Приложение Д

СВИДЕТЕЛИ И СЪДИИ

И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш (Бит. 2:16-17).

Правилно отсъждане. Библията го нарича мъдрост. Каква е неговата стойност за праведния човек? Това е, което Соломон поиска, и което книгата Притчи казва, че е най-ценния актив, който човек може да поиска.

Адам беше призван от Бога да упражнява правилно отсъждане. Той трябваше да упражнява правилно отсъждане в три смисъла. Първият смисъл беше икономическо или настойническо отсъждане, в смисъл на технически и ръководни умения, като човек на господството. Второ, той трябваше да упражнява юридически съд: да заявява Божието слово в осъждение на Божиите врагове. Трето, трябваше да упражнява морален съд. Повечето коментари се занимават изключително с моралната страна на падението на Адам, но господствената и юридическата са също толкова важни за разглеждане.

Развитието на правилно настойническо отсъждане като праведен подчинен беше в основата на призванието на Адам пред Бога. То е основно за човешкото естество, защото задачата за господство е основна за човешкото естество (Бит. 1:28). Адам беше временно поставен в градината, за да развие своите умения за господство и отсъждане: управленчески, земеделски, естетични, технологични и т.н. по-късно той трябваше да започне завладяването на цялата земя. За него Едемската градина беше център за обучение. Тя не трябваше да остане негово вечно обиталище. Той не можеше да остане в нея завинаги. Той трябваше да излезе от градината и да навлезе в света, довеждайки го под своето господство. Градината беше само временно обиталище.

Същността на правилното отсъждане в икономическия и юридически смисъл е способността на човека да “мисли Божиите мисли след Бога” като етично зависим подчинен. Хората трябва да упражняват господство над природата като остават етично подчинени на Бога. Хората са създания. Те не трябва да се стремят да постигнат изчерпателно познание, но трябва да се стремят да опганизират познанието, което имат, на основата на предпоставките и ясното откровение, които Бог дава на човека относно създанието. Бог държи хората отговорни за такова интелектуално и морално подчинение. Той ги награждава за покорството. Следователно, началната точка на правилното отсъждане е потвърждението от човека на надеждността и на етично задължителното естество на Божието слово. Когато хората не започват с тази предпоставка, те не могат да се надяват дълго да упражняват добро отсъждане.

Лъжесвидетелство

Змията изкуши хората по един много особен начин. Тя първо създаде съмнения в ума на Ева относно надеждността на свидетелството на нейния съпруг относно Божието слово. “Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?” попита дмията (Бит. 3:1). Тя цитира само част от Божието слово. Бог не беше ли отворил цялата градина за тях?

В началото Ева отговори правилно. Тя каза за Божието предупреждение, че ще умрат, ако ядот от едно дърво. Така че змията усили своето нападение: тя отрече, че Божието слово е сигурно. “Никак няма да умрете” (3:4). След това отправи обвинението, че Бог има тайни задни цели в постановяването на тази забрана: “Но знае Бог, че в деня, когато ядете от него, ще ви се отворят очите и ще бъдете като Бога, да познавате доброто и злото” (3:5). С други думи, Бог ревниво монополизира своето положение като Господар на създанието, положение, което не може да бъде споделяно с други. Разбира, човекът може да участвува в това възвишено положение, намекна Сатана. Той подведе Ева, защото именно той имаше задни мисли: той вярваше, че в крайна сметка трябва монополистично да заеме положението на Бога.

Сатана отправи тройно твърдение: Божието слово не е това, което Бог казва, че е, Божието положение не е това, което Бог казва, че е, и последствията от ядене на забранения плод не са това, което Бог казва, че ще бъдат. Накратко, Бог е лъжец. Същността на обвинението на Сатана срещу Бога беше това: Бог лъжесвидетелствува относно Себе Си и създанието.

Изразът “да познавате доброто и злото” предполага власт, която е повече от просто умствено разбиране. Той предполага способност за определяне на доброто и злото, както Ръшдуни посочва. Това е е божествена способност, и Адам и Ева я пожелаха. Същото направи и Сатана. Човекът се надяваше да направи свой закон, вършейки своята воля без намеса от Бога или други хора, и определено без съпротива от страна на създанието. На същото се надяваше и Сатана. Нито човекът, нито Сатана постигнаха тази цел.

Ева видя, че дървото беше добро за храна, за естетично удоволствие (“приятно за очите”) и за мъдрост. Тя не се опита да се посъветва със своя съпруг относно своето ново разбиране за Божието слово. Тя искаше автономия на тълкуването. Искаше сама да изпита за себе си Божието слово. Яде и даде на съпруга си да яде. Подчиненият в семейството пое властта над действията на семейството. Резултатите са предсказуеми за тези, които са управлявани от Божието слово. Но Адам и Ева не ги предвидиха.

