност. Проф. Мъри Ротбард, от друга страна, нарече този възглед лишен от смисъл. Разбира се, че Съединените Щати са по-богати при такива условия. Накратко, Ротбард възприе позицията на “здравия разум,” докато Кирцнер остана верен на логиката на теорията за субективната стойност.

Трябва да изясним, че Ротбард е прав. Несъмнено Съединените Щати ще са по-богати от Франция в този пример. Но нашето знание за тази очевидна истина не може да бъде доказано или дори основателно защитавано на основата на субективистичната аксиология (теория за стойностите) на съвременната икономика. Позицията на Кирцнер е по-систематичната от двете. Трябва да заключим, че проблемите, свързани с междуличностни сравнения на субективна полезност понастоящем са нерешими в някои случаи. Логиката на субективистичната позиция води пряко към интелектуална глуха линия, или “безсмислие.” Както чисто обективните обяснения на стойността, чисто субективните обяснения са също толкова противоречиви в определени случаи. Антиномиите (противоречията) в логиката на самопровъзгласилия се за автономен човек са неизбежни. Никой не може да прави интелигентни, обосновани, систематични оценки във всяка област от живота чрез някаква хипотетично логична, хипотетично рационална, хипотетично обоснована версия на чисто автономна мисъл и ценности. Всяка философска система се разпада поради противоречията на нейните собствени презумпции и приложения.

Кирцнер отделя известно място за разглеждане на теорията на капитала в своята книга, Изследване на капитала (An Essay on Capital, 1966). Той задава много целенасочени въпроси относно капитала на глава от населението в различните страни. Дава и някои уникални отговори. Той пише: “Наистина ли няма никакъв смисъл да кажем, че капиталът на глава от населението в страна А е по-голям от този в страна Б? Наистина ли е безсмислено да се опитаме да обясним по-високата производителност на труда в страна А, като се позоваваме на по-голямото количество капитал, съчетано с всеки човеко-час работа? Наистина е трудно да отречем, че ние всъщност използваме съвкупните схващания за капитала по този начин; какъв е смисълът, който трябва да се прикрепи към тези схващания и как са свързани те с ‘индивидуалистичното’ схващане за капитала, което е прието за целите на това изследване?”[29] Последователността, с която Кирцнер отговаря на своите въпроси, е безпрецедентна: “Вярвам, че внимателните разсъждения върху въпроса ще разкрият, че съвкупното понятие капитал, ‘количеството капитал, налично в икономиката като цяло,’ е, за една пазарна икономика, напълно изкуствена постройка, полезна при извършването на определени оценки относно развитието и действието на икономиката. Когато използва тази постройка човек всъщност разглежда икономиката в нейната съвкупност, като че ли тя не е пазарна икономика, а напълно централизирана икономика, над която самият наблюдател има абсолютен контрол и отговорност. . . . Така човек не обобщава плановете на всички индивидуални собственици на капитал, които участвуват в пазарната икономика, а мислено заменя тези планове с един единствен главен план, който той си въобразява, че е правилен за икономиката като цяло, и според който оценява дейността на икономиката като цяло.”[30]

Трябва да запитаме Кирцнер как се получава, че такава “напълно изкуствена постройка,” която си въобразява, че икономиката е едно голямо провеждане на един единствен икономически план – обратно на действията на свободния пазар с неговите многобройни планове – трябва да бъде “полезна при извършването на определени оценки относно развитието и действието на икономиката”? Защо такава изкуствена постройка да бъде обявена за интелектуално обоснована? Защо е полезна? Защо защитниците на пазарната логика да бъдат принудени да разчитат на една напълно изкуствена постройка, за да правят оценки в областта на приложната икономика? Дали наистина приложната икономика е приложна икономика? Не е ли тя по-скоро приложен здрав разум? Но трябва ли здравият разум да бъде нашият единствен източник за такива оценки, когато здравият разум очевидно разчита на холизма или колективизма на такава въображаема постройка? Тази изкуствена постройка не е ли напълно в противоречие с презумпциите на икономиката на свободния пазар и в конфликт с методологичния индивидуализъм на теорията за субективната стойност?

