1

КОСМИЧЕСКИЯТ ПЕРСОНАЛИЗЪМ

В началото Бог създаде небето и земята (Бит. 1:1).

Началните думи на Библията ни представят най-важния принцип на човешкото познание: Бог създаде вселената. Той я създаде от нищо, чрез силата на Своето слово: “С вяра разбираме, че световете са били създадени с Божието слово, така че видимото не стана от видими неща” (Евр. 11:3). И отново, “Чрез словото на Господа станаха небесата, и чрез дишането на устата Му цялото им множество” (Пс. 33:6). Бог създаде вселената чрез декрет, тоест чрез силата на Своята заповед. Говорейки за Втората Личност на Триединството, Павел пише:

Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание; понеже чрез Него бе създадено всичко на небесата и на земята, видимото и невидимото, било престоли или господства, било началства или власти, всичко чрез Него и за Него бе създадено; и Той е преди всичко, и всичко чрез Него се сплотява (Кол. 1:15-17).

Revised Standard Version (RSV) превежда последното изречение, “всички неща се държат заедно в Него”; Berkeley Version се съгласява с това: “. . . и в Него всички неща се държат заедно.” Всички неща се поддържат от Бога Създател. Учението за сътворението е пряко свързано с учението за провидението.

От началото до края сътвореният свят носи белега на Божието дело. “Небесата разказват Божията слава, и просторът известява делото на ръцете Му” (Пс. 19:1). Бог не е създал самоподдържаща се вселена, която сега е оставена да действува според автономните природни закони. Вселената не е гигантски механизъм, като часовник, който Бог е създал и е навил в началото на времето. Нашият свят не е механистичен свят, нито пък е автономна билогична общност, растяща според някакъв генетичен код на космоса. Нашият свят е активно поддържан от Бога във всеки момент (Йов 38-41). Цялото създание е неизбежно личностно и теоцентрично. “Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, тоест, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията. . .” (Рим. 1:20).

Ако вселената е неизбежно личностна, тогава в създанието не може да има явление или събитие в създанието, което да е независимо от Бога. Никое явление не може да бъде прието като съществуващо извън Божия всеобхващащ план за вековете. Не съществуват нетълкувани “сурови факти.” Нищо във вселената не е автономно, дума, която е извлечена от две гръцки думи, които се транскрибират autos (собствен) и nomos (закон). Нищо в създанието не създава свои собствени условия за съществуване, включително и законовата структура, под която нещо работи или се въздействува върху него. Всеки факт във вселената, от началото до края, е цялостно тълкуван от Бога на основата на Неговото същество, план и власт.[1]

Имперсонализмът на съвременната наука

Следователно, учението за сътворението в неговата библейска форма отрича една от най-обожаваните доктрини на съвременния свят, а именно, учението за космическия имперсонализъм. Това учение твърди, че целият живот е продукт на безличностни, самогенерирани, случайни природни сили. Космическият имперсонализъм е сърцето и душата на съвременното учение за еволюцията, което твърди, че еволюцията действува чрез процеса на естествен отбор. В основата на идеята за естествения отбор е идеята за случайността. Идеята за еволюцията не е нова; всъщност това е било универсалното вярване на древните общества, с изключение на евреите. Древното езичество е поддържало възглед за божество или божества, които се борят с първоначалния хаос (случайност), за да произведат донякъде подредена, частично контролирана вселена – такава, която е непрекъснато застрашена или от твърде много закон, или от разпадане на реда.[2] Нужен е бил приносът на Дарвин в съвременния свят, за да убеди хората, че еволюцията става чрез случайни промени в живите същества. Взаимодействието между детерминистичната външна среда, управлявана от строги причинно-следствени връзки, и живите същества, които оцеляват или загиват на основата на случайни мутации в техните гени, е механизмът на еволюционния прогрес. Това е естественият отбор. Детерминистичната вселена, сама по себе си продукт на случайни материалистични сили, е родила живота и живите същества са се развили чрез неконтролираните случайни мутации на техните гени и взаимодействието на биологичните резултати от тези мутации с промените във външната среда на всеки вид. В своята първоначална формулировка дарвинизмът е представил свят, който е управляван от случайни разновидности; случайност, раждаща случайност в море от случайност, но управлявана изцяло от универсално валидния и напълно ненарушим железен закон на естествения отбор.