Защо Сатана започна със съмнение относно Божието слово? Защото това е същността на изкушението. Плодът беше само символ; главните въпроси бяха сигурността на Божието слово и властта на Бога да прави това слово да се сбъдне. Сатана постави и двете под съмнение. Той нарече Бога лъжец. Той също каза, че Бог не е всемогъщ: Той не може да направи Своето слово да се сбъдне. Накратко, Сатана каза, че казва истината, и че Бог е лъжесвидетел. Човекът трябваше да реши. Той трябваше да отсъди: Кой е лъжесвидетел?

Двама свидетели

Това, което съвременните коментатори пропускат да подчертаят, или дори пропускат да осъзнаят, е следното: изкушението в градината беше в основата си съдебен процес. Сатана представи обвинения против Бога. Обвинението беше в лъжесвидетелство. Но то също беше повече от просто лъжесвидетелство; това беше обвинение в лъжесвидетелство относно всемогъщия Бог. Сатана обвини Бога, че не казва истината относно “истинския” Бог. Да учиш хората да се покланят на лъжлив бог е капитално [изисква смъртно наказание – бел. прев.] престъпление (Вт. 13:6-11). Следователно Бог заслужава смърт. Но кой би послушал Сатана? За да отправи обвинение от такава величина срещу някого, обвинителят се нуждае от двама свидетели (Чис. 35:30). За да започне своя бунт, Сатана се нуждаеше от двама свидетели да свидетелствуват против Бога. (Затова вероятно бунтът на Сатана започна в градината, не в небето дни преди това или дори преди началото на времето.)

Нещо повече, кой има правото да изпълни смъртната присъда? Не и обвинителят. Свидетелите имат тази отговорност: “Ръцете на свидетелите да бъдат първи на него, за да го убият, и после ръцете на всичките хора. Така да отмахваш злото изсред себе си” (Вт. 17:7). Сатана се нуждаеше от поне двама свидетели, които имат познание за действителните думи на Бога, преди да види постигната своята цел, а именно, смъртта на Бога.

Адам получи Божиите изисквания относно забраненото дърво. Той беше свидетел чие слово е основно за съдебния процес. Ева знаеше за Божиите изисквания, но само защото Адам й каза. Тя не присъствува когато Бог говори тези думи на Адам. Нейното свидетелство е основано върху “непряко свидетелство.”

От юридическа гледна точка в този съд Божието слово не би могло да бъде законно съдено, защото нямаше двама свидетели. Но Сатана действуваше така, като че ли е в положение да отправя обвинения. Той се позова на Ева, която след това подействува автономно и след това доведе своя съпруг в съда като неявен свидетел срещу Бога, защото му даде да яде от плода, и той яде. Адам не потвърди словесно обвинението на Сатана. Той не излъга словесно. Той просто изработи на практика своя бунт. Но неговото действие на бунт съставляваше неговото свидетелство, защото по подразбиране яденето от плода беше отричане на властта на Божието слово.

Християнският възглед за Бога е тринитарен [триединен – бел. прев.]. Бог е три Личности, и все пак е една Личност. Всяка Личност винаги има подкрепящото свидетелства на другите двама. Следователно Божието слово не може да бъде успешно осъдено в съда. Винаги двама Свидетели вечно свидетелствуват за вярността на това, което другата Личност заявява. Всеки притежава цялостното познание на другите; всеки има цялостно познание за създанието. Истината на Божието слово се установява чрез Свидетели. Като върховен Свидетел, Бог хвърля първия камък в деня на крайния съд, а след това Неговите хора Го следват в изпълнението на присъдите.

Учението за двамата свидетели също обяснява новозаветното учение за бунтовната една трета. В Откровение 8 четем, че една трета от дърветата биват изгорени (ст. 7), една трета от морето става кръв (ст. 8), и една трета от съществата и корабите в морето биват унищожени (ст. 9). Една трета част от реките бива ударена от звездата от небето (ст. 10), и една трета част от слънцето, луната и звездите бива поразена (ст. 12). В Откровение 9 четем, че ангелите, изпълняващи осъждението, действуват известно време да поразяват една трета част от бунтовното човечество (ст. 15), и свидетелствуват на другите две трети за идващия съд, но така и не се покайват (ст. 21). Една трета от небесните звезди (ангели) бива завлечена от опашката на Сатана (Откр. 12:4).

Защо са тези разделения на третини? Защото за всеки престъпник има двама праведни свидетели, които да го осъдят. Божият краен съд е сигурен, защото в Божия съд винаги ще има достатъчен брой свидетели, за да осъдят етичните бунтовници.