Самият Кирцнер нарича това “холистично схващане за капитала.” Той описва допусканията за такова холистично схващане за капитала: “Истината е, че съвкупното схващане за капитала има смисъл само на основата на допускания, според които всички части на капиталовата наличност са напълно свързани една с друга. Допуска се, че всеки елемент капиталово оборудване в наличността е построен като като част от един и същи централен план, който е създал и останалата част от наличността. Всяка капиталова стока има своята роля; никоя капиталова стока няма функция, която да изключва пълното планирано оползотворяване на друга стока. Но тези условия могат да съществуват в една пазарна икономика (в която планирането е децентрализирано) само при състояние на равновесие [техническо понятие, което допуска съвършено предузнание от страна на всеки участник в икономиката, схващане, за което самият Кирцнер отрича, че може някога да бъде приложено в реалния свят – Г.Н.]. същностната функция на пазара, в края на краищата, е да доведе индивидуални планове, които не си взаимодействуват пряко, до по-голямо взаимно координиране. Така излиза, че съвкупното схващане за капитала предполага условия, които не само се нарушават в реалния свят, но които изключват по презумпция някои от главните проблеми, чието обяснение е задачата на пазарната теория за капитала.”[31]

Кирцнер разбира следствията от радикалния субективизъм в икономиката далеч по-добре от мнозинството неговите професионални колеги. Той вижда, че за да правим точни, смислени сравнения на капиталови наличности, трябва да допуснем съществуването на изчерпателен, всезнаещ, интегриран план, който е съставен предварително и след това изпълняван от всезнаещ планиращ изпълнител. Но това е точно което логиката на свободния пазар отрича за човека или за коя да е група от хора. Тогава от кое трябва да се откажем? Трябва ли да изоставим нашата напълно общоприета практика да сравняваме стойността на капиталовите наличности в различни държави или при различни икономически системи? Тогава трябва ли да престанем да сравняваме производството на единица вложен ресурс при социализма със същото при капитализма? Трябва ли да изоставим впечатлителния аргумент – всъщност, впечатлителен за здравия разум – че високата производителност на работниците, които живеят в капиталистическите страни, се дължи на далеч по-високите капиталови инвестиции на глава в капиталистическите страни, в сравнение с ниската производителност и ниски инвестиции на глава от населението в социалистическите страни? Тези аргументи лежат върху “напълно изкуствената постройка” на съвкупната капиталова стойност, която съвсем очевидно е основана върху възгледа за обективната икономическа стойност. От друга страна, трябва ли да изоставим ключовата презумпция на съвременната икономика на свободния пазар, а именно, възгледа на методологичния индивидуализъм, който има като следствие идеята за субективната икономическа стойност? Трябва ли да изоставим аргументите на икономистите на свободния пазар срещу марксистите, които все още се придържат към една версия на обективната стойност, а именно, трудовата теория за стойността – самото сърце на теорията на класическата теория за стойността, срещу която съвременните икономисти, от Менгер, Джевънс и Валрас до сега, се борят?

Така съвременната икономика е изправена пред истинска интелектуална дилема. Икономистите може да решат да не я признават, но тя въпреки това съществува. Всички субективисти са приели използването на статистически съвкупности в една или друга степен, дори предполагаемо “чистите субективисти” в Австрийския лагер.[32] Но тяхната епистемология на методологичен индивидуализъм категорично отрича възможността такива съвкупности да имат някакъв смисъл. Не може да има междуличностни сравнения на субективна полезност, така че съвкупностите са икономически безсмислени. Икономистите на свободния пазар отричат логиката на единствения, унифициран икономически план, но всички те в крайна сметка посочват статистическите резултати на социализма – икономиката на хипотетично унифицирания икономически план – и статистическите резултати на капитализма – икономиката, изградена върху презумпцията, че не може да има обоснован, систематичен, унифициран икономически план – и заключават, че статистическите резултати демонстрират превъзходството в практиката на капитализма. Но цялото понятие “статистически резултати” изисква съществуването на обективна, измерима икономическа стойност, а методологичният индивидуализъм категорично отрича съществуването на обективна, измерима икономическа стойност.