Питър Медауър и неговата съпруга Джийн, двама известни биолози, заявяват този възглед много ясно в своята книга, Науката за живота (The Life Science, 1977) и в интелектуалното списание Harper’s. Уводните думи от една извадка от Harper’s са показателни: “Не преди много години хората са говорели за ‘Бог и физиците,’ но днес генетиците си пробиха път до сцената и в отношенията между науката и религията се появи голяма промяна: физиците като цяло бяха добре настроени към Бога, но генетиците не са. Именно върху понятието случайност генетиците са основали своята атака срещу едно добронамерено или злонамерено божество и срещу съществуването на каквато и да било обща цел или предназначение в природата.”[3] “Богът на физиците,” обаче, също е бил бог на случайност, промъкващ се в сенките на “още неизследваното,” мигновено отдръпващ се от всяка “светлина,” хвърлена върху събитията от рационалистичните закони на физическата наука. Въпросният бог е бил Кантовият бог на хипотетичната област на “номеналното” – мисловна конструкция, която не може да повлияе на видимите събития в природата. Така че Медауър и неговата съпруга изоставят такъв бог като ненужен, какъвто в действителност той е. Те направо са възприели новия бог на създанието, случайността, отдавайки му цялото дължимо уважение, чест и слава. Целта и предназначението, нетърпимите злини на християнската теология, трябва да бъдат изгонени от царството на случайността, поне докато човекът се появи на сцената.

Космическият имперсонализъм е начин да бъде изгонена личната отговорност от вселената. Той дава на хората възможност да пренебрегнат възможността от краен съд на основата на непроменима съвкупност от етични стандарти. Той позволява на хората да пренебрегнат възможността от вечно наказание. Той позволява на човека да изтълкува наново всички факти според своите си цели и идеали, интелектуални и морални. Човекът става ръководител и тълкувател на вселената. Разбираемо, светският човек предпочита да не тълкува вселената според Божиите категории. Той много повече предпочита да живее във въображаемата случайна вселена, утвърждавана от съвременния хуманизъм – вселена, която бавно се разпада до неизбежно изстиване (вторият закон на термодинамиката, ентропията). Може би най-изразителното изречение за това какво означава това, е било написано от Бъртран Ръсел, влиятелният британски философ-математик. Светът на съвременната наука, пише той, е “по-безцелен, по-лишен от смисъл” от света, показан от Мефистофел на доктор Фауст. Съвременният свят няма смисъл. “В такъв свят, ако въобще в някакъв свят, нашите идеали оттук нататък трябва да намерят свой дом. Че Човекът е продукт на причини, които са нямали предвиждане за следствието, към което водят; че неговият произход, неговият растеж, неговите надежди и страхове, неговата любов и вярвания, всички са резултат от случайни събирания на атоми; че никакъв огън, никакъв героизъм, никаква сила на мисълта и чувствата не могат да запазят индивидуалния живот отвъд гроба; че всичките усилия през вековете, цялото посвещение, цялото вдъхновение и целият ослепителен блясък на човешкия гений са обречени на изчезване в гигантската смърт на Слънчевата система, и че целият храм на постиженията на Човека трябва неизбежно да бъде погребан на дъното на вселената в руини – всички тези неща, макар и да не са съвсем безспорни, все пак са почти толкова сигурни, че никоя философия, която ги отрича, не може да се надява да оцелее. Само в рамката на тези истини, само на твърдата основа на безнадеждното отчаяние може оттук нататък да се изгражда безопасно убежище за душата.”[4]

Ако въобще има някаква промяна в живота на Ръсел, с течение на времето той става дори по-песимистичен, по-дълбоко последователен със своите презумпции относно човека и вселената. Той вижда истинската същност на повърхностните теолози, които са възприели някаква версия на еволюцията и след това се опитват да я вместят в своята религиозна рамка. Каква глупост, заключава Ръсел. “Тези съвременни теолози не ни казват защо Създателят предпочита да постигне Своята цел чрез процес, вместо направо да я постигне.” Но това е само част от техния проблем. “Има още едно, много по-сериозно възражение срещу всяка теология, основана на еволюцията. През 60-те и 70-те, когато учението беше още ново явление, прогресът се възприемаше като световен закон. Не ставахме ли все по-богати с всяка изминала година и не се радвахме на бюджетни излишъци въпреки намаляването на данъците? Не бяха ли нашите машини световно чудо и нашето парламентарно управление модел за подражание за просветените чужденци? И можеше ли някой да се съмнява, че прогресът ще продължава безкрайно? Със сигурност можеше да се доверим на науката и механичните нововъведения, който бяха произвели всичко това, че ще продължат да произвеждат дори още по-изобилно. В такъв свят еволюцията изглеждаше само като обобщение на всекидневния живот. Но дори и тогава за по-съобразителните беше очевидна и другата страна. Същите закони, които произвеждат растеж, произвеждат и разпадане. Един ден слънцето ще изстине и животът на земята ще изчезне. Цялата епоха на животните и растенията е само интерлюдия между епохи, които са били твърде горещи, и епохи, които ще бъдат твърде студени. Не съществува закон за космически прогрес, а само колебания нагоре и надолу, с бавна тенденция надолу поради баланса, дължащ се на разпиляването на енергията. Поне това е което науката представя днес като най-вероятно и в нашето обезверено поколение е лесно да повярваш в това. Доколкото показва нашето сегашно познание, от еволюцията не е възможно да се изведе никаква същностно оптимистична философия.”[5] Хуманизмът е песимистичен.