Незабавен съд

Каква беше главната примамка на този специален плод? Той щеше да направи хората мъдри. Но каква мъдрост беше това? Това беше мъдростта, дадена на Соломон от Бога: способността да прави правилно отсъждане. Обещанието на Сатана беше, че хората ще могат да определят добро и зло и след това да действуват на основата на това определяне. От друга страна, Бог каза на човека, че той трябва да избягва дървото, тоест, да избягва незабавното просветление, тоест незабавна власт като съдия. Но човекът не се подчини. Той не искаше да чака.

Как можеше човекът да постигне правилно отсъждане? Като се съобразява с Божието слово. От човека първостепенно се изискваше и още се изисква да се покорява на Божието слово. Това изискване важи както за неговата роля на съдия, заявяващ добро и зло, така и за неговата роля на човек на господство, изработващ следствията от Божието слово във времето и на земята.

На основата на неговата роля като подчинен владетел над природата, той трябваше да постигне правилно отсъждане като довежда целия свят в подчинение под Бога. Когато говорим за извършване на икономическо отсъждане, ние казваме, че с течение на времето – вероятно дълъг период от време – уменията на човека да съобразява своите действия с Божиите стандарти постепенно ще развият в него необходимото умение да съди.

От друга страна, в своята роля като съдия областта на изпитване на човека беше ограничена от Бога: да стои далеч от само едно дърво по време на периода на изпитване. Прави това, каза Бог, и в крайна сметка ще придобиеш добро отсъждане. Но Адам искаше да стане съдия още същия ден. Той не желаеше да чака Бога още един следобед. Предпочете да стане незабавен, самоназначен съдия, вместо да служи първо като боящ се от Бога свидетел за съда над змията.

Адам можеше да постигне своето положение като спазващ закона, назначен от Бога съдия още в края на същия ден, защото имаше още една възможност: да яде от дървото на живота. Това щеше да служи като видимо, публично потвърждение на вярата на човека в Божието слово. Вечният живот може да се постигне само чрез това дърво. Чрез яденето от дървото на живота човекът би заявил ритуално, че се е подчинил напълно на Бога, разчитайки напълно на Божието слово относно истинския живот. Яденето от дървото на живота би означавало общение с Бога – ритуално ядене на общение, ядено във вяра, докато Бог физически отсъствуваше.

Мигът, в който Адам и Ева ядяха от това дърво, етичният изпит – изпитът на Адам като съдия – щеше да приключи. Възможността за смърт би била премахната. Ако бяха яли от дървото на живота, те вече не биха могли да умрат. Наказанието за ядене от забраненото дърво би било премахнато. Без наказание няма закон.

По всяка вероятност в този момент Бог би се завърнал, за да осъди Сатана. Бог би обявил забраненото дърво за разрешено. Съдът срещу Сатана би се провел още в този ден на съд (вероятно първата събота). Не би имало нужда Бог да продължи Своята забрана след Своето връщане в градината и след съда, защото тяхното етично изпитание щеше да е приключило. Но като върховен Съдия, Той би трябвало да заяви Своето приемане на техния временен съд срещу Сатана и срещу тълкуването на Сатана на дървото за познание на доброто и злото.

Като се съобразят ритуално с Божието слово относно вечния живот, те биха постигнали възложената на човека цел да упражнява временен, подчинен съд. Но тогава не биха могли да постигнат своята предпочитана цел: автономен съд. Главните въпроси бяха автономията, въпросът за сигурността на Божието слово и властта за налагане на краен съд относно това слово.

Свидетелят: Неизбежно служение

Драмата в градината беше съдебен процес. Ние обикновено говорим за градината като “изпитание” за Адам; тя също беше съдебен процес.* В градината имаше нашественик. Той ги изкушаваше да извършат смъртно престъпление – всъщност, престъпление, което заслужава двойна смърт: да ядат от забраненото дърво и да лъжесвидетелствуват в съда относно извършването на смъртно престъпление от друго лице. Наказанието за лъжесвидетелство е наказанието, което би било наложено на невинната жертва (Вт. 19:16-19).

Обвинението на Сатана, ако той можеше да го докаже, би изисквало смъртта на Бога. Това би оставило Сатана като най-могъщото същество във вселената, този, който налага крайния съд. Тяхната отговорност беше да избягват всякакви отношения с този нашественик до мига, в който могат да нанесат официално обвинение срещу него при завръщането на Бога. Той ги изкушаваше да отрекат Божието слово и да станат лъжесвидетели. Той заслужаваше смърт.

Те неизбежно трябваше да свидетелствуват те бяха свидетели. Адам беше свидетел на Божието слово, а Ева беше свидетел на словото на Сатана. Преди Бог да се върне и да започне съдът, Ева трябваше да отиде при своя съпруг и да го попита открито какво му е казал Бог. Ако все още има съмнения, тя трябваше да чака Бог да се върне, за да повтори Своя закон. Ако Ева беше останала вярна на думите на своя съпруг, тя щеше да се задоволи да чака Бог да й говори лично при Своето завръщане в градината.