Също токлова ироничен е фактът, че защитниците на социалистическите и марксистките икономики, които утвърждават валидността на централното икономическо планиране, които отричат методологичния индивидуализъм, и които по този начин утвърждават съществуването на обективна икономическа стойност и смислени икономически статистики, постоянно отричат смислеността на слабото икономическо представяне на техните икономики, измерено чрез статистиката. Такива статистически измервания, обикновено твърдят те, не измерват “реалното” благосъстояние, осигурявано на гражданите на дадена социалистическа общност. С други думи, съвкупните статистически данни не са “истински” показатели за индивидуалното икономическо благосъстояние вътре в социалистическите икономики. Има нещо “допълнително,” получавано всеки ден от социалистическите граждани, което е значително ценно за тях, но което някак си не се появява в статистическите данни. Следователно данните не са достатъчни, за да се разкрият пълните ползи за “цялостния човек” при социализма.

Тогава, това, което откриваме, е, че методологичните индивидуалисти, чиято интелектуална презумпция отрича възможността за статистическо натрупване, се удоволствуват в това да използват статистиката, за да критикуват своите социалистически противници. Социалистите, които са методологични колективисти (холисти), постоянно се стремят да отрекат смислеността на неприятната иковомическа статистика, въпреки факта, че самата възможност за социалистическо планиране изисква планиращите власти да събират, тълкуват и ефективно използват икономическите статистики в процеса на централно планиране.

Тогава какво е решението на тези интелектуални дилеми? Как можем да обосновем способността на човека да използва статистическите съвкупности и в същото време да предпазим икономиките си от плъзгане към парадоксите на теорията за обективната стойност, където “вода” трябва да е по-ценно от “диаманти”? И как можем да примирим факта, че нещо, което е обективно добро, като Библията, струва по-малко на даден пазар от порнографската литература? Има ли библейски отговори на тези видимо неразрешими интелектуални проблеми?

Библейско решение

Библията подтвърждава способността на човека да вменява стойност, защото човекът е направен по Божия образ, а Бог вменява стойност в Своето създание. Библията потвърждава, че има абсолютни стандарти, тоест обективни стандарти. Човекът трябва да мисли Божиите мисли след Бога. Бог е създал вселената според Своя вечен, изчерпателен план. Той я поддържа във всеки един момент. Той е абсолютно върховен над нея. Никоя част от създанието не е извън Неговото изчерпателно познание и абсолютен контрол. Следователно, Божият ум свързва всички факти и оценява всички факти според Неговия съвършен план. Хората не могат да правят абсолютни, изчерпателни вменявания на стойност, тъй като хората са създания. Но те могат, като ограничени създания, да правят вменявания на стойност, които са валидни в Божиите очи, и това е, което човекът правеше преди своето падение в градината. Всеки човек все още прави тези вменявания на стойност и човекът, като създание, отговорно пред Бога, не може да избегне Божието откровение и Божия контрол. Хората наистина правят вменявания на стойност. Те живеят и действуват според Божиите закони, или като бунтовници, или като верни хора. Като живи същества те трябва да се отнасят към вселената такава, каквато тя обективно съществува, ако искат да успеят. Те трябва да тълкуват информацията, която получават от вселената чрез своите сетива, и трябва да я тълкуват правилно, тоест обективно, тоест на основата на Божия законов ред за Неговата вселена, ако искат да имат успех. Следователно, техните субективни тълкувания трябва да бъдат съобразени с обективните стандарти, които Бог изисква от човека, който е направен по Неговия образ.

В Божия ум съществува цялостен икономически план. Това принуждава хората до известна степен да се съобразяват с този план и да коригират своите планове според него. Следователно можем да кажем заедно с Кирцнер, че за да правим оценка на сравнително благосъстояние, трябва да има единствен, цялостен план. Нещо повече, за разлика от Кирцнер, можем да кажем, че такъв план съществува. Като създания, направени по Божия образ, можем да правим поне разумни, полезни оценки за стойността на капитала или на другите стоки, макар да не бихме могли законно да ги правим, ако всяка стойност беше изключително субективна, и ако не съществуваше един върховен план на Бога.