Библейският персонализъм

В пряк контраст на космическия имперсонализъм стои библейското учение за космическия персонализъм. Корнилиъс Ван Тил, християнски философ и теолог от двадесети век, доста изразително изявява този въпрос: “Според Писанието, Бог е създал ‘вселената.’ Бог е създал времето и пространството. Бог е създал всички ‘факти’ на науката. Бог е създал човешкия ум. В този човешки ум Бог е положил мисловните закони, по които той трябва да действува. В научните факти Бог е положил законите на битието, по които те действуват. С други думи, действието на Божия план е върху цялото създание. Можем да характеризираме цялата тази ситуация, като кажем, че Божието създание е откровение за Бога. Бог разкрива Себе Си в природата и Бог разкрива Себе Си в човешкия ум. Следователно е невъзможно човешкият ум да действува в нещо друго, освен в атмосфера на откровение. И всяка човешка мисъл, когато действува нормално в тази атмосфера на откровение, би изразявала истината такава, каквато е положена в Божието създание.”[6]

Човешкият ум не е работил правилно, както е бил първоначално създаден и предназначен от Бога, от деня на етичния бунт на човека срещу Бога в Едем. Въпреки това човекът все пак знае някои неща, въпреки изкривяванията и неправилните тълкувания, давани му от неговото бунтовно въображение. Той знае достатъчно, за да бъде осъден пред Бога в деня на съда (Рим. 1:18-20). Той знае достатъчно, за да работи и да напредва в своя труд. Той знае достатъчно, за да осъзнае своята среда. Хората са събрали забележителни количества информация, но въпреки това, човешкият ум не е определящ, нито е бил определящ преди бунта на Адам. Определящ е Божият ум. Нито човекът, нито природата са нормативни. Нормативно е Божието цялостно познание за Него Самия и за създанието. Тъй като човекът е направен по Божия образ и тъй като човекът е напълно отговорен пред Бога, човешкият ум е способен да схване същностната основа на истината. Отговорността на човека е да търси тази истина, дотолкова доколкото това е правилно за създание, служещо като подчинен на Бога. Ние не можем да постигнем съвършено, изчерпателно познание, тъй като такова изчерпателно познание принадлежи единствено на Бога., но можем да постигнем истинско познание. Следователно, заключава Ван Тил: “За християнската система, познанието се състои в разбирането на отношението на всеки факт към Бога, както е разкрито в Писанието. Аз познавам истински един факт до степента, до която разбирам точното отношение, което този факт има към Божия план. Божият план е това, което дава смисъл на всеки факт на основата на Божия план. Това предполага, че всеки факт е е свързан с всеки друг факт. Божият план е едно цяло. И именно това единство на Божия план, основано в самото естество на Бога, е това, което дава единството между всички отделни факти, което търсим. Ако някой твъри, че един факт може да бъде напълно разбран без отнасяне към всички други факти, той е също толкова антитеист, както ако твърди, че един факт може да бъде разбран без отнасяне към Бога.”[7] Никой факт (данна) във вселената не е независим от Бога и от Неговия план. Никой човек не може да утвърждава своята автономия и в същото време законно да твърди, че познава нещо изцяло, защото да познаваш нещо изцяло изисква да познаваш всичко изцяло. Всеки факт (данна) във вселената трябва да има по презумпция някакво влияние върху всеки друг факт. Ето защо ние трябва да твърдим, че цялата истина е свързана в една-единствена система на тълкуване. Бог, и само Бог, е този, който притежава тази цялостна система на тълкуване.

Стремежът на човека към изчерпателно познание е демоничен. Той изкушава човека да прекрачи границите на своето положение на създание. Той е примамката на Сатана, а именно, да стане “като Бог.” Ето защо ние се нуждаем от Божието откровение за Него Самия в Библията, за да постигнем точно, макар и не изчерпателно, познание за Неговото създание. Библията ни дава необходимата поправяща информация, тълкувателна рамка за изследване и разбиране на създанието. Откровението на Библията ни възпира от това да се вплетем неразумно в безкрайни разсъждения на неразбираемото – тоест, неразбираемото за човека.