Ако Адам беше праведен свидетел, той трябваше да поиска от Сатана да повтори тълкуването на Божието слово, което е дал на Ева (освен ако е бил мълчаливо присъствуващ на изкушението). Тогава Адам трябваше да изчака завръщането на Бога, за да може да свидетелстува на Ева относно Неговите думи към Адам. Тогава Асдам и Ева можеха да свидетелствуват срещу Сатана.

Те можеха да свидетелствуват или срещу Бога, или срещу Сатана, но не можеха да не свидетелствуват. Бог призовава всички свидетели. В Божия съд няма конституционна “пета поправка” – няма право на мълчание, дори ако свидетелството осъжда свидетеля. В мига на изкушението човекът стана свидетел. Това е самото естество на изпитанието в градината: човекът трябваше да служи като свидетел преди да може да служи като съдия. Това също е изпитанието на човечеството в цялата история, като някои хора свидетелствуват за Сатана и против Бога, надявайки се да станат автономни съдии, а други свидетелствуват против Сатана и за Бога, надявайки се да станат подчинени съдии. Преди да станат съдии, хората първо трябва да отсъдят какви свидетели ще бъдат. Те също трябва да решат чий е съдът и кой е прокурор. Най-важното от всичко, кой е председателствуващият съдия: Бог, Сатана или човекът?

Ако бяха свидетелствували срещу змията и тя беше осъдена, те също трябваше да изпълнят присъдата срещу нея. Щяха да смажат главата й. Ясно е защо Бог постанови убиването с камъни като нормален метод на екзекуция в заветното общество. Убиването с камъни е символичен еквивалент на смазването на главата. Да смажеш главата на осъдения означава да го унищожиш. Също, свидетелите на обвинението трябва да поемат пълна отговорност за своето свидетелство. Това е изискването на Бога за човешките съдилища, и това беше изискването в Едем. Като представят обвинение срещу Сатана, те трябва да изпълнят присъдата на Съдията.

Нямаше бягство от етичното задължение за свидетелство, било срещу Сатана или срещу Бога. Все още няма бягство от това. Също няма бягство от етичното задължение за смазване на главата на змията (Бит. 3:15). То става постепенно, чрез обществено господство. В края на краищата хората ще съдят ангели (1 Кор. 6:3).

Човекът трябва да смаже главата на змията, и изкупеният човек го прави, като свидетелствува против Сатана, но сега човекът е уязвим към ухапване от змията (Бит. 3:15). Това не би било така, ако Адам и Ева бяха отишли право при Бога след Неговото завръщане в градината и бяха отправили обвинения срещу змията. Докато очакваха завръщането на Бога, те можеха да ядат от дървото на живота, и с това биха станали неуязвими срещу ухапването на Сатана – неговото етично ухапване.

Крайният съд беше отложен. Те трябваше да чакат Бог да се върне, за да получат присъда. Трябваше да има съд. Това забавяне е част от това, което ги отблъсна. Те искаха да наложат незабавна присъда, и повярваха, че могат да направят това само като се съгласят със Сатана и незабавно ядат от забраненото дърво. Те ядоха и така станаха свидетели в полза на Сатана. Техните очи незабавно се отвориха, както Сатана им обеща – неговото отчасти истинно слово – но пак трябваше да почакат Бог да се върне. Поискаха незабавно да станат автономни съдии, но не можаха да постигнат целта си. Трябваше да чакат Бог да се върне, защото само Бог може да заяви крайната присъда.

Съдийски мантии

Тяхната незабавна реакция на новото им положение – в този момент все още етично положение, макар и не физическо положение – беше да съшият смокинови листа, за да се прикрият. Те се нуждаеха от покритие поради своя срам. Вече не можеха да работят заедно без покритие. Грехът наруши разделението на труда между тях. Подозирам, че в това са работели поотделно, не като екип. Това е обяснение, което е най-последователно с естеството на техния бунт: те се скриха един от друг, докато не покриха телата си. Техният грях ги отчужди етично от Бога и един от друг, като образи на Бога. Вероятно в съшиването на смокиновите листа те не са работели заедно. Тяхната способност да изпълняват условията на завета за господство в определеното от Бога разделение на труда беше нарушена от осъзнаването на тяхната голота.

Нужно беше време, за да съшият тези смокинови листа. Те работеха не за да покоряват земята, а за да покрият срама си. Вместо да работят заедно в своята първа съвместна задача в първия ден на самостоятелен труд, те работеха отделно. Работеха за своята слава – или поне за липсата на срам. Човешката имитация на слава е само съшита престилка, непостигната липса на срам.