Икономистите като цяло са съзнателно атеистични в своите презумпции. Човекът, и само човекът, извършва вменяването на стойност. Но в същото време всички икономисти, без изключение, използват такива умствени съвкупни постройки като “капитал,” “доход,” “национален доход” и “производителност.” Никоя от тези умствени постройки не е валидна, ако се има предвид логиката на съвременния субективизъм, но икономистите постоянно ги използват. Професор Мизес, една важна фигура в развитието на съвременния субективизъм и може би най-важната фигура, ако вярваме на оценката на неговия най-известен ученик, Ф. А. Хайек,[33] през цялата си кариера отхвърля валидността на всички съвкупности в икономиката, но когато се опитва да обясни производителността на работниците при капитализма, той използва понятието капиталови инвестиции на глава от населението: “Това, което съставлява по-голямото благосъстояние на едно капиталистическо общество в сравнение с по-малкото благосъстояние на едно некапиталистическо общество, е фактът, че наличното предлагане на капиталови стоки е по-голямо в първото в сравнение с второто. Това, което е подобрило стандарта на живот на наемните работници, е фактът, че капиталовото оборудване на глава от хората, желаещи да бъдат наемни работници, се е увеличило.”[34]

Ако човек се придържа към субективната теория за стойността, как е възможно да се разделят действителни машини на действителни работници? Кирцнер изрично отрича, че такава процедура е законна, освен когато е ограничена за единствен работник и неговото оборудване.[35] Можем ли да измерим капитала чрез пари? Мизес смята, че можем, но как може да мисли така? Покупателната сила на парите постоянно се променя, както книгата на Мизес, Теория на парите и кредита (The Theory of Money and Credit, 1912), показва така брилянтно. Разбира се, можете да съставите ценови индекс, за да измервате нарастването и спада в цените, но тогава отново се връщаме към статистическа съвкупност, която Мизес изрично отхвърля.[36] Нещо повече, парите, инвестирани в капитал, може и да са зле инвестирани, както в години преди рецесия, друго откритие, направено от Мизес.[37] Капиталовата стойност всъщност може и да е нула или по-малко – внушителна загуба – при такива условия.

Като се има предвид логиката на теорията за субективната стойност, как би могъл човек да говори за увеличение на благосъстоянието на глава от населението, увеличение на производството на глава от населението и каквото и да е друго на глава от населението? Как бихме могли законно да сравняваме икономическото производство на една социалистическа нация с една капиталистическа? Какво е “нация”? Как бихме могли точно да разграничим сравняваните единици? Как можем да измерим каквато и да е промяна с течение на времето? Как бихме могли да измерим каквото и да е без строго определено мерило, нещо, което изрично се отрича от логиката на теорията за субективната стойност? Накратко, как защитниците на капитализма законно биха могли да използват какви да е съвкупни статистики, за да докажат своята позиция? Като икономисти те трябва да останат безмълвни като майстор по зен-будизъм. Разбира се, те никога не остават безмълвни. Кирцнер, обаче, се приближава до идеала за безмълвие. Той казва, че капиталовите оценки са валидни само когато се извършват от индивидуални предприемачи относно оценените настоящи и бъдещи стойности на тяхната собствена капиталова наличност. Разбира се, един предприемач може да прави оценка на наличностите на своите конкуренти, но само според въздействието на техните наличности върху стойността на неговата наличност. Кирцнер е откровен: “Индивидуалното ориентирано към бъдещето измерване е и възможно, и препоръчително, тъй като проблемът за възможните несъвместими планове тук не възниква. Индивидът оценява всяка част от своята капиталова наличност според плановете, които той има в ума си; той може би ще трябва да внимава, за да избегне възможни несъвместимости, но като оценяваме неговите оценки на неговия капитал, можем да приемем, че той успешно е съвместил своите собствени планове.”[38] Но не е възможно това допускане да бъде направено от външен човек. Как можем да разберем дали е съвместил своите планове? Той може да е луд. Може да е прогнозирал погрешно състоянието на пазара и стойността на своя капитал. Пазарът може да обърка плановете му. Той не е всезнаещ, дори в своята ограничена област на влияние. Къде е стандартът за измерване? Къде е обективната отправна точка? Пазарът? Но пазарът се приема единствено като продукт от многобройни планове, много от тях взаимно противоречиви (един човек залага на нарастването на цените на житото, докато друг планира на основата на спад в цените на житото). Както Кирцнер показва, не можем да правим оценки на на капиталова стойност, обобщавайки пазарните цени на капиталовите стоки.[39] Така че как индивидът оценява стойността на своя капитал? Чрез пазара, заявява толкова ясно Мизес; без пазара не е възможна никаква такава оценка, факт, поддържан от Мизес още през 1920,[40] за който той нескромно твърди, че “е определено най-важното откритие, направено от икономическата теория.”[41] Мизес ясно заявява, че в човешките дела, “Истината е, че има само променливи и никакви константи.”[42]