Съвременният човек може да избере да вярва в някаква версия на космически имперсонализъм, вместо да вярва в Божия космически персонализъм. Въпреки това, Библията ни казва, че това е невъзможен избор. Войната в Библията не е между Божия персонализъм и имперсонализма на създанието, а между Бог и Сатана. Конфликтът е неизбежно личностен. Хората се покланят на истинския Бог или на лъжлив бог, но те се покланят на личностни сили. Няма избавление от персонализма на избора, колкото и хората да се стремят да обезличат вселената (обикновено като начална стъпка към нейното реперсонализиране чрез утвърждаване на човешкото върховенство). Откриваме, че съвременните психолози, особено онези в лагера на бихейвиористите, диво и фанатично обезличават дори човека, който прави избор, правейки го просто още един продукт в една строго безличностна, причинно-следствена вселена. Но това усилие е напразно. Хората ще прекарат вечността със Сатана или с Бога, в огненото езеро (специално приготвено за Сатана и неговите ангели: Мат. 25:41) или в новото небе и новата земя (Откр. 21).

Космическият имперсонализъм е мит. Ние никога не избираме между космическия персонализъм и космическия имперсонализъм; въпросът е просто чий космически персонализъм: Божият или на Сатана. Ева беше изкушена от личност. Исус беше изкушаван в пустинята от личност (Мат. 4). Космическият имперсонализъм е сатанинско заблуждение, удобен начин за мистификация на хората. Хората избират да вярват в нещо друго освен Бога, а от гледна точка на Сатана, всичко друго освен Бога е добре. Резултатът е един и същ: унищожение на човека, отчуждаване на човека от Бога, по Чийто образ е бил създаден. Сатана се задоволява да остане на заден план, когато е необходимо. Той се задоволява да бъде подъл; публичността сама за себе си не е неговият стил. Тъмнината го устройва много добре.

Може би най-проницателният анализ на тази страна на изкушението на Сатана се намира във фантастичното описание от К. С. Луис на съвета на един старши дявол към един младши дявол. Душевадецът, старшият дявол, дава този съвет в Писмата на душевадеца, Глава 7 (писана през Втората Световна война). “Нашата политика засега е да се прикриваме. Разбира се, това не винаги е било така. Ние всъщност сме изправени пред жестока дилема. Когато човеците престанат да вярват в нашето същесвуване, ние губим всички наслади от прекия тероризъм и не създаваме магьосници. От друга страна, когато те повярват в нас, не можем да ги правим материалисти и скептици. Поне засега. Аз имам големи надежди, че с времето ще се научим как да емоционализираме и митологизираме тяхната наука до такава степен, че това, което всъщност е вяра в нас (макар и не под това име), ще се прокрадва в тях, докато човешкият ум остава затворен за вяра във Врага. ‘Силата на живота,’ поклонението пред секса и някои аспекти на психоанализата могат да се окажат полезни тук. Ако един ден успеем да създадем нашето съвършено дело – Материалистът Магьосник, човекът, не използващ, но истински покланящ се на това, което той неясно нарича ‘Сили,’ докато отрича съществуването на ‘духове’ – тогава вече ще се вижда краят на войната.”

Провидението и икономиката

Основанието за икономически коментар върху Библията се намира в уводните редове на Битие. Бог е създал света. Сега светът е управляван и винаги е бил управляван от Неговата личностна власт и цели. Светът е поддържан от Бога. Нашият свят е провиденчески. Той отразява подредената същност на Бога. Следователно нашият свят е вътрешно свързан и отговорността на човека като вид е да открие провиденческите правила във вселената, включително самото естество на човека, и след това да използва това познание в задачите по завладяването на земята за Божията слава.

Когато човекът се разбунтува, и той, и природата бяха проклети от Бога. Нито човекът, нито природата някога са били критерий, но след Падението и неговите проклятия е още по-погрешно да твърдим, че човекът или природата са критерии за битието. Единствено Божието слово е критерий. Единствено то може да осигури необходимите поправки в бунтовния ум на човека и да даде необходимите предпоставки за интелигентно, почитащо Бога разбиране. Ето защо трябва да изследваме Библията, ако искаме да открием истините на икономиката или на коя да е друга академична или професионална дисциплина. Библията ни осведомява за границите върху мисловните чудатости на човека относно икономиката (или какво да е друго). Човекът има голяма власт под Бога. Той също има определени ограничения. Библията ни разкрива както потенциала на човека, така и ограниченията, поставени върху човека заради неговото положение на създание, а също и поради бунтовното Падение на човека в грях и проклятията върху човешката раса, наложени от Бога в резултат на този бунт.