Защо смятаха, че се нуждаят от покритие? В текста конкретно се споменава срамът. Но срам от какво? Уязвимост? Каква уязвимост? Дали е било техният страх от Бога? Ако са се страхували от Бога, те са имали нужда от закрила. Те все още са имали достъп до закрилата: дървото на живота. Това, което впоследствие изглежда удивително, е, че не се втурнаха презглава към дървото на живота. Бог едва по-късно затвори градината за тях и постави огнен меч пред нея, конкретно да ги възпре да не ядат от дървото на живота, та да придобият безсмъртие (Бит. 3:22). Дървото на живота все още запазваше своята животворна сила. Тогава защо отказаха да ядат от него докато Бог физически отсъствуваше?

Когато отговаряме на този въпрос, ние стигаме до същността на греха на човека. За да получи вечен живот, човекът трябваше да се подчини на Бога. Те видяха, че бяха голи. Очите им се отвориха. Словото на змията се сбъдна отчасти. Бог не им беше казал за тази страна на дървото на познанието, и сега змията се оказа права. Обаче, все още оставаше да се изпълни втората част от словото на змията, а именно, че в деня, в който ядат от дървото, те никак няма да умрат. Но Бог каза, че те ще умрат. Така че частичното изпълнение на словото на Сатана – че очите им ще се отворят – беше недостатъчно, за да реши случая. Това беше просто допълнително познание от Сатана срещу Божието мълчание. Най-важният въпрот все още не беше решен. Какъв ще бъде резултатът от двете противоположни твърдения? Дали бунтовниците ще умрат преди края на деня?

Сатана каза, че те няма да умрат. Защо да вярват на такова нещо? Защото Бог е безсмъртен. Като следствието, да станат като Бог означава, че и те също са безсмъртни. Не участвуват ли те в самото естество на Бога? Няма ли Неговите свойства да станат и техни свойства, включително безсмъртието? Това изкушение, казва Джеймс Джордан, е произходът на философията за единството на битието.

Те все още се придържаха към своето лъжесвидетелство. Не искаха да признаят, че Сатана лъже, че Божието слово е сигурно. Не поискаха да отидат направо при дървото на живота докато все още имаше време преди Божия съд. Отказаха да признаят ритуално, че денят все още не е завършил, че Бог със сигурност ще дойде в съд и ще ги убие, както е обещал. Вместо това прекараха своето време в съшиване на препаски. Изборът беше между това да спасят своите кожи или да покрият своите срамотии. Те избраха да покрият срамотиите си. Тяхната гордост ги осъди.

Джордан твърди, че те почувствуваха нуждата от покритие, защото разбираха нуждата на съдията от мантия. Мантията в Библията е мантия на съдия. Мантията с дълги ръкави на Йосиф (понякога превеждана като “шарена дреха”) от Яков беше точно такъв вид мантия (Бит. 37:3). Тя показаше неговата власт над братята му. Когато той им каза за своя сън, че ще му се поклонят (37:5-11), те съблякоха дрехата му (37:23) и я разкъсаха (37:32). Отказаха да търпят неговата власт над тях. Хвърлиха го в яма, а ямата беше в пустинята (37:22) – друга позната бибелйска тема.

Бог дава мантии на онези, които са законни подчинени на Бога. Адам и Ева искаха да изявят своята самоопределена власт като съдии, но без мантии те видимо бяха узурпатори. Те осъдиха Божието слово, и като следствие трябваше да осъдят Бога и да изпълнят присъдата. Но бяха голи. Един гол съдия не е в положение да произнася присъди.

Адам и Ева бяха голи не защото бяха безгрешни, а защото бяха деца. С тяхното възрастяване Бог щеше да им даде дрехи като белег за тяхната зрялост и белег за тяхната власт като съдии. Сега, тъй като те автономно и прибързано си присвоиха съдебна власт, те се почувствуваха принудени да си съшият препаски. Те бяха по Божия образ, а Бог носи дрехи. Той носи облака на славата. Древният по дни в Данаил 8:9 е облечен в бяла дреха. Човешкият син в Откровение 1:13 е облечен в дълга дреха. Но Бог не е грешник и няма нужда от покриване. Той е съдия, който носи мантия. Те също искаха да носят такива мантии.

Забележително е, че в Своята милост Бог уби животни и направи дрехи за хората. Той едновременно спаси техните кожи (временно) и покри техните срамотии, но само като пожертвува живота на животно, чиято кожа стана покритие за човека. Те бяха покрити физически чрез полятата кръв на едно или повече животни. Техният физически срам беше временно прикрит от погледа. (В крайна сметка срамът на смъртта не може да бъде успешно прикрит чрез дрехи.) Но това действие на убиване на животно показа необходимостта от смъртта на невинна жертва, за да покрие етично човека.