Изненада ли е тогава, че неговият ученик Кирцнер изхвърля необосновано поддържаната идея на Мизес, че има някакъв смисъл в думите “капитал на глава от населението”? Както Кирцнер заключава: “Скритите изявления, които сравняват количеството на капитала в една страна с това в друга, са удобно и относително безвредно въображение.”[43] Той любезно отхвърля аргумента на Мизес чрез други аргументи на Мизес. Но той е твърде любезен; такова сравнение е повече от безвредно въображение. Според логиката на субективната икономика това не е нищо друго освен съзнателна илюзия, умела заблуда, използвана от защитниците на капитализма за преодоляване на аргументите на техните социалистически противници. Повечето капиталисти посочват производителността на капитализма като главна защита на капитализма, но логиката на съвременната икономика отрича, че до такова заключение може да се достигне чрез логиката на теорията за субективната стойност. Последователният субективизъм отрича валидността на всички такива сравнения.

Хайек твърди, че “всеки важен напредък в икономическата теория през последните сто години е поредна стъпка в последователното прилагане на субективизма.”[44] Той пише тези думи през 1952. Изглежда като че ли сме стигнали до края на пътя или поне до важно разклонение на пътя, за субективизма. Той също се натъкна на следствията от своите собствени презумпции. Чистият субективизъм прави от всички нас самотни солипсисти, без възможност да изпитаме нашите обобщения или да сравняваме произведеното от нашите ръце, да не говорим за произведенията на милиарди други човешки същества. Когато Мизес пише, че “макроикономическото понятие национален доход е просто политически лозунг, лишен от някаква познавателна стойност,”[45] едновременно с това той отрича валидността на всички статистически сравнения за производителността на нациите, включително и своите собствени сравнения.

Всичко това може да изглежда като академично философствуване и то наистина е. Всички научни изследвания, всяко интелигентно търсене на истината в края на краищата стига до философствуване. Но тезата, която се опитвам да изясня, не е просто техническа; тя е абсолютно фундаментална. Чисто “обективните” теории за стойността произвеждат несъстоятелни заключения, така че защитниците на такива теории винаги се връщат към пазарното търсене и предлагане, за да обяснят цените. Но оценката на пазара за цените и стойността не е постоянна, тъй като условията се променят. Следователно той не е обективен източник на стойност. От друга страна, успехът на субективната теория на стойностт в обясняването на начина, по който действува пазарът, не преодолява вътрешните противоречия на радикалния субективизъм. Икономическата теория в чисто субективен вид не може законно да каже нищо за съвкупностите. Тя не може да прави сравнения относно благосъстоянието във времето или благосъстоянието в различни страни. Никоя система на теория за стойността не може да оцелее сама по себе си и привържениците на всяка теория свободно заемат от методологията и заключенията на другата. Както веднъж Ван Тил отбеляза в друга връзка, те печелят, като си перат един на друг друхите.

Заключение

Четвърта точка на Божията заветна структура е съдът или санкциите. Бог оценява непрекъснато Своето създание според Своите цели, постановления и заветни изисквания. Хората са направени по Божия образ, така че ние задължително трябва да съдим в историята. Библията казва, че изкупеното човечество ще съди ангелите (1 Кор. 6:3). Животът на спазващия завета човек е обучение в налагането на все по-добри присъди. (Виж Приложение Д: “Свидетели и съдии.”)