“Безличностният” свободен пазар

Общоприето е сред икономистите да се говори за безличностността на пазарния процес. С това академичният икономист има предвид, че процесите на свободния пазар са напълно независими от желанията или плановете на кой да е отделен участник на пазара. Нормално влиянието на един човек е пренебрежимо малко от гледна точка на цялостната пазарна система. Пазарът се смята за безличностен механизъм в смисъл, че той е продукт на милиони човешки решения и действия във всеки момент във времето. Хората влизат в доброволни размени един с друг и резултатите от техните действия имат стигащи далеч последствия, когато бъдат разглеждани като цяло. Хайек отива дотам да описва това отношение към пазара – отношение, с което той е съгласен и което той защитава по-упорито от кой да е друг обществен философ през двадесети век – като “отношение на смирение пред безличностните и анонимни обществени процеси, чрез които индивидите успяват да създават неща, по-велики отколкото те осъзнават. . . .”[8] Този “безличностен и анонимен” обществен процес се приема като надежден източник на продължаващи икономически ползи и продължаваща икономическа свобода.

От библейска гледна точка този възглед за пазара е неправилен. Макар че процесите на свободния пазар изглеждат безличностни от гледна точка на индивидуалния наблюдател, пазарът не е безличностен от гледна точка на Бога, всезнаещият наблюдател. Християнският икономист трябва да твърди още от самото начало, че тази предполагаема безличностност на пазарния процес никога не трябва да се разбира като процес, независим от Бога. Действията на пазара, както действията на атома, са в основата си ръководени и поддържани от Бога. Всъщност, най-силният философски и теологичен аргумент в полза на свободния пазар е, че той осуетява опитите на стремящите се към власт хора да подражават на Бога като централизират икономическата система за планиране чрез държавното управление, по този начин контролирайки живота на другите граждани според целите на някакъв елитен централен планиращ комитет. Свободният пазар децентрализира икономическата власт, като по този начин ограничава стремежа към лична власт. Той има като една от своите най-важни функции една определено религиозна цел: да ограничава хората в техните опити да се правят на Бог. Никой досега не е било толкова изразителен в представянето на свободния пазар като институция, която децентрализира властта, отколкото Ф. А. Хайек. Неговата книга-бестселър, Пътят към крепостничеството (The Road to Serfdom, 1944), която е била публикувана със съкращения в списанието с масов тираж Reader’s Digest през 1945, заявява защитата на пазара от гледна точка на ограничаването на политическата власт.[9] Това, което Хайек и другите светски защитници на свободния пазар не успяват да разберат, е следното: именно защото пазарът не е безличностен по отношение на Бога и Неговия законов ред, за пазара може да се каже, че е безличностен по отношение на плановете и действията на всеки отделен участник.

Пазарът като човешка институция играе определена роля в ограничаването на незаконния стремеж към тотална власт, неизбежна характеристика на всички централно планирани икономики, тъй като централното икономическо планиране изисква използването на политическо насилие, за да преразпредели стоките и услугите в свят на оскъдни ресурси. Не е случайно съвпадение, че пазарът служи на тази цел, защото той не е възникнал като изключителен продукт на човешката дейност – дейност, която не е имала създаването на пазарната икономика и пазарните институции като своя цел. Пазарът не е продукт на човешки избор, който, по отношение на появата на пазара и многобройните обществени изисквания на пазарния ред, е исторически случаен по самата си същност. Това, че никоя човешка планова агенция не е сътворила пазара, не доказва, че пазарът не е сътворен с цел.[10] Хората не са сътворявали свободен пазар, който да съответствува на техните нужди за обществен, икономически и политически ред, но това по никакъв начин не означава (както социалистите, марксистите и централните планировчици въобще твърдят), че пазарът не съответствува на нуждите на хората за обществен, икономически и политически ред. Пазарът има цяла серия от характеристики, предназначени за човешките нужди, защото той е пряко следствие от прилагането на фундаментални морални и икономически принципи, установени от Бога да посрещат нуждите на отговорните човешки участници. Той е част от Божия всеобхватен обществен законов ред.

Заключение

Разделението Създател-създание е началото на мъдростта. То е първата точка от Божия завет: Божията трансцендентност. Това учение трябва да бъде в основата на икономическата наука, а също и на всяка друга наука. Бог е абсолютно върховен над създанието. Следователно създанието е личностно. Всяко разглеждане на пазара като безличностен процес или институция трябва винаги да се поставя на основата на космическия персонализъм. Бог, а не човекът, е върховен. Човекът е напълно отговорен пред Бога.