Може би се срамуваха твърде много да бъдат видяни да бягат към дървото на живота. Може да са решили да се облекат преди да тръгнат към дървото. Може да са вярвали, че с техните препаски няма да се срамуват един пред друг или пред змията; винаги можеха да ядат от дървото на живота след като вече имат покритие. “първо по-важните неща.”

Преди съдията да произнесе окночателната присъда, свидетелите могат да променят своето свидетелство. Ако са лъжесвидетелствували, трябва да признаят вината си, но могат да избягнат наказанието като се оставят на милостта на съда. Така си навличат срам, но избягват наказанието за лъжесвидетелство. Но Адам и Ева не искаха да приемат срама. Бунтовният човек никога не иска. Те предпочетоха да рискуват наказание. Бунтовният човек винаги предпочита това.

Можеха да отидат при дървото на живота. Можеха да имат ритуално ядене на общение с Бога. Можеха да придобият вечен живот. Отказаха. За тях беше по-важно да покрият срама си.

Имаха и още една възможност. Когато чуха Бога да върви в хладината на деня, все още можеха да изтичат при Него и да признаят вината си. Вместо това те се скриха от Него, отхвърляйки своята последна възможност да избягнат назаканието.

Съдебният процес

Незабавно при Своето завръщане Бог започна разследването. Той разгледа доказателствата. Те носеха смокинови листа. Той заключи, че очите им са се отворили. Това означава, че са яли от забраненото дърво (3:11). Адам призна, че е ял, но първо обвини своята жена. Той отказа сам да “поеме удара.” Нещастието не обича да е само. Той поиска и “костта от неговите кости” също да понесе наказанието.

Тогава Бог попита Ева какво е направила. Тя обвини змията. Всъщност, и Адам, и Ева обвиниха средата, която Бог е направил. Непряко обвиниха Бога. Но никой не искаше сам да понесе наказанието.

Това е отговорът на етичните бунтовници. Това не е праведен отговор. Какво каза Христос? “Никой няма по-голяма любов от това да даде живота си за приятелите си” (Йоан 15:13). Той прие пълното наказание. Това е, което Исая каза, че Месия ще направи за Израел: “Той наистина понесе печалта ни, и със скърбите ни се натовари; а ние Го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен. Но Той беше наранен поради нашите престъпления, беше бит поради нашите беззакония; на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:4-5). Какъв е отговорът на бунтовните хора. Исая сочи към срама: “Той беше презрян и отхвърлен от хората. Човек на скърби и навикнал на печал; и като човек, от когото отвръщат хората лице, презрян беше и за нищо Го не счетохме” (53:3). Хората крият лицата си в срам, точно както нашите прародители направиха в градината.

Бог осъди змията без да иска от нея да свидетелствува. Не беше необходим разпит. Адам призна вината си; Ева обвини змията. Змията ги подлъга в грях. Змията нямаше какво да каже в своя защита. Тя беше осъдена. Скоро щеше да се влачи в осъждението си. Бог видя и чу. Но Бог не заяви окончателна присъда срещу змията. Той заяви първоначална присъда и обяви временно наказание: змията ще се влачи по корема си и ще яде пръст. В крайна сметка обещанията човек ще смаже главата й (Бит. 3:15). Ще има краен съд. Но сега Сатана няма думата в Божия съд. Той е първоначално осъден.

Това, което виждаме в сцената в градината, е, че Бог дава на хората време да се покаят и да станат верни свидетели за валидността на Божието слово. Но веднъж като е произнесена крайната присъда, няма избавление. Хората биват изхвърлени от градината, далеч от дървото на живота. Те не могат да придобият вечен живот чрез връщане към физическата градина и визическото дърво. Веднъж като Бог произнесе присъдата, съдбата на човека е определена.

Денят в градината е димволичен за живота на всеки човек на земята, както и за пребиваването на човечеството на земята преди крайния съд. Все още има време за покаяние от деянието на лъжесвидетелство против Бога. Има време за ядене от дървото на живота. Това е което причастието означава: ритуално ястие, ядено в духовното присъствие на Бога, преди Той да се върне физически за да произнесе крайния съд. Когато Той се върне физически, това е времето на крайния съд, точно както когато се приближава духовно (например, облакът на славата в старозаветните времена), това е време на временен съд. Неправедните се крият; праведните се радват. Бог отлага крайния съд поради Своята милост. Така направи в градината, така прави и днес. Но в крайна сметка Той ще се върне. Времето на милостта ще свърши.

Налагане на временен съд

Човекът искаше да налага автономен съд. Той също искаше да наложи незабавен съд. Но като свидетел той няма право да произнася крайна присъда, нито има право да изпълнява крайна присъда. Съчетанието на произнасяне на присъдата и нейното изпълнение е това, което наричаме налагане на съд. Бог налага крайния съд. Човекът можеше да има право да налага временен, подчинен съд, като свидетел. Той трябваше да наложи временен съд като избягва всеки допир със змията преди Бог да се върне. Той не трябваше да заявява краен съд. Човекът е подчинен свидетел и подчинен съдия. Той не е краен съдия, нито е краен свидетел. Бог свидетелствува за Себе Си против Своите врагове.