В областта на икономиката това означава, че хората могат и трябва да вменяват стойност в оскъдните икономически ресурси. Като създания, направени по Божия образ, ние можем да вменяваме стойност в икономическите стоки. Можем да търгуваме с другите на точно определени цени. Тези цени са продукт от конкурентно спазаряване между действуващи хора. Можем да измерим тези цени. Можем също да правим приблизителни оценки за съвкупностите на тези цени и да правим приблизителни оценки за смисъла, влаган в тези съвкупности от другите участници. Следователно, постоянният фактор в пазарните вменявания с течение на времето е Божият образ в хората, доколкото става въпрос за оценка на вменяването на смисъл от други хора. Крайната константа е Божията оценка на стойността и Неговият план. Във вселената има обективна стойност и хората, в една или в друга степен, трябва да се съобразят или да действуват срещу този стандарт за стойност.

Мизес е прав в опита си да сравнява благосъстоянието и производството на социалистическите и капиталистическите страни, точно както Ротбард е прав в заключението, че капиталът на Съединените Щати би струвал повече от една изба с френско вино. Но точността на техните заключения е в остро противоречие с техните презумпции относно субективната теория за стойността. Библията иска от нас да правим такива сравнения. Конкретно ни е казано, че икономическата производителност на едно благочестиво общество ще бъде по-голяма от дългосрочната производителност на бунтовните общества (Вт. 8:11-18; Езек. 36). Ние можем да правим такива оценки, защото наистина има единствен, последователен, изчерпателен план и единствен Планиращ, който е извършил всички икономически оценки според един всезнаещ план. Целият капитал принадлежи на върховния Планиращ (Пс. 50:10). Ориентираният към бъдещето план принадлежи на Бога (Ис. 45:1-8). Бог познава всички неща и някои от тези неща са ни открити, макар и не всички (Вт. 29:29). Ние можем да правим приблизителни оценки на икономически и статистически съвкупности, защото има един цялостен план и защото сме направени по образа на Планиращия.

Тъй като има един вменяващ, планиращ, съзидателен, върховен Бог, може да има и вменяващо, планиращо, пресъздаващо човечество. Тъй като има обективна стойност, основана върху действията на сътворение и вменяване от Бога, може да има и наука приложна икономика, а не просто солипсистична, субективистична икономическа теория, която е отделена от всякакви статистически съвкупности. Има обективна стойност, която е основана върху стойностните стандарти на Създателя и единството на Божия изчерпателен план; има субективни стойности, приемани и поддържани от хората, защото всеки човек е отговорна личност пред Бога. Божият образ в хората е метафизичната основа на икономическата мисъл и действие. Без тази основа за нашето познание и оценка, не може да има обоснована, рационална икономическа наука.[46]

Същността на проблема на човека не е метафизиката, тоест реалността и дълбоката основа на съществуването. Проблемът на човека е етиката: покорството пред Бога. Колкото повече хората се приближават към покорство пред условията на Божия завет, толкова повече техните оценки ще бъдат съобразени със създадената от Бога действителност. Хората имат способността да извършват оценки. Като бунтовници те правят лоши, неточни оценки. Те не изпълняват Божиите стандарти. Тези неточни оценки (предпочитания) се отразяват в пазарното ценообразуване и рентабилност.

Етичният бунт в крайна сметка произвежда интелектуален хаос. Хората отхвърлят създанието такова, каквото то действително е, защото то отразява Бога (Рим. 1:18-22). Така техните очи биват заслепени. Марксистката икономика, социалистическата икономика и кейнсианската икономика са неправилни точно до степента, до която те отхвърлят Божита оценка за етичната причина и следствие в човешката среда. Разпадането на съвременната икономическа мисъл е резултат от отричащите завета презумпции на икономистите. Икономиките, които са построени на основата на тези етично бунтовни теории, търпят болезнени последствия. Мизес нарича плановите икономики “планиран хаос.”