Причината днес човекът да може да изпълнява временен съд е защото е направен по Божия образ (Бит. 9:5-6). Бог заявява Своята присъда срещу греха в Своето слово. Това е първоначална присъда. Той прави Своята присъда да се сбъдне в историята. Това е Неговият прогресивен съд. Той ще заяви и изпълни съд в краяна времето. Това е Неговият краен съд. Следователно хората могат да налагат временен съд, защото Бог е заявил Своя съд и Своите стандарти за правораздаване в Своя закон. Той изяви Себе Си първоначално на Мойсей, както и на Адам. Следователно хората са призвани да налагат земен, временен съд в Божието име, като Негови законни подчинени. Но те трябва да налагат честен съд на основата на Неговия закон.

Изкушението в градината беше под формата на съдебно дело. Така е целият живот. Ние трябва да налагаме временен, подчинен съд във всяка област от живота. Трябва да познаваме Божия закон, за да можем да налагаме честен съд, точно както Адам и Ева трябваше да наложат временен съд срещу Сатана в градината, като избягват него и забраненото дърво преди Бог да се върне физически за да наложи крайния съд.

Човекът искаше да може да налага автономен, незабавен съд. Той яде от забраненото дърво. Това, което откри, беше, че крайният съд е отложен. Той е отложен в негова вреда, но също е отложен във вреда на Сатана. Сатана остава враг на човека, наранявайки петата на човека. Бог изхвърли Адам и Ева от градината и забрани тяхното физическо връщане в нея, във времето и на земята. Но Той им предложи благодат и обещание: човекът в крайна сметка ще смаже главата на змията. Изкупените хора ще свидетелствуват официално срещу змията в съда на живота, и след това ще изпълнят присъдата срещу нея. Но сега отлагането на Божието физическо завръщане ще бъде за повече от един следобед. Бунтовният човек заяви незабаве съд против Бога и в полза на Сатана; сега изкупените хора трябва да се борят против Сатана и против делата на хората на Сатана, развивайки във времето своето правилно отсъждане.

Човекът трябва да служи като съдия. Той трябва да заявява съд прогресивно на основата на Божията първоначална присъда и обещания краен съд. Сега човекът е извън градината, която трябваше да служи като негов център за обучение преди той да навлезе в големия свят. Сега градината е затворена за него, а земята е проклета. Това проклятие над земята също отлага съда на човека под Бога. Отнема по-дълго време да налага съд като работи под Бога за изграждане на Божието царство, във времето и на земята. Той се бори етично против Сатана и физически срещу тръните. Адам се надяваше да стане незабавен съдия, но само Сатана беше готов да му предложи тази възможност, и то само ако свидетелствува против Бога.

Така че мечтата на човека се обърна против него: като се надяваше незабавно да наложи съд, сега той трябва да налага съд постепенно. Неговата мечта за автономия също беше осуетена: може да заяви съд срещу Бога под Сатана, или може да заяви съд срещу Сатана под Бога. Но той е временен съдия, не краен съдия. Той винаги е под върховната власт на Бога, но етично поставя себе си под съдебната власт или на Бога, или на Сатана.

Съдебни стандарти

Това, което Бог заяви първоначално, трябва да служи като стандарти за човека във времето, защото окончателно човекът ще бъде съден по тези стандарти. Това неизбежно сочи към продължаващата валидност на библейския закон. Бунтовният човек ще се опита да се придържа към завета за господство като налага съд, но като става все по-последователен със своето състояние на нарушител на завета, той ще се стреми да заявява свои собствени стандарти и да налага краен съд.

Има два хуманистични стандарта, които нарушителите на завета поставят на мястото на библейския закон: естествения закон и позитивния закон. Теоретиците на естествения закон заявяват, че човекът, като съдия, има достъп до универсални стандарти за праведност, които са задължителни за всички хора във всички времена. Следователно тези стандарти са достъпни за всички хора чрез използването на някаква всеобща способност за отсъждане, била тя разум или интуиция. Всъщност, за да заявява присъда на основата на такъв законов ред, съдията трябва да упражнява едновременно разум и интуиция, за да “съобрази” морално задължителния универсален стандарт с конкретните обстоятелства на всеки случай. Следователно в теориите за естествения закон това, което е логически задължително, става морално задължително. Следователно това, което е логично, е правилно.

Позитивният закон не се позовава на всеобщи стандарти за логика за да открие праведността. Той се занимава с конкретни случаи. Обстоятелствата определят кое е правилно. Законодателството определя първоначално какъв е законът, и това става морално задължителен кодекс за правосъдие. Но закодонателната власт има съперник: съдебната власт. Съдията тълкува закона и това тълкуване става окончателно истинския закон, ако “народът” (или изпълнителната власт) желае и е способен да наложи това, което съдията заявява. Накратко, това, което държавата може да наложи, е правилно.

Никоя от двете системи не може да избегне нуждата от обявяване на някакъв свързан (логически) стандарт, и никоя система не може да избегне употребата на някаква нелогична човешка способност (интуиция) в прилагането на закона. Нито “обстоятелствата,” нито “разумът” говорят с универсално ясен глас. Всъщност, всяка система разчита на части от другата, за да наложи човешкия закон. Както Корнилиъс Ван Тил казва, всяка страна си изкарва хляба като пере мръсните дрехи на другата страна.

И теорията за естествения закон, и теорията за позитивния закон са отстъпнически. И двете крещят срещу универсално задължителното естество на Божия открит закон. И двете страни определят справедливостта според това, което човекът може да открие и наложи, не според това, което Бог е заявил, наложил и ще доведе до краен съд.

Обикновено самопровъзгласилите се за християнски обществени, политически и правни учени заявяват ученията на естествения закон. На пръв поглед естественият закон изглежда като по-близък до възгледа за вечния закон, направен от Бога. Учените на естествения закон могат също да се позовават на бащинството на Бога (Деян. 17:26) като основа на своите универсално валидни законови категории. Но бащинството на Бога е учение, което осъжда човека, защото то показва състоянието на човека като лишен от наследство нарушител на завета, не като етичен син. Как може един лишен от наследство син да се съгласи с един осиновен син относно естеството на техните взаимни отговорности един към друг и към техния Баща, да не говорим относно крайното разпределение на собствеността. Могат ли Исак и Исмаил да са в съгласие? Могат ли Яков и Исав да са в съгласие? А Каин и Авел?

Къде беше “естественият закон” Божията забрана срещу яденето от дървото за познание на доброто и злото? Първоначално Сатана се опита да подмами Ева да яде, като се позова на това, което изглежда като универсален закон. Не каза ли Бог, че могат да ядат от всяко дърво в градината? С други думи, защо да не ядат от това дърво? Ева отговори правилно: Бог ни забрани да ядем от плода на това конкретно дърво. Това беше специално откровение за нейния съпруг. Ако тя се беше придържала към своята първоначална съпротива, плановете на Сатана биха били осуетени. Ако човекът разчиташе на теорията на естествения закон да управлява неговите действия, той нямаше да окаже дори тази минимална съпротива на изкушението.

Не е изненада да открием, че онези християнски учени, които са най-откровени в отричането на продължаващата приложимост на открития старозаветен закон, също са гласовити привърженици на някаква разновидност на теорията за естествения закон. Естественият закон им дава изпитано във времето, направено от човек покритие за техния срам, защото се страхуват да не бъдат облечени неприлично в очите на своите хуманистични колеги. Естественият закон е моднот опредпочитание на консервативния антиномистки християнин в света на препаските от смокинови листа. “Кървавите кожи на убитите от Бога животни” – откровения библейски морал на Божия открит закон – просто не са достатъчни за тях.

Заключение

Развиването на праведна способност за отсъждане отнема много години. Наблягането на Библията върху важността на обучението в закона е съществено за въпроса за праведното отсъждане. “Тези думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш” (Вт. 6:6-7). Познаването на Божия закон е основополагащо за налагането на праведен, временен, подчинен съд, точно както беше в онзи първи работен ден в Едем.

Една от главните причини християните да са обществено безсилни днес, е, че в продължение на повече от век те са били учени на други теории за закона. Казвано им е, че християнството може да оцелява при всяка законова система. Тук ударението е само върху оцеляването. Предполага се, че няма възможност християните да упражняват праведно управление във всяка област от живота. Разбира се, казват ни, че от християнството не може да се очака да процъфтява под никоя законова система, не поради конкретни недостатъци на хуманистичните законови системи, а защото църквата по естество била безсилна в историята. За много хора, които вярват, че християнството е обречено а историческо безсилие, няма причина да си навличат присмех, да не говорим за гонения, като заявяват, че всички хуманисти са облечени в смокинови листа, и че откритият закон е единственият начин, по който да покриваме нашата голота, чрез благодат. Межу другото, те могат да купуват “излязъл от мода” гардероб от последната хуманистична колекция – е, може би не последната, но поне преоценена версия на нещо, което само преди десет години е излязло от мода. “По добре да бъдем в крак с модата от преди десет години, отколкото никога да не бъдем в крак с модата!”

Смокиновите листа не прикриват от виещата зима на света, който е под проклятие. Когато християните най-после научат този урок, те ще бъдат готови да упражняват праведен съд.